неделя, 25 септември 2011 г.

България с мисия 2012

След 19 години ще стигнем до върха на галактиката, заявява контактьорът Лий Каръл
България с мисия 2012
Съществото с милиони фенове по целия свят Крион разкри, че у нас живеят най-старите души на планетата

Доказателство, че наро-
дът ни е един от най-
старите на планетата,
а българите имат небесна мисия, дойде преди ден от неподозирано място. Извънземен разум се приземи под носа на ВВС в центъра на София. Той се казва Крион и с изненада откри, че в България живеят най-старите души на Земята. "Вие сте толкова стари, че ви е имало на тази планета и преди 30 хиляди години. Енергията на светците, на планините и езерата е във вашата ДНК", заяви съществото. То проговори за пореден път чрез прочутия в целия свят контактьор и писател Лий Каръл. Американецът заедно с цял дрийм тим от посветени метафизици посети страната ни този уикенд.
В събота на обяд Лий Каръл направи контакт (ченълинг сеанс) с Крион, закрит за медиите. Единствено "Мистерии"-те бяха допуснати да присъстват на уникалното събитие. Навръх християнския празник Вяра, Надежда и Любов съществото слезе от висшите селения и предаде следното послание към българите:
Ядро на времената
"Енергията тук е много чиста. Има места на планетата - духовна чистота, ядро на времената, сърцевина, откъдето самата планета говори с вас. Радвам се, че моят партньор (Лий Каръл-б.р.) ме доведе на точно такова място. Това е много свещено място. Тук има портали отвъд много от границите, които са нарисувани около тази страна", заяви Крион чрез устата на медиума Каръл.
В следващия миг то посъветва българите да не изпитват повече хроничен страх, че нещо лошо ще ги сполети, че са попаднали на грешното място в най-лошото време. "Не бива да се плашите, защото от Вселената изглеждате изключително красиви, носители на божествената искра. И е време да използвате тази сила, за да се изпълнят всички пророчества и да донесете мир на планетата. Вашата страна е играла много важна роля като поддържаща енергия за това, което предстои да се случи през 2012 година и отвъд", говореше медиумът в състояние на транс, предавайки посланията на Крион. През 1989 г. американският инженер Лий Каръл се свързва за първи път със сила от високите измерения на Вселената, която нарича себе си Крион. Оттогава той приема информацията, която Крион му диктува, и я разпространява в книги в многомилионни екземпляри. Така Крион се превръща в най-популярното "извънземно" в света след И Ти на Спилбърг. Самото същество твърди, че присъства на тази планета от нейното създаване и е от едно енергийно семейство с Архангел Михаил. Каквато и да е истината, Крион дава безценна езотерична информация за промените, които в момента се случват с човека, неговата ДНК и с цялата планета.
Голямото пробуждане
Според Лий Каръл, който по-късно изнесе лекция на тема "2012 г. - нищо лошо няма да се случи около тази дата". Според писателя парадът на планетите (галактическото подравняване) е астрономически факт, който учените несправедливо и високомерно подценяват. Американецът сподели, че е прекарал няколко месеца в пирамида в Ксочикалко заедно с местен археолог, проучвайки календара на маите. Изводът, до който достигнали, е, че маите наистина са познавали Вселената изключително прецизно. Това, което и Крион разкрил, е, че през 2012 г. Земята ще е по средата от своя път на голямо пробуждане. Точно тогава планетата ни ще сочи центъра на нашата галактика, но ни оставали още няколко години, за да достигнем върха й.
Гледайки Млечния път в нощното небе от нашата земна кула, го виждаме като диск. На 21.12.2012 планетата ни ще сочи центъра му или Великото Централно Слънце, както маите са го нарекли. Пробуждането на земята обаче ще приключи, когато достигнем върха на галактиката след 19 години. т.е. около 2031 г. В това приключение българите като най-древна нация ще заемат централна роля.
Древните били астрономи
"През 2012-а ще има изравняване на нашето Слънце с галактическия екватор в деня на зимното слънцестоене. То е резултат от прецесията на равноденствията, за които са знаели и древните. На 21 декември няма нищо страшно да се случи, защото ще бъдем по средата на един процес от 36-годишно случване. Ние вече живеем в него от 17 години", отбеляза Лий Каръл. Именно поради тази причина преди около две десетилетия и в България имало бум на хора с паранормални способности. "По същото време се събудиха и много мои приятели, които проявиха изведнъж екстрасензорни и контактьорски дарби. Това бе в резултат на това 36-годишно пробуждане, което настъпва веднъж на 26 000 години. Египтяните, ацтеките и друидите са ни предупредили, че това ще се случи. Те са знаели как работи галактиката ни и че нашата планета се поклаща (има прецесия). А западният свят едва през средновековието откри, че земята е кръгла", обърна се към всички скептици именитият писател контактьор.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Орфеево Цвете


Българите са живяли по тези земи от хиляди години, не са само от 1300 години както съвременните историци се опитват да ни втълпят, ами от много по-отдавна. България е единствената страна в Европа, която е запазила родственото си име. Защо ли е така?
Какво дава сила на Българския Дух да се прероди отново и отново? Защо въпреки географското разположение на кръстопът и непрестанното чуждо влияние, въпреки постоянната смяна на религии и постоянното изопачаване, Българите успяват да запазят корена си, песните си и традициите си?

Дали пък отговорът на този въпрос не се крие в едно ... цвете?

Цветето Родопски Силивряк (Haberlea rhodopensis), още известно като Орфеевото цвете, каберлия, китара, безсмъртниче, стирака и шапива билка, е от семейството на Геснериеви растения.
Било е познато още от древни времена. Римляните даже са го изобразявали на монети. Императори идвали в Родопите да му се кланят. Защо ли?
Смята се, че нашите деди траките са го използвали като лечебна билка и е било записано в легендарната книга на Орфей "Магическа ботаника". Едно от имената на Силивряка е "шапива билка", защото е известно, че лекува животните от болестта шап.
В съвремието цветето е документирано и именувано най-напред в Родопите, по поречието на Чепеларската река Чая, край Бачково .

Силивряка не се намира много лесно. Цветето е малко свенливо, крие се, расте на кичури - по скални терени (варовикови), най-вече по пукнатини на скални разкрития, на места с високата въздушна влага, предимно в дъбовия и буковия пояс (от 250 до 1400 м надморска височина). Записано е в Червена книга на България в 2 тома. Т. 1. Растения. С., БАН, 1984.
Интересното за това цвете е, че е като митичната птица феникс. Установено е, че може да преживее над 30 месеца без капка вода и при овлажняване започва отново да се развива нормално. Цветето изпада в състояние на анабиоза (мнима смърт).
Силивряка е покритосеменно растение (Angispermae), което го прави много адаптивно в екосистеми на суша.
Друго характерно за Силивряка е, че е реликтен организмов вид или реликт. Реликт е живо същество, чиито видов генезис е по-стар от преобладаващата част на дадено растително или животинско съобщество. Зараждането на вида е в геоложки период, чиито условия са били по-различни от настоящите, но въпреки промените на които видът е оцелял до съвремието. Това напомня ли ви за някого?
Смята се, че възрастта на вида Силивряк е ... над 2 милиона години, чак от ледниковия период! Растението е било природно разпространено по цяла Европа, но сега то се среща само в Стара планина, Средна гора, Родопите и Тракийската низина. Защо?
Цветето е много чувствително. Когато сянка падне върху него, то веднага свива цветята си. На слънце се отваря. Това напомня ли ви за някого?
Силиврякът много прилича на иглика, но цветовете му имат синкаво-бяла окраска. Древните легенди свързват цветето с божествения нектар амброзия и дълголетието. Цветето е също една от съставките на т.нар "тибетски чай на младостта", който изчиства бъбреци, черен дроб, жлъчка, шлака по кръвоносни съдове, стомах и мазнини. Поради изключително силното му действие се пие само веднъж на пет години.
Силиврякът е известен още като Орфеевото цвете (Orpheus flower, λουλούδι του Ορφέα). В трактата "За реките" на неизвестен автор (псевдоплутарх) от 3-ти век, четем:
И в планината Пангей се ражда едно растение, наречено китара поради следната причина. Жените, след като разкъсали Орфей, хвърлили частите му в реката Хебър (Марица). Главата му по волята на боговете приела образа на змей, а лирата му по желание на Аполон се превърнала в звезда. От течащата му кръв се родило растение, наречено китара. Когато се празнували Дионисиевите празници, то издавало звук на китара.
Монетата с изображението на родопския Силивряк и изсечена от император Антонин Пий и изобразява богинята Родопа (с отбелязано име). Тя е представена като красива жена, легнала пред пещера, като е символ на голямата планина. В лявата ръка държи цвете, което е точно цветето на Орфей.

Българин=Силивряк

В момента живеем в условията на духовна, морална и материална суша. Цветето на Българския Дух се е свило, но не е мъртво. Подобно на Силивряка то има нужда от малко бистра вода и слънчева топлина, за да се роди отново.

Можем ли да го съживим?

Обърнали сме поглед на Запад/Русия, там където Силиврякът вече не расте (дали е случайно това:). Ако поливаме чужди корени, там други растения ще поникнат, но не и нашето.

Българският Дух е устойчив, но и малко свенлив, вирее по скални терени, най-вече по пукнатини и на места с високата въздушна влага! Той е там горе и чака вашата топлина и водица, за да се разцъфти отново.

Духът е горе в планината!



Родопи... Това не е най-високата, нито най-голямата, но е единствената планина – вероятно и в света – наричана “планината с душа”. Тази е планината, родила тракийския легендарен певец Орфей. Това е планината, в която се намира Кръстова гора - място, заредено с много духовна енергия, към което и днес се стичат хиляди хора, за да изцелят душата и тялото си. И най-важното: Родопи е планината, чиято красота спира дъха и ви кара да се чудите може ли толкова хубост да бъде събрана на едно място – борови гори, минерални извори, дъхави ливади.

История на България - статиа Върху семантиката на етнонима българи и религията на прабългарите

Изказани са множество хипотези за семантиката на нашия етноним, но в светлината на утвърдените от съвременната история факти нито една от тях не може да бъде приета (1, стр. 353-354). Например, много популярната в Русия хипотеза, че прабългарите идват от района на река Волга и носят нейното име. Всъщност, вярно е обратното, именно прабългарите на Котраг са дали своето име на тази река след тяхното заселване при Велики Болгар.



Един безспорен успех в това направление е новият резултат, до който достигат някои съвременни български автори (1,2) използвайки речниковия фонд на множество древни нострадически и памирски езици. Голийски (1) прави семантичен анализ на общи за тези езици думи, които съдържат в корена си съчетанието "блг" или негови варианти от вида "плг", "блх" и др. подобни със звучене близко до корена на етнонима 'българи'. Идеята е, че тези думи могат да бъдат много древни и общи за нострадическите езици и оттук могат да имат смисъл близък до смисловото съдържание на нашия етноним. Резултатът е, че най-голям брой думи с такъв корен имат смисъла "бял, блед, светъл", но този евентуален смисъл на корена "блг" и на нашия етноним се пренебрегва под предлог, че никой народ не би се самонарекъл "блед"(1). На основата на останалите, по-малко на брой съвпадения се прави извод, че смисълът на ентонима 'българ' би могъл да се представи чрез съдържанието на две семантични гнезда. Първото гнездо се изразява с думите 'светъл, блестящ, светкавица', а второто с думите 'висок, велик, могъщ' (1). До подобен извод стига и П. Добрев (2). Както изглежда, българския етноним има много древен произход и в него семантичното съдържание на тези две гнезда се слива в едно органично цяло. Този чисто езиков анализ е доста убедителен, но се нуждае от преки исторически доказателства. Освен това, намереният по този начин ориентир за възможната семантика на нашия етноним се вмества в една все още доста широка, спектрално пъстра рамка, която се нуждае от по-нататъшно конкретизиране, което е и целта на представения по-долу труд.



Рис.1 илюстрира добре доказаното и документирано историческо събитие за миграцията на прабългарите от средна Азия в посока към степта северно от Кавказ в първите векове преди и след н.е., но главно в 2 в. сл. н. е. Както е извесно, в Средна Азия и Таримската котловина от дълбока древност (II хилядолетие пр. н.е.) са живеели племена и народи от индо-европейски тип, главно тохари и източно-иранци (древното им самоназвание е арийа, ариани). Тохарите са живели в Таримската котловина, днес част от провинция Синдзян - Западен Китай. Източно-иранските племенни общности (сармати, саки, масагети и др.) са населявали района на Памир, включен в границите на следните държави Бактрия, Согдиана, Партия, Мерв и др. Сарматските племена (алани, роксолани, вероятно и болги) първоначално живеят в района на Бактрия.



В този източноирански район най-голям, най-стар и прославен град е бил днешния град Балх, Северен Афганистан (3,4). В последните години бе установено, че племената арийа са създали мощна цивилизация върху обширна територия с център град Балх. Този град съществува в продължение на над 3500 години и е бил наричан през цялото това време със едно и също име Балх, макар че в устата на съседните народи е звучал като Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бактра при гърците на Александър Велики. На средноперсийски език този град се е наричал Бахли, като по-късната средноиранската форма на това име е било Бахди, което точно предава по-ранното произношение Бахли (3). Около средата на I хилядолетие пр. н.е. е било употребявано и името Зариаспа (Утринно сияние, светлина) за название на града и страната около него.


ФИГ.1. Миграция на индоевропейските племена, взели основно участие в етногенеза на прабългарите.

През по-голямата част от своето съществуване, в периода от II хилядолетие пр. н.е. до неговото разрушаване от арабите (709 г. сл. н. е.), а в последствие от огузите (1155 г. сл. н. е.) и монголците (1221 г. сл. н. е.), Балх е бил най-големия град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока (4). В средновековието, град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него, на разтояние 4 фарсанга се е намирала най-близката планина Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх.



Цивилизацията на арианите в района на Балх е възникнала едновременно с цивилизацията Харапа и Мохенджо Даро в близкия район на реката Инд. Ако цивилизацията на бялото население на арианите е имала подчертано военен, милитаристичен и фронтови характер, то тази на протоиндийското население от негроиден тип в долината на Инд е била предимно от стопански и търговско-занаятчийски тип (4). В края на II хилядолетие пр. н.е. в този район настъпват големи промени, изразяващи се с постепенно изчезване на градовете населени с протоиндийско население, включително и тези в Харапа и Мохенджо Даро и нахлуване на арианите в днешна Северна Индия. Този миграционен поток от централна Азия към индийския субконтинент се е подновявал многократно и по-късно. От тогава и до днес, езиците, културата и до голяма степен и физичния облик на населението от индийския свят (днешните Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон и др.) са променени основно и формирани главно от наследниците на арианите.



По-късно, цивилизацията в Балх повлиява решително и населението на днешен Иран. През V в. пр. н. е. (според някои автори поне пет века по-рано) в Балх живее Заратустра, който реформира религията на иранския свят. Новата религия зороастризъм е синтез на културата на отседналото земеделско население, осъзнало защитната роля на държавата срещу нашествията на скитащите северни номади. Езикът на Балх по това време (условно наречен авестийски по заглавието на книгата "Авеста") става държавен и църковен език в Персия и другите ирански държави и по отношение на езиците в тези страни изиграва роля, подобна на ролята която е имал латинския във формирането на езиците от латинската група. Счита се че даже езикът урду, говорен днес в Пакистан също произхожда от авестийския.



В индийската литература, писана през I хилядолетие пр. н.е. (Махабхарата и Рамаяма, даже в Кама сутра) градът Балх се назовава Бахлика, със същото име Бахлика се назовава страната с център този град и нейния народ. Древноиндийския автор Панини, живял през средата на I хилядолетие преди н.е. упоменава град Балх под формата «Бахлика».



През периода VI -IV в. пр. н.е. района на Балх изпада във васална зависимост спрямо персийската династия на Ахаменидите, след което в Бахлика започва нахлуване на многочислени племена и народи, привлечени от богатствата и славата на тази страна. Първи там отсядат и основават семейства Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македонците идват партяните (248 г.пр.н.е.), което предизвиква силна миграция на сарматите на запад към северното причерноморие (виж картата). На север от Черно море се появяват аланите, както и първите български племена оставили прабългарски имена в историята на Грузия и Армения от времето около началото на н.е. След партяните, в Бактрия идват тохарите (юе-джи) (128 год. в. пр. н.е.), кушаните (1 век след н.е.) и хефталитите (втората половина на 4 век след н.е.). Всички тези племена и народи са от индоевропейски произход и идват от съседната Таримска котловина, прогонени първоначално от китайците, а в последствие от жълтите хуни.



През периода на тази драматична промяна в управлението и етническия състав на Бахлика/Балхара, тази страна се нарича в съвременната историческа наука с имената на новопоявилите се племена, Тохаристан по време на управлението на тохарите (1 век пр.н.е. - 1 век сл.н.е.) и Кушанска империя по време на господството на кушаните (1 - 4 век сл.н.е.). Предполага се, че кушаните са също тохари, дошли от района на таримския град Куча. Останалите по местата си тохари са асимилирани от жълтите хуни и се сформира нов етнос тюрки (на китайски то-ку означава "силни хора"). През 565 год. сл. н.е. в района на Балх идват и новосформираните тюрки и управляват района до нашествието на арабите през средата на 7 век.



Независимо от тези промени обаче, до късни времена (5 в. сл.н.е.) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Например, на знаменитата неръждаема желязна колона до град Делхи (едно от седемте чудеса на света) е поместен надпис-възхвала от 4 век сл. н. е. в чест на индийския цар Чандрагупта II, в който се казва, че този цар покорил Пенджаб и преминавайки през седем притока на река Инд, победил вахликите (т.е. жителите на Бахлика). В китайски източници от 7 в. сл.н.е. района на Балх се упоменава като владението По-хо-ло, т.е. Балх, а столицата му се нарича «малък царски град». По данните на ал-Йа'куби, в епохата до арабското нашествие Балх е бил столица на целия Хорасан, а царят на тази държава носел източноиранската титла «таркан» (производна от иранския глагол tark - съдя). Управителят на град Балх също носел титлата «таркан», употребявана и в дунавска България до приемане на християнството под формата "управител на област или град".



В продължение на десетина века до епохата на арабското нашествие (средата на 7 в. сл. н. е.), град Балх бил голям религиозен и културен център, който е привличал религиозни поклонници от цяла Бактрия и околните страни (3). Улиците на средновековния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста проточна вода, около които растели нагъсто дървета. Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още по времето на Александър Велики и преди него. Извън външната стена имало овощни градини и лозя. Отглеждали се кайсии, захарна тръстика. Отглеждали се голямо количество коне и камили (т.н. бактрийски или балхски камили), които се изнасяли в Индия и Китай и се считали най-добрата порода, поради чистата им кръв и великолепните пасбища около града. От града се изнасяли още сяра (наричана "кибрит"), калай, ориз, орехи, животинска мас, сапун, слънчогледово масло, спирт, захар. В съчинението «Худуд ал-'алам» градът Балх се нарича «прибежище на търговци» и «търговски център на Индия». В епохата на нашествието на арийа в Индия, те са пренесли и култивирали там ориза, камилата, а също и големия меч направен от бронз (4).



Съществуват много и убедителни доказателства, че прабългарите, макар и като съвкупност от множество племена, идват от района на град Балх. Вахандур-блгар идват от района на изток от Памир, в самата Таримска котловина. Също кучи-българ идват от района на град Кучи, северен Тарим. Оногондур - българ, главното племе на кановете Кубрат и Испер идват от района северно от град Балх. Според арменски източници, през 2 в.сл.н.е. на север от Кавказ се заселва племето Баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. След тяхното заселване, тяхната нова земя започва да се нарича Балкар. Не случайно в историческия епос на волжските българи "Джагфар тарихи", главния герой Гази Бараж започва своя разказ с думите "началото на нашите начала е в племената ИМЕН (Имеон, Памир) и СИНД (Индо-ариите)".



Поради голямата близост между основата на етнонима българи (българ-) и топонима Балх, като име на такъв голям, важен и исторически утвърден град, от района на който са дошли в Европа прабългарите, може да се счита обосновано да се подложи на сериозен анализ възможността етнонима 'българ-' да произлиза от топонима Балх. Други автори (1, стр. 398) също стигат до извода, че в названието "балхика/бахлика" в индийските източници е отразена една много древна форма на етнонима "българ". Основата на нашия етноним 'българ' може да се раздели на две части, 'бълг' и 'ар'. Някои автори приемат, че при прабългарите наставката 'ар' е частица за множествено число, но не дават примери на други народи, древни или съвременни, при които това действително да е така. Друга възможност е наставката 'ар' да се преведе с древноиранската дума 'ар' или 'ир' която значи 'човек, мъж' (5, стр.59). Тази наставка е употребена в етнонима на много други народи (авар, хазар, сувар, даже в късните маджар, хунгар, татар) най-вероятно с този и смисъл. При това положение, първата част 'бълг' вече може да се разглежда като отделна дума със свой етимологичен смисъл. Обаче тази етимологична единица е убедително близка по звучене до топонима Балх. Като цяло, етнонимната основа "бълг(ар)" може да се преведе като човек, съответно хора от района на Балх.



Джемшид Сайяр (6) отбелязва, че в древността често етнонимите произхождат от топоними. Например, кушаните носят името си от град Куча в Таримската низина. Парсуа в значението си на "място" е топоним, но в значението си на "широкогръд юнак" е етноним на персиец. Етнонимът "мидиец" произлиза от "Мада"- място, но носи разбирането за "опиянен, яростен в боя". Посочения по-горе начин на образуване на българския етноним е разумен и от още една гледна точка. Етнонимът българи не е регистриран в Бактрия от завоевателите на Александър Велики, въпреки че по негово време и по-късно са регистрирани княжества с наименования от типа Булор, Балхар, Бургар, Палгар все в района или близо до град Балх. Вероятно имената на тези княжества са свързани с общото название на района "Балхика/Бахлика", което идва от името на централния град Балх, без да се свързват с името на определен етнос. От друга страна, етнонимът "българ" може да се е сформирал по-късно, когато част от изселниците от района на град Балх и страната Балхика/Бахлика са се утвърдили в северното причерноморие и биха могли да се обединят и идентифицират пред новите си съседи като "хора от извесния район Балх". Тази възможност за по-късна поява на наставката -ар в етническо име 'българи' се подкрепя от факта, че по същото време преките съседи на 'хората от Балх', арменците, са ги наричали с две напълно равностойни имена, булк и булкарк (7). Ако суфиксът -ар е частица за множествено число, суфиксът -к в булкарк (частица за множествено число в арменски) е излишен.



Много тежък аргумент в полза на изказаната хипотеза би било еднаквото смислово значение на думите 'бълг' и Балх. Предвид на древния произход и на индоевропейския характер на населението на района, най-логично е топонимът Балх да е праиндо-европейски. Съществуват две пра-индоевропейски думи, близки по знакова и звукова стойност до името на този град, това са bherэg (бхеръг) и bhergho (бхергхо) (8).



1) Думата bherэg (бхеръг) има две значения. Едното значение е 'бял', а другото значение е 'блестя, искря, светя с отразена светлина' с производни 'бляскав, искрящ'. Тези значения са близки до посоченото по-горе първо семантично гнездо (1). В древноирански източници се упоминава цар Спандийат, син на Виштаспа, който построил столица в град Балх, наречен «искрящия Бахл». Много градове са били наричани великолепни, блестящи, но в случая е напълно възможно самото име на града да означава точно това, т.е., град Балх да означава 'искрящ Бял град'. Смисълът на Зариаспа (утринна светлина) също се съгласува с такова обяснение.



2) Думата bhergho означава 'планина'. От тази дума е произлязла думата 'berg' в езика на траките, означаваща "високо място, бряг, планина". При славяните тя е станала 'бряг', а при германските народи 'berg' - планина. При населението от района на Балх думата bhergho вероятно е преминала в 'балкан'- планина. Действително думи подобни на 'балкан' със значение на планина има и днес в района на Памир (2). Смисълът на думата bhergho също би могъл да бъде вложен в топонима Балх и да привнесе в етнонима българи етимологичен смисъл изразен с думи като "висок, голям, велик, планина" (второ семантично гнездо). Има исторически източници, в които етнонима българи е осмислен или преведен като планинци (9).



На индо-иранска почва сричката 'еr' в древните думи bherэg - 'бял, блестящ' и bhergho -'планина' очевидно е преминала в 'l', както например думата 'arian' се е превърнала в "алан" в името на аланите, племена родствени и съседни на прабългарите. На второ място, началното съчетание 'bh' в думите bherэg и bhergho вероятно се е произнасяло като 'bah'. Така, на индо-иранска почва двете праиндоевропейски думи са преминали в 'bahlэg' и 'bahlgho'от които произлиза наименованията Бахл/Балх и Бахлика/Балхика. Освен от прехода 'arian - alan', тази езикова трансформация се подкрепя също от появата на думата 'balkan'- планина от началната форма bhergho. В санскрит наставката '-ика' се е прикачвала към името на държави и племена (Персика - Персия, Лазика - Грузия). Наличието на двете форми Бахл/Балх и Бахлика/Балхика в езиците на различни народи от този район може да се обясни с това, че в първия случай звука 'h' идва от началната сричка 'bh', а в другия случай при отпаднало начално 'h' идва от заглъхване на звука 'g' в следващата сричка. Тази езикова нееднаквост се обяснява с етническата нехомогенност на района.



Възможно е в езика на част от населението на района звукът 'h' от началната сричка 'bh' изобщо да е отпаднал при което името на града и района става 'Blэg' (Блъг). Именно това древно население от района на Балх, което е произнасяло името на града като "Блъг" вероятно е дало ядрото на бъдещата прабългарска орда. Действително, в старобългарския език от епохата на първото българско царство, етнонима 'българи' е записван предимно като 'блъгари'. От друга страна, вижда се, че характерният за българския език звук 'ъ' в българския етноним се свързва с една изключително древна пра-индоевропейска дума "bаhlэg - бял, блестящ".



Ако хипотезата, че българския етноним идва от топонима град Балх (Бял град), за околните народи и за самите българи етнонима българи би трябвало да е носел смисъла на "бели, блестящи, високи хора". По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.



Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани (блестящи). Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Трябва да се подчертае, че сарматите преди да дойдат тук са били основно население на Бактрия и са родствени с прабългарите. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни.



Етнонима тохар е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си 'арши'. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието 'арши' означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА (1, стр. 383). Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава "сребърен, блестящ". Съгласно много стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на "Скитска история", в района на Тарим се е намирала страната Скития, деляща се на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа.



Цветелин Степанов свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума 'арши' - бели. Също така през този период имената на много други градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на "сребрист, бял, благороден" (1, стр.384). Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците "БЕЛИТЕ ХУНИ". Освен това, древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било 'aria' (множествено число 'arian', от тук идва наименованието Иран), което в официалната наука днес се превежда като 'БЛАГОРОДНИ, ЧИСТИ', но също би могло да се свърже и с думата 'аржан' - 'блестящ, сребрист, бял'.



Като обобщение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите и тохарите, които всички са били наричани 'БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ' и които произхождат от район, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и самите българи да са влагали в своя етноним същия смисъл.



Пряко доказателство за това предположение са куберовите българи във Волжка България, които са известни като 'сребърни' българи. В действителност, в много индоевропейски езици думите 'бял, блестящ' и 'сребърен' са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен 'сребърни', също и 'бели, блестящи'. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи (10). Забележително е това, че в този текст етнонима 'българи' директно е заместен с думата "аржан"-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел, което е древна индоевропейска дума и означава "благороден, аристократичен" (сравни с немската дума edel със значение 'благороден, бял' засилено в думата 'edelweiss').



Широко известно е, че в първите години на първото българско царство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой (1, стр. 277-278), в чието име стои етнонима българи/блъгари. Това напълно естествено се обяснява с факта, че по тези земи отсядат нови заселници, които носят със себе си етноним с който те очевидно много се гордеят. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище. Това са Белград в днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.



През 501 г. прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский, бившият Ак-керман - Бял град на татарски). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живели много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.



След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год. сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год. българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своята държава. Само 50 години след това, през 878 год. се явява първото чисто славянско наименование на града - Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Нандор фехер-вар, което буквално значи 'български бял град' от унгарскoто наименование 'нандор' на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. "Българска Бяла".



Друг пример за свързване на етнонима 'българи' с 'бял' е древният и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В първите години на българската държава този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Велика, Велеград, Белград, Пулхериуполис. Последното име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Белград. От своя страна, славянското Белград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до "Български град", ако 'Български' се преведе като БЯЛ. От другите наименования на града може да се заключи, че "Български" може да означава и 'велик, голям' в пълно съответствие с второто семантично гнездо (1).



Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград (2). Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като 'белия град на династията Дуло'(2). Забележете, че и в този случай първата дума 'бълг' директно се превежда като БЯЛ.

ФИГ.2. Граници на Българското канство в средата на IX век. Показани са гранични градове, чието име представлява славянски превод на българския етноним. Историческите данни говорят, че в тези градове е имало гарнизони и българско население.

С известна предпазливост, към списъка на посочените по-горе градове може да се добавят и градовете и крепостите Бялград в южните Родопи, Белоградчик в западна Стара планина, както и град Белгород близо до Харков, основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари. На огромната територия на бившия Съветски съюз има само два града с името Белгород, при това и двата града лежат на границата на земята обитавана от прабългарите. В същото време, на сравнително малката площ обитавана от прабългарите са образувани общо 7 града с такова име при това всичките са гранични. Това едва ли е случайно и най-вероятно е свързано с идването на прабългарите.


ФИГ. 3. Граници на Стара велика България в средата на VII век. Показани са градове, чието име е свързано с българския етноним. В тези градове е документирано присъствието на население от древни българи и гранични гарнизони.



Могат да се посочат и множество други косвени доказателства. Например, в широко известния и все още необяснен израз "тих бял Дунав" думата 'бял' би могло да означава 'български'. Това е напълно възможно, ако вземем пред вид, че от 6 до около 15 век век сл. н. е. река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името "българска" река. Разбира се, по света има много топоними и хидроними в които присъства прилагателното "бял". Ние можем да търсим доказателства и в такива случаи, само ако те се намират в район със значимо прабългарско присъствие в миналото. Например, част от наследниците на волжките българи (башкирите) наричат с името 'Аг идил' голямата река Белая, приток на Волга, а самата Волга наричат Идил. В превод от башкирски 'Аг идил' означава 'Бял Идил, бяла Волга'.



Очевидно от тук идва и руското наименование "Белая", като вторичен превод. В светлината на нашата хипотеза, хидронима Аг идил би могло да означава и 'Български Идил' или "Българска Волга". Преди куберовите българи, река Волга се е наричала Аракс. Съгласно официалната руска ономастика, името на река Волга идва или от славянската дума "влага" (странно защо изопачена на "волога") или от фино-угорската дума 'valge', която значи "бял, блестящ". Угро-фините са били коренното население по горното и средно течение на реката до идването на българите. Хипотезата река Волга да носи за име угро-финската дума "valge- бяла" изглежда правдоподобна, но не обяснява защо това име се появява едва след идването на българите. Най-вероятно хидронима Волга се е появил и утвърдил в местната угро-финска среда след идването на куберовите българи поради съвпадението на смисъла и звученето на двете думи "българ - бял" и "valge - бял". Т.е., и тук е проработил същия механизъм който е произвел славянското 'бялград' при поява на прабългарите в славянската среда.



Представената по този начин семантика на етнонима "бълг(ар)" може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В тези песни е характерна честата употреба на израза "бяла българка, бели българи". Едва ли българите са по-бели от околните народи, нито че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Също, да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието "бяла и червена" като неотменими черти на женската хубост. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен. Характерни за българския език са и такива идиоми като "отиде си от белия свят", "бял ден не видя", но липсват идиоми, които да се изразяват с други цветове. Думата 'благороден' е оригинална старо-българска (църковнославянска) дума, но едва ли означава 'роден по благ начин' или 'роден в благо, т.е., имот, богатство'. Най-вероятно, първите български просветители, "изковали" тази дума през епохата на цар Борис са имали пред вид "роден от българин". Така, в смисъла на думата "благороден" вероятно е вложена част от семантиката на етнонима "българин" - бял, блестящ, аристократичен. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.



С известна предпазливост влагането на смисъла "бял, блестящ, благороден" в етнонима на множеството народи живели дълго време в района на Памир (тохари, кушани, ефталити, по-късно и българи) може да се обоснове или свърже със следните пет обстоятелства. Първото, най-прозаично и най-малко вероятно обстоятелство би могло да бъде расовият облик на тези народи. На север и изток от тях са живеели народи от жълтата раса (тибетци, хуни, китайци). На юг от тях в Индия са живеели негроидни народи от дравидски произход. Тохарите, българите и другите индоевропейски народи са били единствените бели хора в този район на света и никак не е чудно, че както те, така и околните народи са ги наричали 'бели хора'.



Второ вече сериозно обстоятелство може да бъде кастовото делене, характерно за индоарийските и иранските племена през тази епоха. Тези народи са били организирани в трикласова система, като всяка класа се е характеризирала с определен цвят, варна. Варна, на португалски каста, означава цвят. Първата каста са били свещениците и племенните вождове, характеризиращи се с белия цвят и в много случаи носещи бели дрехи. Втората каста са били военните, отличавани с червения цвят. Третата каста са били земеделци и занаятчии, които общо са били отличавани с различен цвят при различните народи: зелен, син или жълт. Между другото, от тук идват и цветовете в националните трибагреници на много народи от този кръг. При индо-ариите, "бялата" каста се е наричала брахмани. Основата на думата "брахман" е 'брах', останалото е наставка за образуване на прилагателно име. Обаче в тази основа също се съдържа поредица от съгласни (брх), близка до корена 'блг'. Така че, двете думи могат да имат обща семантика, произлизаща от думата "бял, благороден".



Като трето обстоятелство може се посочи етично-дуалистичната представа на древните иранци за устройството на света. Според тази представа светът е разделен на две части, добра (бяла) и лоша (черна). Тези представи са най-добре съхранени при източноиранците, които не са възприели реформата на Заратустра. Добрият бог Ахура Мазда (Ормазд), изобразяван като слънце разпръсква светлина заедно с другите богове, месеца и петте планети над "белия" свят, в който живеят хората. Във "долния или черния свят" е имало само мрак и там живеел злобният бог Ахриман, жадуващ да разрушава и убива. Най-вероятно, 'бял' е била философско-морална категория, в която е вложен положителен смисъл, а в категорията 'чер' - отрицателен смисъл.



При българите, с това може да се обясни традицията да се назовават началните притоци на реките с две имена, например Бели и Църни Дрин в Македония, Ак Идил и Кара Идил в Башкортостан. В България има Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места. Не би било чудно, ако тази древноиранска антитеза е вложена и в случая Бяло море - Черно море. Обяснението, че при прабългарите 'бял' е синоним на изток, а 'чер' на запад (10) не е никак убедителна даже от първо сравнение с посоките на света. При башкирите има много популярна легенда за характера на "двете сестри", реките Ак идил и Кара идил, родени от бог Урал, в която е вложен точно този смисъл на бял/добър и чер/лош. Ак идил е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил е злобна, агресивна и силно криволичеща през скалите на планината. В този смисъл при нас има Голяма (Бяла) и Луда (Черна) Камчия. Изглежда, прабългарите и другите сродни ирански народи са запазили за себе си име, близко по смисъл на този вложен в моралната категория 'бял, благороден'.



На четвърто място, съгласно митологията на древните иранци, богът Ахура Мазда (Слънцето) създал първият човек на земята, наречен Гая Маретан, (Гайомарс, Кайумарс, Гайомарт) буквално "слънчев живот". В митологията на древните иранци Гая Маретан играе централна и извънредно положителна роля. Счита се, че той е първия човек на земята, притежавал царска власт, като първи цар на Иран. Той е създал първия календар с начална точка денят Науруз, когато сутринта Слънцето влиза в съзвездието Овен. Счита се че Кайумарс основал град Балх и този град е бил негова столица. Подобно на своя създател, Кайумарс бил "бял, блестящ, лъчист и висок" (1, стр. 26). Както се вижда, физическият облик на Кайумарс съвпада напълно с представата, която прабългарите и другите арийски народи от източен Иран и Памир са имали за себе си. След като Ахриман убил Кайумарс, от тялото му се излели всички благородни метали, златото и среброто.



На пето място, религиозните представи на прабългарите също може да са повлияли избора на техния етноним. От най-древни времена в иранския свят и в Месопотамия са почитани като богове следните небесни светила: Слънцето и Месеца като първи главни богове и петте видими с просто око планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Древните народи от Иран и Месопотамия са открили, че за разлика от всички други небесни светила, само тези се движат по небето и са ги възприели като богове. Пътят на светилата - богове се очертава от 12 съзвездия, чийто имена имат много общи корени в езиците на Египет, Месопотамия, Иран, предарийска Индия и езика на прабългарите.



Според религиозните представи на тези народи, тези небесни тела - богове са имали достатъчна мощ за да влияят върху съдбата на хората и хода на историческите събития. Има вече достатъчно доказателства, че този пантеон на богове-небесни светила е играел главна роля и в религията на прабългарите. Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите почитали Слънцето, Месеца и другите звезди. Изводът, че небесните светила - звезди са били върховни богове и при прабългарите се съгласува с наскоро разшифрованата от Цветелин Степанов върховна титла на българските канове - "кана сюбиги". Това означава буквално "кан на звездите, звезден кан", като "сюбиги" има за основа шумерската дума "суб" - звезда и завършва с типичното за езика на прабългарите окончание "-ги" изразяващо притежание. Обикновено върховната титла на повечето владетели от древния свят подчертава божествения произход на тяхната власт. Титлата "кана сюбиги" изразява същото, т.е., че властта на кановете произтича от боговете, като в случая обаче се посочва, че боговете на прабългарите са звезди.



Ако поискаме да характеризираме семантично основните богове - небесни светила на прабългарите, то за това ще ни са напълно достатъчни само два етимологични центъра: първия изразен с думите "бели, блестящи, искрящи" и втория с думите "високо разположени, велики, могъщи". Обаче, тези етимологични центрове съвпадат напълно с посочените преди това етимологични центрове, описващи смисъла на етнонима "българ" пък и на останалите народи от източен Иран. От това толкова плътно припокриване на семантиката на етнонима и религиозната представа за боговете на прабългарите следва, че между тях е възможно да има тясна връзка.



Като израз на тази възможна връзка между смисъла на етнонима "българ" и религиозната представа за техните главни богове може да послужи формата на най-често използвания от прабългарите графичен знак IYI "ипсилон с две хасти". Този знак е открит върху над 100 предмета, свързани с оръжията, строителството и бита на прабългарите навсякъде, където те са имали трайни поселения: севереното причерноморие, на север и юг от Дунав и в Македония. Неговият смисъл досега не е разгадан, но се счита че той е по-скоро знак за демонстриране на етническа, отколкото на религиозна принадлежност, понеже се открива и върху предмети изработени няколко века след официалното приемане на християнството. Ние се присъединяваме към мнението, че знакът IYI не представлява поредица от букви и не изобразява дума, а е йероглиф в който е закодиран важен за прабългарите символ. Разкодирането може да се извърши, като хастите се пречупят на две и след това се присъединят към общия център на симетрия:


Така се получава звезда, символ на "бяло, блестящо, високо издигнато и могъщо небесно светило" - бог. При това, получава се звезда със седем лъча, колкото са на брой планетите - главни богове. Така, в този упорито повтарян прабългарски знак IYI вероятно е закодиран смисълът на българския етноним, а също и основата на прабългарската религия. По същество, със помощта на една единствена дума, своя етноним и на един единствен знак, йероглифът-звезда IYI прабългарите са посочвали кои са техните богове и коя е тяхната религия. Може би като една далечна реликва от тази връзка, в юго-източната част на град Нандор фехер вар (Белград) има един голям квартал наречен "Звездара", вероятно начално поселение на прабългарите.



Напълно разбираемо е защо с официалното приемане на християнството през 9 век, смисълът на етнонима българи и на прабългарския знак-звезда IYI постепенно са забравени. По същество, в българския етноним, както и в знака IYI е бил вложен не само етноопределящ, но и дълбоко религиозен смисъл. С налагане на християнството, този смисъл е станал не само излишен, но и донякъде вреден за новите религиозни представи и в рамките на няколко века е бил изкоренен. За съвременния българин обаче е крайно необходимо да знае смисъла на своето име и пътя на своите предци.

12. 01. 2005

Древно-българските държави- Иво Андровски - историк

Древно-българските държави

Дълги години в нашата историческа наука шества тезата, че българите са малко номадско племе от тюркски произход, появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453 г.). В края на шести век то попада под тюркска зависимост (ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост?), от която го освобождава кана субиги – Кубрат и създава държава. Според официалната историография тя представлява племенен съюз, просъществувал има-няма, малко повече от тридесет години. От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите ни византийци нарекли този съюз Стара велика България. В края на седми век император Константин Погонат, едва успял да разбие арабите при Константинопол, потеглил начело на петдесет хилядна армия към делтата на р.Дунав, срещу “неголямата” войска на Аспарух. Там в продължение на няколко дни той не посмял да я нападне и се отправил към Несебър. Армията му пък била преследвана и избивана от “немногобройните” българи, яздещи дребни кончета от устието на р.Дунав до Варна. Не минали век-два и българите изчезнали сред славянското море.

Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета” или на американския професор Норман Дейвис, че българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”.

Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.



Какво казват летописите на Волжка България

През последните десетина години стана възможен достъпът до хрониките на волжките българи. Най-интересна информация откриваме в “Книга за хуните”, написана от Кул Гали (XII век) и в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Бахши Иман (1680г.).

Според Кул Гали преди 35 хиляди години древните предци на българите населявали Волгоуралския район - наричали го Ара или Ура, а себе си - жители на Ура-ара (арийци). През ледниковата епоха арийците живели в пещерите на Урал. Те се занимавали с лов и се сражавали с “потомци на зли духове” – човекообразни маймуни (неандерталци?). Една такава пещера, използвана за жилище, по стените на която има рисунки на мамути, коне, носорози, се е запазила и до днес на територията на Башкортостан и се нарича Шулгенташ.

Живели през ледниковата епоха, българите се научили и станали най-добрите майстори в обработването на различни видове кожа. Това тяхно умение е било известно и през Средновековието.

Когато климатът се затоплил и ледниците се оттеглили на север, българите започнали да се заселват в равнините около р. Волга. Цялата Волжко-Камска система те наричали РА (Ранга, Раха). Българите запазили това име чак до XIII век, както и понятието Раил, означаващо Волжко-Камска земя, или Волгокамец. И след като напуснали Урал, арийците запазили почитта си към планините и пещерите. Те вярвали също, че Бог (древните българи го наричали Ерсу, Едфу, Тангра, Тара) се появява по планинските върхове. За тях той е създал добрите духове - дивовете.



Първата българска държава

Преди около петнадесет хиляди години седем арийски племена създават съюз, който наричат Идел (иде – седем, ел – племена). Първоначално арийците-иделци се занимавали с лов на мамути, елени (ямал), зубри (атбуга), пещерни мечки. Затова древните предци на българите уважавали силно опитния нощен ловец – вълка. По-късно те опитомили някои животни, между които и кучето, и станали скотовъдци. С течение на времето част от тях започнали да се занимават със земеделие и преминали към уседнал начин на живот. Започнали да строят градове. През лятото скотовъдците живеели във временни селища, грижейки се за животните, а през зимата всички се събирали в родово-племенните центрове – градовете.

Преди около четиринадесет хиляди години съюзът на седемте племена успял да постави под своя власт цялата територия на Ара-Ура и образувал държавата Идел, чийто първи владетел бил Шам (Сам). След създаването на държавата те започнали да се наричат българи (различните фонетични варианти на името са – бул, бал, болгар, българ, балкар, буляр, биляр, бухар, бояр и други), което означава “черноглави” или “вълчи хора”, а също в смисъл на “господар”, на “знаещ”, “мъдър” човек (хора). Те продължили да строят все по-големи градове, научили се да обработват глина, да добиват метали – мед, а по-късно и бронз.

През периода 1965-1998 г. с помощта на спътникови снимки руски учени откриват в района на Южен Урал и Западен Сибир цяла протоцивилизация, която е разположена на площ с размери 150 на 400 км. Досега там са открити 17 града с 21 крепости, както и много неукрепени селища. Най-древните селища са с овална форма - Алданско, Исиней-1, Берсаут, Кизилско, а по-късните са кръгли. Това са Аркаим, Исиней-2, Синташта, Саръм-сакла.

Най-голям интерес от тази “страна на градовете”, която има монументални отбранителни съоръжения с комуникативни системи и изключителна планировка, предизвиква тайнственият град Аркаим. Отговаряйки на официални запитвания от американска страна, руският археолог Г. Б. Зданович отговаря, че това е свещеният град на Тангра и древните българи.

Обектите са засекретени и въпреки че волжките българи знаят за тях, и искат да ги изследват, руските власти и досега не дават разрешение за това.



Създаването на Шумер

Преди около дванадесет хиляди години от изток в Идел започват да навлизат угро-фините. Скоро след това в българското общество избухва междуособна война, като начело на враждуващите групировки застават двама братя – Алмъш и Газан. В края на краищата Газан е победен и с голям брой българи се изселва към централна Азия. Заселват Памиро-Хиндукушкия масив, Таримската котловина и планината Тян Шан. В тази област те развиват земеделието, строят градове, крепости, пирамиди, пътища, усвояват добива на желязо. Тук опитомяват коня и започват да наричат себе си именци. В този район съвременните учени откриха останки от древни градове (Лулан, Ния), много пирамиди, които са по-големи от тези в Египет, голям брой мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. Установено е, че това население е било ирано-езично.

След нови размирици част от българите се оттеглят още по на изток - североизток, начело с Иджик. Покоряват китаите тюрки, които се намират по това време на много по-ниско ниво на развитие. В “Джагфар тарихъ” пише, че те събрали от китаите малки момичета, възпитали ги според българските традиции, а когато пораснали, ги взели за жени. Децата, родени от тези бракове, а също и себе си, те нарекли хони. Хуните запазили българските обичаи, но езикът им в голяма степен се тюркизирал.

В Средна Азия от основната маса на българите се отделят масагетите. Други потеглят на югозапад и завладяват западен Иран, Сирия, Ливан, Мала Азия. В района на двуречието те създават държава, която в чест на добрата дива Самар, наричат Самара (Шумер). Те са били носители на висока култура, която предават на местното население. Строят градове, организират добив на метали, развиват земеделието. Градовете били строени върху хълмове и опасани със стени. Във всеки от тях живеели около четиридесет – петдесет хиляди души. Такива са били Ур, Урук, Лагаш. Владетелят на града носел титлата лугал или енси. С шумерите са свързани и някои от названията на божествения пантеон в Месопотамия: Сирара (храм в Лагаш), Сарбату (магическо дърво, чиято сянка се простира от изгрева до залеза), Шарур (боздуган – оръжието на боговете), Кургарру ( безполово същество, което пази храната на живота).

През 3182 г. пр. Хр. значителна част от междуречието е заляно от водите на невиждан потоп. Загива и главния град на държавата Ат-Алан, а също и голяма част от българите. Някои от тях се спасяват в планината Урарат (Арарат). Потопът унищожава могъществото на българите в Шумер. В началото на III хилядолетие пр. Хр. в Месопотамия нахлуват семитите. Те постепенно изтласкват българите – арийци към устието на Тигър и Ефрат. Последният арийски владетел на Шумер е Зиези (посочен за родоначалник на българите в “Латински анонимен хронограф” от 354 г. от н.е.). Той е победен от семитския владетел Саргон Велики, който завзема престола. След смъртта на Зиези голяма част от българите се връщат обратно към Централна Азия.



Страната Балхара

Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.

През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.

С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.

В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.



Стара Велика България

В “Именник на българските канове” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.

Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска земя.

В “География на Птоломей” (II век) е обозначено, че в земите на север от Черно море живее народ с името “буленсии”.

Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).

Баварският историк Авентиус (XVI век) твърди, че българи и баварци имат общ произход и между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Такива сведения има и в хрониката на манастира Мелк.

В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. За създател на Стара Велика България се смята Авитохол, а неин последен владетел е Кубрат.

Още през IV век българи се заселват в Панония. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453 г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав, а от началото на VI век датират и първите трайни поселения на Балканския полуостров.

В края на VI век част от българските земи попадат под зависимост от западните тюрки. Тази зависимост е отхвърлена от Кубрат в началото на VII век. Братът на Кубрат Шамбат се отделя от Велика България и през периода 623 г. - 658г. създава държавата Дулоба със столица Киев. Разбит от франките, той се присъединява отново към брат си. След смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешни междуособици, както и под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпада. Аспарух създава Дунавска България, а брат му Боян (до 690г.) Черна България със столица Киев. Един от неговите потомци Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар и става основоположник на Волжка България (до XVI в.).

Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, овладявайки пространството с добродетели като лоялност, търпимост, справедливост. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел - не е била робовладелска. България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. През 2003 г. се навършват 1838 години от създаването на Стара Велика България и 1323 години от основаването на Дунавска България.



Иво Андровски - историк



Използвана литература:

Иман Б. – “Джагфар тарихъ. Свод булгарских летописей” – София 2001, ИК “Огледало”

Нурудинов Ф. Г. – “Булгарьi и мировая цивилизация” – София 2001, ИК “Огледало”

Ахмеров Г. – “Булгар Тарихъ”, София 2001, и.к. “Огледало”

Добрев П. – “Прабългарите – произход, бит, култура - нов прочит”, София 1991

Добрев П. – “Кои сме ние българите” и.к. “Галик”, София 2000

Добрев П. – “Непознатата древна България” и.к.”И. Вазов” София 2001

Степанов Ц. – “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, София 1999г.

изд. “Агато”

Степанов Ц. – “Средновековните българи”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.

Заимова Р. – “Арабски извори за българите”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.

Главни въпроси в старобългарската история

Човек без памет е загубен, народ без история е обречен, той е в предверието на смъртта си.
Най-здравата защита на българина срещу асимилацията е в познанието на историята на собствения му етнос....


С това познание той не може да бъде с ниско самочувствие и дребнави цели и идеали, не може да бъде манипулиран или нечий роб. Защото живее в свобода и дарява такава. Българите не са поробвали, а са освобождавали поробените.”Всеки роб, стъпил на наша земя е свободен” – гласи старобългарският катехизис

Така се очертват две тенденции в нашата историография: народът се стреми към историческите си корени, докато враговете му се мъчат да ги крият и фалшифицират. И двете тенденции работят усърдно като втората цели:


1. Физическо унищожение – робството.
2. Духовно унищожение – разрушаване на паметници.
3. Духовна и социална асимилация.


Затова необходимо условие за бъдещето съществуване е да имаме своя история, а не такава, писана от чужденци. Осъзнали това, двама български будители – отец Паисий и дервиш Хисиметдин Муслими – пишат такива. Техните две истории на България, макар и не съвсем точни, са събудили българската памет и 120г. по-късно Дунавска България е възстановила своята държавност. След това така наречените Велики сили я разпокъсват и фалшифицират нашата история, диктувайки вражески тенденции. Дунавските българи имали по-щастлива съдба от волжските – 200 000 българи били избити в Русия. Руското самодържавие издигнало пирамида от отсечените глави и карало кавказките ни братя да се кълнат пред нея, че не са българи, а каракачани, балкари, кумъки... Мишарските българи били изгонени от градовете им със забрана да ги приближават по-близо от 20 км. Така те били подложени на мор. В Башкортосан било избито цялото население: старците – с дървета и камъни, пеленачетата – посичани със саби, жените – с разпаряне на коремите, бунтовниците били набучвани на колове, прекарвали куки през ребрата им и ги избивали с оръдия. В леда на река Мензел пробили отвори, в които мушкали всеки 39 от 40 души, докато труповете я задръстили. В края на краищата българите били преименувани: мишарски, тюменски и казански – на татари, сербийските българи – на чуваши, а уралските – на башкири...


После победителят определил какво да се пише в историята. Така били създадени “бащите на българската история”. Руският професор от български произход Марин Дринов в специална брошура от 1872г. пише за “безбойните славянски маси претопили шепата българи, от които останало само името”. Това е по същество една историческа фантастика или автоматично прехвърляне на модела на руската история върху нашата.


По подобен начин професор Иречек “образува” българската държава от “полудиви скитащи племена”. На своята 21-годишна възраст той би могъл да бъде блестящ литератор или фантаст, но за определяне генезиса на един народ са необходими повече проучвания и познания.
Професор Златарски пише в Берлин “История на българската държава” с приложени карти, по които България никога не е владеела Тракия и Македония. Когато Стамболийски протестира срещу несправедливото разпокъсване на България при Ньойския договор, съюзниците-победители му казали да прочете книгата от “бащата на българската история” – професор Златарски.


Друг ярък пример от съвременната ни история е колосалният труд на професор Дим. Ангелов “Образуване на българската народност”. “Славянското море погълнало незначително число българи”. Авторът обявява великите исторически факти за “съмнителни” или “незначителни”, а пресилва всички противобългарски твърдения. Но кой печели и кой губи от това?
Така българската история е оформена спорд политически интереси на чужди народи, а българските историци се явяват епигони на чужденците и служат на техните интереси.


В края на краищата в официалната ни история са се оформили три лъжливи постановки:
1. Западен модел
Той представя българите като незначително племе към тюрките, което се свързва със “славянски племенен съюз” и неясна “тракийска общност” От това сборище се е родил българският народ.
2. Руски модел (проф. М. Дринов и др.)
“Южните славяни – българи – се отделили, но трябва да се възвърнат и приобщят към великата славянска страна – Рус!”
3. “Български” модел
Чехът Томашек извежда името на етноса ни от “булг” – боклук, разбойник, а не от “бълг” – светли, силни, сияйни. Проф. Ст. Младенов преписва първото тълкуване като това мнние се възприема от БАН с прибавки от гръцко-византийски коментари.


Така нашата история е оформена от руско-славянската идеология, трансформирана после към руско-комунистическата. В резултат руският интернационализъм доминира и заглушава българското родолюбие. Така старата българска история за величието и културната значимост на древните българи е принизена, изопачена или отхвърлена. Така се прекършва достойнството на българина и вярата му в народните идеали.
Седем проблема на старобългарската история.


1. Славянизацията на българите става около X век, когато се налага византийското християнство. То унищожава методично древните ни летописи. Панславянската доктрина възниква през XIXв., когато Османската империя запада и Русия се ориентира към покровителство на “славянските балкани” с тенденция към проливите. В изпълнение на този план, Панславизмът скрива предславянската ни история и прекроява останалата с оглед за световно завладяване на руската имперска служба. Според нея “Матъ Русия трябва да стане освободител, покровтел и обединител на всички славяни”, след като те са подходящо асимилирани във всеобщ славянски език (руския) и славянска вяра – руската православна църква. Тази доктрина достига идеята за “славянска превъзхождаща раса”, която води света към “славянската предопределеност”.


Българите не могат да бъдат славяни по простата причина, че са много по-стар народ от тях. Славяните се явяват на историческата сцена около седми век, когато българите им правят държава, след което отново не участват в историята.
Когато питахме чувашките учени за какви славяни на Волга говори арабският историк Ибн Фадлан, те отгвориха: “Това не е етнос. Така арабите наричат всички северни бели народи.”

2.Начало на хуно-българската имперска държавност


Руско-славянската идеология не допуска тази връзка между двата народа и я запечатва като табу. А вече се знае, че кан Исперих пристига на Дунава начело на хуно-гонд-урите (гонд – висок, висш, Ур е столица). Също така българските владетели носят титлата архон, което означава ариец, благороден хун (хон). Българският етнос може да се открие: при индоевропейските тохарци, в родината им Ордос на Жълтата река, при създаването на Китайската империя, при построената му заедно с други иранци друга родина около Тиян Шан, в съюзи със сармати и различни племена от Приуралието Прикаскапието и Приволвожието да Дунав, докато през 375г. участва във Великото преселение в Европа.

3. Уникална и самобитна култура


За нея се мълчи, говори се малко или се изопачава. Мълчи се за великата култура и астрономия на хунорите и за гроба на Кубрат с най-голямото за Европа златно съкровище. Именникът на българските ханове е построен върху 12-годишен животен кръговрат, изискващ астрономически наблюдения и изследвания в продължение на няколко века (с какви телескопи и часовници?). На базата на този календар Борис Рогев поставя началото на българското летоброене в 4768г. преди Хр.


През средните векове съществува българска духовна империя, чиито очертания значително превишават географските граници. Така че балканската култура се създава от българи.

4. Откога са българите тук?


До ден днешен, нашата история започва в учебниците от VI-VIIв., т.е. след идването на славяните. И, ако някой заяви пред интелигенти или историци, че кан-ю Аспарух не идва, а се завръща по нашите земи, че тук и преди него е имало българи и България, той ще бъде отречен категорично. Големият Заговор срещу България старатебно е унищожил или скрил източниците, които разпространяват тази “ерес”.
За да не бъда голословичен или обвинен в (българо-) пристрастрие, ще посоча няколко източника, които все още могат да се намерят.


1. В “Именник на българските канове” Аспарух е пети по ред български княз на Дунав. Що за история! Има ли национална история, която да започва от петия си владетел? По света няма, но у нас има!
2. През 1937г. в София излиза “Кротовата България и покръстването на българите” на д-р. Ганчо Ценов. Авторът твърди, че българите са стари тракоилирийци и хуни, населявали Мизия, Тракия, Илирия и Македония много преди славните. Аспарух е довел хуногурди и българи в Мизия, където отдавна живеели техните братя българи.
3. В хрониката на архиепископ Йоан от Никиу се говори, че в началото на VIв. Мизия се е казвала България.
4. Летописът на поп Йовчо от Трявна, съставен от изчезнали днес книги от царската и патриаршеската библиотека на Велики Преслав обхваща периода владетели от VIIв. Пр. Хр.до Vв. Сл. Хр. Един от тях по нашите земи е хунобългарският вожд Атила от рода Дуло.
5. Отец Паисий, поп Йовчо и йеросмонах Спиридон говорят за една паметна битка при Одрин през 378г., в коят хуни и българи разбили 80 000 византийска армия и българите убили император Валент. На гроба на победителя кан Алип-би е издигнат монумент сас знака на рода Дуло – символ на българската царска власт.
6. Хлонографът на Момзен от 354г. споменава за българите, които живеели в днешните ни земи.
7. На картата на Йероним от Ivв. Мизия е означена като България.
8. Докато Пасаий посочва 378г. когато първото идване на българите от Волга тук, отец Спиридон го датира 986г. пр. Хр. В лицето на масагетите, които доказва, че са българи.
9. С промити от атеизма мозъци, историците може да считат библейските информации за българите за ненаучни, може да не са запзнати със свещените индийски писания: ведите, писани от български брамини и Махабхарата и Рамаяна, описващи преселенията и управлението на българите в Индия, но биха могли да цитират своите древни колеги като Еводий, Касидор, Комес, Марцелин, Йоан Малала, които считат българите за стари тракийци и илирийци.
10. Старите хронисти разграничават българите от другите народи поради тяхната самобитност, цивилизованост и многобройност. В “Анонимен хронограф” (римски сборник от 345г.) се споменава, че са наследници на Зиези – син на Сем и внук на библейския Ной.

5. Кога са покръстени българите?


Както д-р. Ценов, така и отец Спиридо смятат, че българо-илирийците са стари християни, кръстени лично от... апостол Павел. Преследван от евреите, заедно с ученика си Тимотея, след Троя той се отправя към нашите градове Филипи и Солун. С това българите се оказват първите християни в Европа, поради което отец Спиридон ги нарича “чада апостолски”. Християнството, получено от христовите апостоли, е различно от пищната церемониалност на византийското. Затова, когато Аспаруховите войни пристигат, византийците не ги наричат “езичници”, т.е. – непокръстени, а “нечестивци”, т.е. “еретици”.


Чистата българска вяра завинаги ще остане “еретична” спрямо византийската, дори и след мнимото покръстване от Борис I. То се явява един конюктурен политчески акт, тъй като българите са кръщавани неколкократно през различни периоди: в 619г. кан Орган (чичо на хан Кубрат), с цялото си обкръжение приема християнството в града на Константин. 11-годишен Кубрат изучава Библията в Константинопол. През 682г. кан Илипвер прави ново кръщение в Кавказ, където българите са се върнали към Тангра. Аспарух е също християнин, което се доказва от разкопките на гроба му във Вознесенска. Кан Тервел също е покръствал в християнството според Паисий. Намерен е оловен печат са надпис: “Богородице, помагай на цезаря Тервел!”. Дори и на златния медальон на “гонителя” Омуртаг се вижда корона и кръст, а в 24-колонен надпис той възхвалява кан Крум в текст, осеян с кръстове. Такива доказателства могат да се намерят и при други български канове – Маламир, Пресиян и др.


В българската империя винаги е царяла религиозна толерантност между няколко религии. Българските държавници са се борили срещу византийската политика чрез християнството, а не срещу самото християнство.

6. Причини за покръстването.


То не е свързано с лични верски схващания, а със съдбата на хуно-българската империя. Държавното устройство на империята се състояло от юрти_семейства№, малки и големи родове, колена и крила. До времето на Борис тя се е управлявала от 100 големи рода, представляващи постянни административни единици. Обединението от няколко рода образувало “коляно” – още по-устойчива административна единица.


Незнаейки тази йерархия (съзнателно или не) историците са наричали българските колена “племена”, което е недопустимо, понеже племената представляват най-низша групировка на примитивни хор.


Империята се състояла от три крила: средно тяло – Ордосът, дясно – Онгът и ляво – Солът. Тези крила се състоели от по няколко колена. Управлението на империята било според родовата право – към него влизали и съвети на военните. При уседналия живот, към който се ориентирали българите се повишава гъстотата на населението и родът се измества от индивида. Родовото право не разглеждало отношение между индивидите. Затова то трябвало да бъде изместено от гражданското право, което изисквало коренно преустройство на имперската държавност. Такъв правов кодекс – обществено законодателство за личните права и задължения – давало християнството.


След дълго обмисляне (14 години) кан Борис се решил на това. Затова той се явява спасител на българската на родност, тъй като всички други подвижни народи са изчезнали. Това било неговото първо велико дело.


Позитивни последствия:


1. Родовият строй се сменил с индивидуално гражданско право.
2. Българите са спасени от византийска инвазия.
3. Ликвидация на харемите – подобрена икономика.
4. Укрепване на държавната власт.
5. Осигуряване на международен авторитет на България в бъдеща християнска Европа.
6. Консолидация с други българи християни.


Борис е трябвало да се пребори и оцелее между два колоса – две империи, две църкви – византийското коварство и римския меч. Той се справил с тази задача, като ги скарал (870г.), след което обявил независима българска църква с призива:
“Един народ, един кан, един Бог!”


Виждал напред в бъдещето и недопуснал миналото да се върне, потушавайки болярския бунт. Волята на кана е свещена, а болярите милеели за харемите си и вдигнали меч срещу него. Насилието не винаги е зло. Това е филасофски проблем. Дали е насилие : късането на плевелите, избиването на вредителите, прочестването от дървеници, кучето пред дома ни, системите срещу крадци, защитните армии? Операцията на лекаря не е ли насилие? Умно ли е да се сърдим на хирурга, спасил живота ни, за днешните ни несгоди?
А точно това правят днешните обвинители.

7.Приложение на книгите


Кирил и Методий са благословени по политически цели от двете църкви. С признанието на българския за 4-ти свещен език Борис започва да реализира идеята си за сливане на вси словени – хора на словото, на Бога. Затова още на Спасов ден в 866г. той иска признанието на Цариград и Рим за самостоятелна българска църква, и настоява за това цели 20 години, въпреки бесните откази на Рим и Цариград. После отхвърля анатемата на Кироло-Методиевото дело, приемаучениците им – синове на негови боляри от Плиска – и ги праща в македонските планини, където е построил манастири, за да обучават български свешеници в български молетви и проповед и преписване на свещените книги на български език.
Това е второто велико дело на хуно-българина Борис: “Българо-славянски-ят “ език става официален и задължителен. То продължава до 893г.


Учениците съзсават по поръчка на Борис нова българска азбука – Кирилица (Борисова азбука). От 893г. този български език се превръща в имперски върху площ от 1 милион кв. км. При това дело самите българи трябвло да изоставят старобългарския като езически и противохристиянски според византийските определения. Така независимата българска църква и езикът възникнали под щита на новосъздадената мощна империя. Смяната на език и писменост довело до третото велико дело на Борис – българо-хунските мисии на Запад и на Север – Молсова, Украйна, Русия. Българската култура се налагала навсякъде. Така 100 години по-късно откриваме българската княгиня Олга омъжена за скандинавския княз Игор и канонизирана за първа руска светица. В далечния север тя изгражда град Плиска (днешен Псков№, Переяславл (Преслав) и Рилск.


Това е вече четвъртото велико дело на Борис, развило се далеч след неговата физическа смърт : живот и дейност на българската духовна империя, царяла в Европа от IX до XVI в. На базата на българската азбука, език , литургия и книжнина.
“По делата ще ги познаете” – казва великата книга.


Делата на хуно-българина Борис го характеризират като велик Посветен, кан и колобър. Затова учителят Беинса Дуно го нарича “най-великият българин”.


Мисля, че тези 12 проблема:
- 2-те исторически тенденции (да се извадят или скрият българските исторически корени).
- 3-те фалшиви модела за тези корени: Западен, Руски и “БАН” –ски).
- 7-те кардинални въпроси на старата ни история:(Славянизацията на българите, Хуно-българската имперска държавност, Уникална и самобитна култура, Откога са българите на Дунав?, Кога са покръстени българите?, Причини за покръстването, Смяна на език и писменост) както и 4-те велики дела на Борис I: (Покръстването, Синхронизирането на език и писменост, Българо-християнските мисии и Процъфтяването на българската духовна империя) са тестове за историческа и гражданска зрелост на всеки българин, бил той историк или обикновен гражданин.

От книгата на Христо Маджаров - "Големят заговор срещу българите"

Последното писмо на Дякона

Байовци,

Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”.

Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат, днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.

Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни.
Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди” Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате” Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечествното ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят.

За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни.

За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.

За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.

а тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.

За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни.

За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.

Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите , нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

Възрожденската приказка - великолепие и неповторимост Статия в Роден Край

Жилището е храм на тялото, а тялото е храм на душата.”

Старият град - ПловдивИзумителна и ненадмината, великолепност и достолепие, неповторима и единствена по своята божествено-космична хубост е българската къща. Камък и дърво, българска душевност и безкомпромисен майсторлък, земна функционалност и космически дух – това е българската възрожденска къща. В камъка се вселява Космосът, камъкът говори за някогашния строител.
Още от дълбока древност в камъка се въплътява духът на Вселената, съдържащ кристали, което означава памет. Тази памет пренася през поколенията майстори древното знание за положителните и отрицателните свойства на камъка – основния градивен елемент за къщи, крепости, манастири, църкви.Такива каменни свидетелства срещаме навсякъде по пътя на българите. Песента на камъка - това са великолепните каменни резби, за които споменава не само Йоан Екзарх, но и които можем да видим столетия по-късно в църкви и домове. Както пише в книгите, каменоделци и зидари са имали особено отношение към камъка и са използвали някои негови благотворни свойства, свързани с древната езотерика и източните учения, сред които и науката “фън шуй”; древните българи вярвали в лечебната сила и магическата мощ на камъка и го използвали при своите градежи. Когато старите каменоделци докосвали камъка от към положителния му полюс усещали топлина, а откъм отрицателния – хлад. Ръководейки се от това свое усещане, те полагали камъните с по-топлата страна навътре. По този начин са съзиждани и по-късни постройки като храмове и манастири, жилища, обществени сгради и др.

Българските майстори подобно на Колю Фичето вграждали в постройката и част от душата си: затова и онова, което са построили, е било образец на подражание и не е загубило духовната си стойност и до днес. И може би не е случайно, че само в българския фолклор битуват песни и легенди за млади жени и невести, вградени в каменните строежи – своята сила и хубост те завинаги предавали на камъка с цената на собствения си живот. Дървото на живота – космическият символ, неотменимият и неразделен спътник на вечния камък, също е важна част в хармонията и симбиозата при българските градежи. Защото дървото е не само една украса между каменните редове, но и осъществява по-добро поведение срещу сеизмичните сили и намалява изкълчваемостта във височина на зидарията. Дървото също има душа, то, също като камъка, говори. Многобройните знайни и незнайни майстори с резец изработват истински приказки от дърво, в които са вплетени най-древните символи. Няма българска възрожденска къща, от тавана на която да не грее СЛЪНЦЕТО – онзи седем/осми такт, закодиран в българската музика, вечност и плодородие, самият живот. И няма дърворезбен олтар в българските църкви, където да не извива ластари лозница, да не се усмихват цветя и птици. Това не е просто част от прекрасната българска природа, райската градина, отделяща земния свят от небесния, но и заклинание и послание от най-дълбока древност.

“Ако някой селянин, човек беден и странен, като пристигне отдалеч към крепостните стени на княжеския двор, и като ги види, изпитва удивление. И като пристъпи към вратите, той се чуди и разпитва. А като влезе вътре, вижда от двете си страни сгради, украсени с камък и дърво и изписани. И като влезе по-нататък в двореца и види високите палати и църквите, прекомерно украсени с камък, дърво и краски, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, не знае на какво да ги оприличи, защото в своята земя не е виждал друго, освен бедни сламени хижи – та им се чуди там, като да си е загубил ума..... И ако някой го попита, когато се завърне в своята земя, какво е видял там – той ще каже, че не знае как да го разкаже. Само със своите очи вие бихте могли да се чудите както подобава на тази красота.”

Йоан Екзарх, “Шестоднев”, начало на VI слово

От историческите сведения е известно, че още при създаването на славянобългарската държава като продължение на многото български държави през хилядолетията съществуване на българския народ, българинът е носел в себе си традицията да изгражда своите къщи от дърво и камък и да ги украсява с най.различни дърворезбени символи: кръстчета, спирали, звездички, змиеобразни фигури. Чувството за красота, за естетика, за заобикалящата среда, е съпътствало българите от най-дълбока древност. Дворците, църквите и къщите на Първата и Втората Дунавска Българска държава са били художествено обработени с каменна пластика, мозайки, керамика, дърворезба. Търновските и несебърските средновековни църкви са обогатени с цветна и пластична керамична украса и стенописи. Задълбочено изследване на тази материя като традиция и изкуство прави проф. арх. Стефан Стамов.

Архитектурните пространства на Бачковската трапезария (1643г.), Бачковската костница (ХI- - ХII вв.), Боянската църква (1259г.), скалните църкви в Иваново (ХIVв), църквите в Земен и Беренде ( Х­IVв.) ­, са изпълнени с портретна и декоративна художествена стенопис, в която още през ХIII век се пренебрегват средновековните канони и започват да се демонстрират първите прояви на реалистичното изкуство в България. В параклиса на Хрелювата кула в Рилския манастир (1335г.) и трона на севаст Хрелю се срещат художествени дърворезби, които показват, че това изкуство е било познато далеч преди Възраждането.

Османското нашествие на Балканите и опустошаването на България през ХIV век задържа за дълго развитието на архитектурата и изкуството. Но богатите традиции и вроденото чувство у българина към красотата не са били прекъснати през годините на робството. Нещо повече: въпреки непрестанните опустошавания и разрушения нашите прадеди, опирайки се на древните си познания и намирайки опорни точки в традициите малко по малко са успявали не само да възстановят великолепието, но и по този начин те да асимилират поробителите. Художествените традиции продължават да съществуват независимо от налаганите забрани и скрито от погледа на поробителя. Още в края на ХVII век и през целия ХVIII век в някои селища като Жеравна, Котел, Копривщица, Тетевен, Троян, Самоков, Банско, Арбанаси и други се изграждат жилища, украсени с резба, фризове, розети. С резби се обработват челната дъска на огнището, колонките, парапетите, гредите на възрожденската къща. За огромно наше съжаление, по времето на петвековния геноцид над българския народ не бяха пощадени и ненадминатите образци на древната българска великолепна архитектура, унищожавани с подобаваща злонамереност и в масови мащаби. Ще спомена само, че един великолепен Тетевен, една приказка от камък и дърво и 16 000 жители, през 1801г. е изпепелен от кърджалийските орди. За сравнение – София тогава е била населена едва с 3000 души. Да не говорим за един златен Троян, който през 1877г. е предаден на огън и сеч от редовна турска армия и башибозук; само можем да си го представяме, когато влезем в етнографския музей в центъра на града и почувстваме поне малко от разтърсващата красота и хубост на неговите сгради, но само чрез макети и единици останали или реcтаврирани къщи. Да не забравяме и великолепния възрожденски Свиленград с неговите 700 къщи, много дюкяни и мостове, всички те изключителни архитектурни образци, изцяло унищожен и опожарен през не толкова далечната 1913г.

В края на ХVI и началото на ХVII век в границите на Османската империя протичат процеси, които характеризират едно прогресивно икономическо развитие. В средите на българското население започват да се развиват занаятите и търговията. Силен тласък получава овцевъдството и производството на вълна, с която населението търгува по пазарите на империята. Възраждат се стари занаяти. Произвеждат се шаяци, гайтани, аби. В много балкански селища като Котел, Жеравна, Копривщица, Панагюрище с развито овцевъдство и производство на вълна още през ХVII – ХVIIІ вв започват да се строят сгради, които отговарят на новите потребности . В къщите, където се тъкат шаяци, аби и гайтани, се изграждат големи чардаци. Забогателите българи като знак на повишено благосъстояние и самочувствие започват да украсяват къщите си с дърворезби и рисунки както в древността. Много от тези къщи се превръщат в забележителни, не, във възхитителни образци на архитектурата и изобразителното изкуство. В тези нови възрожденски селища или български квартали в старите градове се проявява не само приемствеността на народната ни архитектура и изкуство, но в тях се откриват примери, които с високите си художествени постижения надминават своето време. Майсторите – строители и художници от Тревненско, Дряновско, Габровско, Брациговско, Самоковско, Банско, Дебърско и др. създават образци, които се отличават със своята народностност и самобитност и характеризират самостоятелни школи на архитектурата с висока художествена стойност. Тези сгради, според новия вкус, показват икономическото положение на техните стопани: така например в Жеравна пруста на къщата, който до това време е имал стопанско предназначение, се превръща в богато украсен салон, където стопанинът е провеждал приятелски и делови разговори. Салонът в затворената градска къща, който до тогава е служел за създаване на функционална връзка с останалите стаи към средата на ХIХ век се превръща в най-представителното помещение с богата художествена обработка – например Пловдивската къща. В някои от тези къщи в дъното на салона се изграждат специални подиуми-платформи в ниша, които служат като естрада за музикални изпълнения. Представителните помещения на салоните и гостните стаи се изпълват с дърворезба, стенописи и декоративни елементи. Миндерите се покриват с тъкани платове, прозорците с плюшени завеси, подовете – с черги и килими. Изграждат се огнища, полици, камини по подобие на тези в ранновъзрожденската къща, но с по-богат художествен детайл. Мансофите се оформят с колонки с резбовани капители, парапетите – с профилирани или струговани пръчки, капаците на прозорците са с апликации в геометрични композиции. Етажите, както в древността, се изнасят във вид на еркери и конструктивно се поддържат от богато профилирани конзоли. Интериорите се изпълват с декоративни и пейзажни сюжети. Всичко това не седи просто като украса или като чужд елемент в общата композиция – в цялостната обработка на къщата се чувства единството между архитектурата, изобразителното изкуство и космическата фантазия, изразена чрез великолепните резби на българските майстори. Откритите чардаци и затворените салони стават център не само за жилищната комуникация, но и място за обществена дейност и представителност на къщата. Ето защо през Възраждането те са с богата художествена украса. Интериорите се допълват с дърворезби, апликации от дърво и стенописи. По стените, таваните и холкерите се появяват геометрични композиции, цветни и листни стилизации, медальони, декорации, фантастични пейзажи, вази с цветя, образи на животни и хора. Голямо внимание се отделя на таваните и тяхната художествена обработка, защото майсторът се стреми чрез тях да извиси пространството на малките помещения, да получи повече въздушност, а в центъра да постави стилизираното СЛЪНЦЕ - символ на новите идеи за прогрес и свобода на духа. Художественият ефект, търсен при изграждането на възрожденската къща, е продължение на стари традиции, чиито корени трябва да търсим в далечното минало. Преди да се появи изобразителното изкуство в синтез с архитектурата народният майстор е постигал художествен ефект чрез умелото съчетаване на своите градежи с природната среда и чрез различни комбинации на строителни материали. С не по-малка сила за постигане на художествения ефект са използвани неотменните конструктивни елементи като колони, парапети, стрехи, еркери, които в своя детайл носят художествен заряд. По естествен път за естетическата стойност на възрожденската къща допринасят и цветните градинки пред нея: от наредените на чардака, по прозорците и даже в стаите саксии с цветя (здравец, босилек, мушкато) до лозницата, трендафила и чемшира в двора. Своето значение имат и разнообразните елементи на вътрешното обзавеждане. Художесвеното оформление на къщата е било подхранвано и от прочутото гостоприемство на българина. Когато се влезе в тогавашна българска къща се вижда, че с най-голямо внимание се обзавежда гостната стая – тя се превръща в художествен център благодарение на средствата на архитектурата и изобразителното изкуство, както и на художествения вкус на стопанката, на нейната вродена дарба да обзавежда интериора с изработените от нея предмети на бита: черги, килими, китеници, пердета, покривки, възглавници и.т.н. Очевидно през Възраждането българинът е имал вродено чувство за естетическото в заобикалящия го свят. Колоритът и съчетанието на природните и изкуствени елементи на жизнената среда са били заложени в бита и същността му. Българското достолепие, изразено чрез възрожденските къщи, е още един повод да се гордеем с българската си неповторимост. Защото чрез тях говорят многовековни традиции, съхранили по различен начин вярвания, спомени, мечти. Защото много е написано, много още ще се пише за тази магия, наречена ЕДИНСТВО между природа и архитектура, камък и дърво, резби и писани стени и тавани, магията, наречена ВЕЛИКОЛЕПИЕ и НЕПОВТОРИМОСТ.

Думите никога няма да бъдат достатъчни и времето никога няма да стига, и винаги ще има неоткрити и неизследвани светове в Космоса на българската възрожденска къща.