Представяме ви статия от сп."Отечество", 1983 г.
В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Терачина с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е.. Преди 7 години той обитаваше един прашясал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно. Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса. Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник!
Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си?
Нека си припомним един много важен момент от нашата средновековна история от времето на княз Борис I, когато от Плиска до Рим тръгват три български пратеничества, а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.)...
В хрониките е записано, че той „Изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил...
Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, те внесли в Латеранския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красяли разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му върху Чивидалското евангелие. А те били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! А резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение! Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалийски къщи. Сандъкът от Терачина носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваянето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравненските домове като дар за стопанина.
Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната, фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима. С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане. В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполовено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мрaмoрната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел. Забележително е, че срещу тези две победни сцени има два срещуположни огледални образа. Момент на жертвоприношение. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симокат съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...
По телата на героите и конете минават удари със замба, както фигуралните композиции на дебърските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с „петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле.
Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херризираните владетели са от друго време. Те носят други облекла. Къси дрехи като съшити от кожа. Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривърхата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е в тържествена поза, подобен на древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия.
В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка. На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така както са очертани арките в паната върху сандъка.
И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пресиян: „Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой.
Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.
Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на грифона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...
Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията н навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закрилящата светла сила на орела и грифона. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила. Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа.
Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участвува в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език.
В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."
Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче, обърната анфас. Такава е тя и в предната фасада. И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една, розета — „порната с четири ряза", както казват възрожденските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палметата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.
А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулптирани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят на политическото иго.
В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябълката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка.
Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хрельовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълговечния камък: „... и нека роденият по-късно... си спомня за оногова, който го е направил..."
Посветено на светлата памет на Цаньо Антонов
Анчо Калоянов, "Старобългарското езичество", 2000 г.
В езическата епоха станът на коледарите снема характеристиката на реалния център на етничното землище - столицата Плиска и по-точно на Двореца и Храма в нея, а раздвоението на водача на ритуалната конница Добри-Дан на Добри и Дан отвежда именно към двойката Владетел и Върховен Шаман. Тяхното основно задължение в новогодишните обреди е било да осигурят "време" за цялата етнична общност.
Съвместно извършван от Владетеля и Върховния Шаман, обредът за встъпване в новия годишен цикъл е имал за най-важна съставка символичното разключване на вратите на Храма в Центъра и/или отваряне на ковчежето с атрибутите за този род свещенодействия на двамата. Ролята на такова ковчеже е изпълнявал Сандъкът от Терачина и, както се подразбира, според нас той се е разключвал с бронзовата статуетка-ключ от Плиска. Предположението ни е също толкова уязвимо, колкото ако уговорим, че подобен на него е бил разключваният, защото и той е имал същите функции (и дърворезбованата му украса е била със сцени, които са били варианти на неговите). Но за тази категоричност при идентификацията разполагаме с твърде важен аргумент - върху една от сцените на Сандъка от Терачина също откриваме присъствието на еднорога.
Еднорогът е представен с функциите на Змееборец, дубльор на орела, във второто пано на горния фриз от лявата страна. То е едно от трите пана, в които е резбована "розета, порната на четири", знак за поделеното по четирите основни и четирите допълнителни посоки пространство по хоризонтала. Производна на тези осем дяла е подредбата на осемнайсетте пана, които с изключение на двете централни под мястото за ключалката са композирани в осем двойки. Двама са героите на изобразения разказ върху Сандъка от Терачина - Брадатият и Безбрадият, съответни на двойката Владетел и Върховен Шаман във владетелската институция на българската държава през езическата епоха.
Изследвачите са забелязали, че в долния фриз Безбрадият е с трирога шаманска корона, каквито са короните на шаманите в Шуменската плочка, оловният амулет от Велики Преслав и рисунката графит от западната крепостна стена на Плиска. За разлика от тях обаче средният рог от короната на Безбрадия е двукратно по-дълъг от страничните. Трирогостта на короните в домашните паметници не е коментирана, но ако ранната й семантика отвежда към рогата на животните, в които се превъплъщава шаманът, най-вероятно е общият им сбор да съответства на комбинацията на тур с еднорог, а вече впоследствие трите рога схематично са представяни в познатата иконография. Направената уговорка позволява да видим в еднорога от второто пано на горния фриз зоометаморфозата на Безбрадия (Върховния Шаман).
Единството между ключ, който същевременно е фигура на шаман певец, и разключваното от него ковчеже с дърворезбованите осемнадесет пана, представящи "свещената история" на българската владетелска институция, задължава разчитането им като едно цяло. Една от не толкова очевидните, но все пак засега единствена възможност е да бъдат обединени чраз взаимоотношението субект (певец-ключ) и обект ("песните"-пана). Към такъв прочит ни води наблюдението, че в шаманските традиции "пътникът" е сам певец на своите странствания, т.е. Омир същевременно е и Одисей, за което имаме подкрепа във факта, че певецът от бронзовата статуетка-ключ е един от двамата герои на изобразения текст на Сандъка от Терачина. Това ще рече, че само когато ключът е в ключалката на ковчежето, тяхното двуединство функционира пълноценно и освен предназначението си да осигури достъп до ритуалните атрибути, съхранявани вътре, той е разключвал ("изпявал") изобразителния текст отвън.
След покръстването в качеството на трофеи атрибутите на Върховния Шаман и езическите знаци на властта на Владетеля, включително и меча, били изпратени в Рим заедно с ковчежето и били поделени между папа Николай и крал Людовик. Статуетката-ключ нарочно била задържана - без нея тяхната магическа сила оставала "заключена". Унищожаването й чрез претопяване или строшаване ще да се е смятало за акт с непредвидими последици за довчерашните шаманисти и тя била "изоставена" (нейната съдба споделила след 893 г. и самата столица Плиска) или по-точно съзнателно заровена ("погребана") на мястото, което по право й принадлежало. Това предположение е наложено от невъзможността да обясним оцеляването й като следствие от делничната й загуба, захвърлянето или изоставянето й при някакъв битов или исторически катаклизъм и то тъкмо в пространството, обхващащо Двореца и Храма. Защото, ако наистина става дума за статуетка-ключ към Сандъка от Терачина (или негово подобие), такава немара или случайност би била квалифицирана като светотатство от съвременниците на притежателя й. За общество, което се самоописва чрез закодираните в осемнадесетте пана правила за реда във Вселената и за ритъма на Времето, загубата на ключа, с помощта на който те се декодират и изпяват при необходимост, не би могла да се тълкува другояче освен като отказ свише да бъде допуснато до познанието. И по-кратко - отказ от бъдеще. Затова отнасяйки именно като трофеи атрибутите на Владетеля, на Върховния Шаман и самото ковчеже с дърворезбованата митология, новопокръстените българи "отказали" да предадат ключа към нейната тайна.
В църквата "Свети Николай Болнички" в Охрид се намира известната дърворезбована врата, чиято орнаментика е подобна на Сандъка от Терачина и се предполага, че нейните табла са вторично употребени от такива сандъци. На едно от тях е изобразена лисица, катереща се по вертикалата на дърво, на върха на което има птица, и навярно сцената има за основа същия календарен мит, познат от цитираната кратка приказка от Стеблево, Дебърско.
Подсказаната симетрия в него с оглед на змееборството намира своите аргументи във факти от високата традиция, които не са задоволително обяснени и остават необясними извън предполагаемия модел за свят в българското общество през ХI - ХII в., според който пространствено-времевият континуум е бил с двоен "пробив" в годишния цикъл, осигурен от кръговрата на Плеядите. Става дума за созополската икона от ХII в., в която светци змееборци са Свети Георги и Свети Димитър, за един фрагмент от Беседата на тримата светители - "два ангела громная есть: елленскїй старец Перунъ и Хорсъ Жидовинъ" и за иконографиите на Брадатия и Безбрадия от Сандъка от Терачина.
В иконата от Созопол двамата светци, чиито дни са плеядно ориентирани в календара и поделят годината на почти равни половини (зима и лято), са конници, които имат различни противници: Свети Георги (на преден план) убива крокодил, а Свети Димитър - змия. Видимо е желанието на иконописеца да подчертае разликата в тяхното разположение по хоризонталата и по вертикалата, съответстващо на мястото на Плеядите на Гергьовден до линията на хоризонта при залез слънце и на Димитровден - високо към средата на нощното небе: крокодилът се подава от (или по-скоро потъва във) водата, докато змията стремително се издига нагоре, увита около ствола на дърво. Някои елементи от иконографията на двамата светци показват видими сходства с двата варианта на змееборческия подвиг на Михаил Воин, представени от Службата и от Житието. В Службата Михаил Воин е конник, въоръжен с меч и копие, с които отсича главите и пронизва противника си, при това се загатва, че тъкмо главите е погубил във водата - "вь водах змиемъ главы сьтеры", а в Житието той е пешак с меч и щит и Змеят високо е издигнал шия. Правеното разграничение между "хоризонталния" и "вертикалния" Змей поражда разликите в начина на оставяне на следи знамения чрез нокти (в Службата) и чрез опашката (в Житието), което означава, че в първия случай той е четириног (гущероподобен). Ако зад Хала Семендра в споменатата вече песен стои саламандър (дъждовник), то и на българската митопоетична традиция ще се окаже присъща животинската хипостаза на бог Перун - крокодилът, документиран в Летописец вкратце от края на ХVII век. Ако вземем предвид изказаното вече мнение, че в годишния кръговрат на Плеядите "началото" се ориентира към зенита им, а "краят" - към надира, то става напълно обяснимо назоваването на Перун като "старец".
За изпращането на Кивота във Ватикана
Всичко започва с едно съгласувано решение на колобърите и кан Пресиан за въвеждане на християнското учение, проповядвано от българи на български, както и приемане на унифицирана българска писменост за ежедневна употреба. В началото на 50-те години от 9 век България е мощна Империя, обхващаща огромни територии на север до Днепър и на запад до Германия. В състава и влизат много славяни, печенеги, кумани, авари, ромеи – народи, където Тенгрианството е непознато, за сметка на активно навлизащото и лесно разбираемо християнство. За да се централизира властта и неутрализират опитите на Ватикана и Византия чрез своите свещенници да влияят на тези народи е взето решение да се развие изначалното българско християнство, смятано за естествено продължение на Тенгрианството. Успоредно с него обаче като част от Орендата управляващият и религиозен елит на българите е трябвало да запазят свещенните тенгриански знания и баща и син да живеят заедно в мир. Подобен модел с обратен знак е използван от евреите. За другите гойски народи има Стар завет, за евреите – Тората, а на Синедриона остават тайните кабалистични знания.
Не всеки може да бъде тенгриански колобър. Той трябва да е “прихванат”, преболедувал шаманска болест с много стабилно обучение като се почне от билколечение, бойни изкуства, чакръкчийство, нестинарство и се стигне до по-горните нива на управление на елементните стихии, пътуване по вертикалата и т.н. Да не говорим за моралните качества, които трябва да притежава. Така, за разлика от поповете, е невъзможно да завършиш някоя семинария и да станеш колобър, макар в последствие много от монасите да са били и тенгриани (като част от плана). Именно в манастирите са съхранени тенгрианските знания през последвалите години на робство и погроми. Тези разлики имат плюсове и минуси. Плюс – защото само най-добрите и избраните от Ден Грее могат да бъдат колобъри и не е имало място за самозванци (виж закона Торе). Минусът е, че в новозавладените територии на Империята не е имало достатъчно обучени хора. Този недостиг е трябвало да бъде преодолян чрез християнски свещеници, проповядващи българско християнство със силен елемент на Тенргианство във възловите точки и разбираемо от хората. Бих казал, че този план отчасти е успял и свидетелство за това е точно българското православие, където е втъкано Тенгрианството. Планът е бил премерен с новите реалности и осъществим, но е имало един непридвиден фактор – предателство. Всъщност, колобърите са знаели, че ромейските и папски агенти са активни в завербуване на ключови фигури от българската държава, но не са очаквали, че предателят ще се окаже самият кан, в чийто вени тече кръвта на Дуло.
Първоначално, контактите му с папските наместници и ромейски свещенници са го отдавали като част от плана. Може би и самият Борис в началото не е имал намерение да става предател. Подозренията около него се засилват, особено когато той открито започва да говори за покръстване на самите българи и след масовата поява на чужди мисионери в самата столица през 863г. Тогава колобърите взимат мерки и всички свещенни книги, по-значими регалии и Кивота са прибрани на сигурно място, неизвестно до днес. На тяхно място предвидливо са поставени копия и то съвсем навреме, защото през 864г. Борис тайно се среща с папския наместник в Македония и взима със себе си Кивота и каквото е останало в него. Там на Овче поле се покръства и като доказателство за сериозността на намеренията си предава исканите от папата колобърски атрибути (или копията им). За папа Николай тези регалии са били невероятно важни, защото той неистово се е страхувал от силата на Тангра и се е надявал, че самият той ще ги използва. В тайната му библиотека са се съхранявали скритите текстове за Исус, къде е бил през годините, за които канонизираните Евангелия мълчат и за това кои са влъхвите, помагали му през цялото време. По-късно, след като се разкрива подмяната, ковчежето е захвърлено в една катедрала в Терачина.
Какво точно кара Борис с един удар да погребе хилядолетната българска мощ и от Кан Субогу да се принизи до васал на византийския император Михаил III (дори да вземе името му), не е известно. Някои смятат, че е държавнически ход, след удара в гръб от византийските войски през 863г, докато българската армия се е сражавала с Великоморавия. Според други, Борис е бил жертва на нлп заклинания от византийски иконописец, който му влиза под кожата и става негов довереник и изповедник. Според някои историци ромейският агент след дълги беседи с Борис го стряска като му показва рисунки от ада, но според мен това не е достатъчно да предаде така лесно дедите си и мощта на България.
Каквато и да е истината, факт е, че след 865г. България де-факто пада без бой под византийско робство за 24 год, чак до идването на Владимир Расате. Същата година новоизлюпеният християнин слиза още една стъпка надолу към бездната, избивайки най-верните български синове и дъщери в т.н. “боилски бунт”.
След случая с покръстването и предаването на ковчежето е било ясно, че самият кан е предател. Така Колобърският Съвет и външните боили обявяват повсевместен бунт в 10-те провинции (комити). За съжаление ядрото на българска армия е все още далеч на западните граници, задържана умишлено там от Борис. Всъщност боилите, с одобрението на Съвета се приготвят да изпълнят древен ритуал точно за такива случаи, безкръвно удушаване. Древен български обичай, прилаган на знатни люде, нарушили закона Торе, без да се пролее кръвта и Орендата в нея.
Летописецът Зонара отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава". Борис обаче държи силен коз – на негова страна е мощната византийска армия, специално извикана за случая. С нейна помощ той успява да потуши бунта. Ромеите са и тези, които извършват поголовната сеч на пленените бунтовници. Никой българин не би посмял да замахне с меча срещу колобър. В случая се говори за 52 боилски рода, но всеки род е бил много голям – поне по 100 човека. Така че тук говорим за една масова касапница на жени, деца, старци. Там са били и ромейски свещенници, които са питали поотделно всеки дали се отказва от вярата си. Борис дълго след това е имал угризения, но римският папа му дава специална индулгенция с опрощение. Точно тогава, при вида на изкланите мъже, жени и деца - цвета на унищожения Саракт, на Шуменското плато с обърнати длани надолу е произнесено Проклятието, прекършило милиони човешки съдби. Там, до мадарския конник - апотеоза на величието на Саракта, на завръщането и изпълнението на Мисията. Най-силната, кръвна Клетва, изречена от колобър без възможност да бъде променена за цели 12 века. Главният Колобър по това време вече е бил убит. Настъпващите тъмни векове на погроми и робства Пазителите наричат Забранени години, през които не могат да се намесват активно.
Борис – Михаил не спира дотук в развихрянето си. Следва декрет, според който всяко село, където се практикува старата Вяра хората да са поробвани и продавани "през три земи", а на капището да бъде построена църква. Толкоз с християнското милосърдие. Гордите и непобедими българи научават една нова, непозната за тях дума - робство!
Ангел Грънчаров - Елтимир, "Воини на Тангра", 2007г.
"Предпоследният пазител на Книгата на Завета, когото познавах беше един скромен ловешки свещеник. Православен свещеник, който не можел да служи на погребения, защото плачел заедно с близките на починалия. "
"Ключът, и не само той, а и много други реликви не се намирали в ръцете на предателя Борис. Запазени са, обаче. Един от големите колобъри е бил човекът, когото познаваме под името Св. Иван Рилски. Спроед това, което се знае, трябва да минат 1200 години от произнасянето на Проклятието, за да влезе Съветът в пълната си власт. Засега той може да се намесва само индиректно, с помощта на посредници. Все пак много пъти, когато положението на Българите е изглеждало безнадеждно, Съветът се е намесвал по свой начин и нещата са тръгвали в благоприятна насока."
"Получих следното съобщение: Докато вие, убитите от своята страна не получите справедливост, тоя народ добро няма да види. Тълкувайте го както искате. Предадоха ми го с поръката да го предам на вас..."
ПРИЛОЖЕНИЕ
Из въпросите на Борис Михаил към римския папа
Въпрос;
"Грях ли е, че аз избих моите хора и семействата им?"
Отговор;
"Вие ни съобщавате, че сте покръстили поданиците си въпреки тяхното несъгласие, поради което избухнал бунт, заплашващ вашия живот. Хвала вам, защото сте укрепили авторитета си, като сте заповядали да избият заблудените овце, отказващи да влязат в кошарата. Вие не сте сторили никакъв грях, като сте проявили такава свещена жестокост; напротив, заслужавате похвала, защото сте унищожили враговете, които не са пожелали да влязат в лоното на Апостолската Църква и по този начин сте отключили Царството Небесно за подвластните ви народи. Нека царят не се бои от убийствата, ако те могат да държат поданиците му покорни или да ги подчинят на християнската вяра! Бог ще го възнагради за греховете на този свят във вечния живот."
Симеон Логотет:
"В това време в Константинопол се готвеха на война срещу блъгарете, сиреч метежниците, а не срещу царя и християнете, на които искаха да подадат помощ.”
Закон Судний Людем на княз Борис-Михаил;
(Спуснат от Византийската "Еклога", узаконяващ робството. Документът е преписано от руски източници и видоизменен. Оригиналът вече не е достъпен)
"Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Всяко село, където се вършат езически служби и клетви, на капището му да се построи божи храм и имотите му да се предадат на черковата. Които в това село вършат подобни служби и клетви, жените им да се продадат като робини през три земи, а имотите да се предадат на черквата."
(За мъжете не се уточнява каква ще е участта, но сами можем да се досетим, б.р.)
" Който от войниците се хване, че е отхвърлил нашата християнска вяра, като се върне в своята земя и град, да се предаде на черквата"
(Не е уточнено какво ще направи църквата с предадения войник, б.р.)
Речник;
Езичество - Тенгрианство
Грифон - Барадж
Лъв - Барс
Върховен Шаман - Ан-Колобър
Ювиги Хан - Кхан Субогу
Нади Сент Миглош - Свети Николай
ТОВА СА ДЪРВОРЕЗБИТЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар