четвъртък, 8 септември 2011 г.

Възрожденската приказка - великолепие и неповторимост Статия в Роден Край

Жилището е храм на тялото, а тялото е храм на душата.”

Старият град - ПловдивИзумителна и ненадмината, великолепност и достолепие, неповторима и единствена по своята божествено-космична хубост е българската къща. Камък и дърво, българска душевност и безкомпромисен майсторлък, земна функционалност и космически дух – това е българската възрожденска къща. В камъка се вселява Космосът, камъкът говори за някогашния строител.
Още от дълбока древност в камъка се въплътява духът на Вселената, съдържащ кристали, което означава памет. Тази памет пренася през поколенията майстори древното знание за положителните и отрицателните свойства на камъка – основния градивен елемент за къщи, крепости, манастири, църкви.Такива каменни свидетелства срещаме навсякъде по пътя на българите. Песента на камъка - това са великолепните каменни резби, за които споменава не само Йоан Екзарх, но и които можем да видим столетия по-късно в църкви и домове. Както пише в книгите, каменоделци и зидари са имали особено отношение към камъка и са използвали някои негови благотворни свойства, свързани с древната езотерика и източните учения, сред които и науката “фън шуй”; древните българи вярвали в лечебната сила и магическата мощ на камъка и го използвали при своите градежи. Когато старите каменоделци докосвали камъка от към положителния му полюс усещали топлина, а откъм отрицателния – хлад. Ръководейки се от това свое усещане, те полагали камъните с по-топлата страна навътре. По този начин са съзиждани и по-късни постройки като храмове и манастири, жилища, обществени сгради и др.

Българските майстори подобно на Колю Фичето вграждали в постройката и част от душата си: затова и онова, което са построили, е било образец на подражание и не е загубило духовната си стойност и до днес. И може би не е случайно, че само в българския фолклор битуват песни и легенди за млади жени и невести, вградени в каменните строежи – своята сила и хубост те завинаги предавали на камъка с цената на собствения си живот. Дървото на живота – космическият символ, неотменимият и неразделен спътник на вечния камък, също е важна част в хармонията и симбиозата при българските градежи. Защото дървото е не само една украса между каменните редове, но и осъществява по-добро поведение срещу сеизмичните сили и намалява изкълчваемостта във височина на зидарията. Дървото също има душа, то, също като камъка, говори. Многобройните знайни и незнайни майстори с резец изработват истински приказки от дърво, в които са вплетени най-древните символи. Няма българска възрожденска къща, от тавана на която да не грее СЛЪНЦЕТО – онзи седем/осми такт, закодиран в българската музика, вечност и плодородие, самият живот. И няма дърворезбен олтар в българските църкви, където да не извива ластари лозница, да не се усмихват цветя и птици. Това не е просто част от прекрасната българска природа, райската градина, отделяща земния свят от небесния, но и заклинание и послание от най-дълбока древност.

“Ако някой селянин, човек беден и странен, като пристигне отдалеч към крепостните стени на княжеския двор, и като ги види, изпитва удивление. И като пристъпи към вратите, той се чуди и разпитва. А като влезе вътре, вижда от двете си страни сгради, украсени с камък и дърво и изписани. И като влезе по-нататък в двореца и види високите палати и църквите, прекомерно украсени с камък, дърво и краски, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, не знае на какво да ги оприличи, защото в своята земя не е виждал друго, освен бедни сламени хижи – та им се чуди там, като да си е загубил ума..... И ако някой го попита, когато се завърне в своята земя, какво е видял там – той ще каже, че не знае как да го разкаже. Само със своите очи вие бихте могли да се чудите както подобава на тази красота.”

Йоан Екзарх, “Шестоднев”, начало на VI слово

От историческите сведения е известно, че още при създаването на славянобългарската държава като продължение на многото български държави през хилядолетията съществуване на българския народ, българинът е носел в себе си традицията да изгражда своите къщи от дърво и камък и да ги украсява с най.различни дърворезбени символи: кръстчета, спирали, звездички, змиеобразни фигури. Чувството за красота, за естетика, за заобикалящата среда, е съпътствало българите от най-дълбока древност. Дворците, църквите и къщите на Първата и Втората Дунавска Българска държава са били художествено обработени с каменна пластика, мозайки, керамика, дърворезба. Търновските и несебърските средновековни църкви са обогатени с цветна и пластична керамична украса и стенописи. Задълбочено изследване на тази материя като традиция и изкуство прави проф. арх. Стефан Стамов.

Архитектурните пространства на Бачковската трапезария (1643г.), Бачковската костница (ХI- - ХII вв.), Боянската църква (1259г.), скалните църкви в Иваново (ХIVв), църквите в Земен и Беренде ( Х­IVв.) ­, са изпълнени с портретна и декоративна художествена стенопис, в която още през ХIII век се пренебрегват средновековните канони и започват да се демонстрират първите прояви на реалистичното изкуство в България. В параклиса на Хрелювата кула в Рилския манастир (1335г.) и трона на севаст Хрелю се срещат художествени дърворезби, които показват, че това изкуство е било познато далеч преди Възраждането.

Османското нашествие на Балканите и опустошаването на България през ХIV век задържа за дълго развитието на архитектурата и изкуството. Но богатите традиции и вроденото чувство у българина към красотата не са били прекъснати през годините на робството. Нещо повече: въпреки непрестанните опустошавания и разрушения нашите прадеди, опирайки се на древните си познания и намирайки опорни точки в традициите малко по малко са успявали не само да възстановят великолепието, но и по този начин те да асимилират поробителите. Художествените традиции продължават да съществуват независимо от налаганите забрани и скрито от погледа на поробителя. Още в края на ХVII век и през целия ХVIII век в някои селища като Жеравна, Котел, Копривщица, Тетевен, Троян, Самоков, Банско, Арбанаси и други се изграждат жилища, украсени с резба, фризове, розети. С резби се обработват челната дъска на огнището, колонките, парапетите, гредите на възрожденската къща. За огромно наше съжаление, по времето на петвековния геноцид над българския народ не бяха пощадени и ненадминатите образци на древната българска великолепна архитектура, унищожавани с подобаваща злонамереност и в масови мащаби. Ще спомена само, че един великолепен Тетевен, една приказка от камък и дърво и 16 000 жители, през 1801г. е изпепелен от кърджалийските орди. За сравнение – София тогава е била населена едва с 3000 души. Да не говорим за един златен Троян, който през 1877г. е предаден на огън и сеч от редовна турска армия и башибозук; само можем да си го представяме, когато влезем в етнографския музей в центъра на града и почувстваме поне малко от разтърсващата красота и хубост на неговите сгради, но само чрез макети и единици останали или реcтаврирани къщи. Да не забравяме и великолепния възрожденски Свиленград с неговите 700 къщи, много дюкяни и мостове, всички те изключителни архитектурни образци, изцяло унищожен и опожарен през не толкова далечната 1913г.

В края на ХVI и началото на ХVII век в границите на Османската империя протичат процеси, които характеризират едно прогресивно икономическо развитие. В средите на българското население започват да се развиват занаятите и търговията. Силен тласък получава овцевъдството и производството на вълна, с която населението търгува по пазарите на империята. Възраждат се стари занаяти. Произвеждат се шаяци, гайтани, аби. В много балкански селища като Котел, Жеравна, Копривщица, Панагюрище с развито овцевъдство и производство на вълна още през ХVII – ХVIIІ вв започват да се строят сгради, които отговарят на новите потребности . В къщите, където се тъкат шаяци, аби и гайтани, се изграждат големи чардаци. Забогателите българи като знак на повишено благосъстояние и самочувствие започват да украсяват къщите си с дърворезби и рисунки както в древността. Много от тези къщи се превръщат в забележителни, не, във възхитителни образци на архитектурата и изобразителното изкуство. В тези нови възрожденски селища или български квартали в старите градове се проявява не само приемствеността на народната ни архитектура и изкуство, но в тях се откриват примери, които с високите си художествени постижения надминават своето време. Майсторите – строители и художници от Тревненско, Дряновско, Габровско, Брациговско, Самоковско, Банско, Дебърско и др. създават образци, които се отличават със своята народностност и самобитност и характеризират самостоятелни школи на архитектурата с висока художествена стойност. Тези сгради, според новия вкус, показват икономическото положение на техните стопани: така например в Жеравна пруста на къщата, който до това време е имал стопанско предназначение, се превръща в богато украсен салон, където стопанинът е провеждал приятелски и делови разговори. Салонът в затворената градска къща, който до тогава е служел за създаване на функционална връзка с останалите стаи към средата на ХIХ век се превръща в най-представителното помещение с богата художествена обработка – например Пловдивската къща. В някои от тези къщи в дъното на салона се изграждат специални подиуми-платформи в ниша, които служат като естрада за музикални изпълнения. Представителните помещения на салоните и гостните стаи се изпълват с дърворезба, стенописи и декоративни елементи. Миндерите се покриват с тъкани платове, прозорците с плюшени завеси, подовете – с черги и килими. Изграждат се огнища, полици, камини по подобие на тези в ранновъзрожденската къща, но с по-богат художествен детайл. Мансофите се оформят с колонки с резбовани капители, парапетите – с профилирани или струговани пръчки, капаците на прозорците са с апликации в геометрични композиции. Етажите, както в древността, се изнасят във вид на еркери и конструктивно се поддържат от богато профилирани конзоли. Интериорите се изпълват с декоративни и пейзажни сюжети. Всичко това не седи просто като украса или като чужд елемент в общата композиция – в цялостната обработка на къщата се чувства единството между архитектурата, изобразителното изкуство и космическата фантазия, изразена чрез великолепните резби на българските майстори. Откритите чардаци и затворените салони стават център не само за жилищната комуникация, но и място за обществена дейност и представителност на къщата. Ето защо през Възраждането те са с богата художествена украса. Интериорите се допълват с дърворезби, апликации от дърво и стенописи. По стените, таваните и холкерите се появяват геометрични композиции, цветни и листни стилизации, медальони, декорации, фантастични пейзажи, вази с цветя, образи на животни и хора. Голямо внимание се отделя на таваните и тяхната художествена обработка, защото майсторът се стреми чрез тях да извиси пространството на малките помещения, да получи повече въздушност, а в центъра да постави стилизираното СЛЪНЦЕ - символ на новите идеи за прогрес и свобода на духа. Художественият ефект, търсен при изграждането на възрожденската къща, е продължение на стари традиции, чиито корени трябва да търсим в далечното минало. Преди да се появи изобразителното изкуство в синтез с архитектурата народният майстор е постигал художествен ефект чрез умелото съчетаване на своите градежи с природната среда и чрез различни комбинации на строителни материали. С не по-малка сила за постигане на художествения ефект са използвани неотменните конструктивни елементи като колони, парапети, стрехи, еркери, които в своя детайл носят художествен заряд. По естествен път за естетическата стойност на възрожденската къща допринасят и цветните градинки пред нея: от наредените на чардака, по прозорците и даже в стаите саксии с цветя (здравец, босилек, мушкато) до лозницата, трендафила и чемшира в двора. Своето значение имат и разнообразните елементи на вътрешното обзавеждане. Художесвеното оформление на къщата е било подхранвано и от прочутото гостоприемство на българина. Когато се влезе в тогавашна българска къща се вижда, че с най-голямо внимание се обзавежда гостната стая – тя се превръща в художествен център благодарение на средствата на архитектурата и изобразителното изкуство, както и на художествения вкус на стопанката, на нейната вродена дарба да обзавежда интериора с изработените от нея предмети на бита: черги, килими, китеници, пердета, покривки, възглавници и.т.н. Очевидно през Възраждането българинът е имал вродено чувство за естетическото в заобикалящия го свят. Колоритът и съчетанието на природните и изкуствени елементи на жизнената среда са били заложени в бита и същността му. Българското достолепие, изразено чрез възрожденските къщи, е още един повод да се гордеем с българската си неповторимост. Защото чрез тях говорят многовековни традиции, съхранили по различен начин вярвания, спомени, мечти. Защото много е написано, много още ще се пише за тази магия, наречена ЕДИНСТВО между природа и архитектура, камък и дърво, резби и писани стени и тавани, магията, наречена ВЕЛИКОЛЕПИЕ и НЕПОВТОРИМОСТ.

Думите никога няма да бъдат достатъчни и времето никога няма да стига, и винаги ще има неоткрити и неизследвани светове в Космоса на българската възрожденска къща.





2 коментара:

  1. Жалко, че статията е открадната! Истинския автор на статията е Таню Танев и Катя Танева!

    ОтговорИзтриване
  2. Дори и снимките са откраднати!

    ОтговорИзтриване