петък, 28 септември 2012 г.

Нос Калиакра – красивият нос

Нос Калиакра – красивият нос

Любимо място на туристите заради екологичночистата си и неосквернена от човешка дейност територия, нос Калиакра е същинска културно – историческа съкровищница. Да се разходим до нос Калиакра - красивият нос на българското Черноморие.



Красивият нос Калиакра е от онези уникални природни кътчета в България, където можете да прекарате цели дни в съзерцание. Просто да стоите и да се взирате в необятната синева на морето, в магнетичното зарево на залеза, в безплътните очертания на хоризонта. И, заобиколени от призрачни останки, да се изпълвате със страхопочитание към бурната история на тази древна твърдина, останала в родната история като една от последните крепости, паднала под османска власт в края на XIV в.

Да, нос Калиакра е наистина впечатляващ. С форма на полуостров и образуван от непристъпни жълто-червени варовикови скали (които към края достигат височина 70 м.), той е вдаден 2 км навътре в морето, образувайки уютен залив. Целият масив е набразден от нишите, пещерите и арките, издълбани от бясно разбиващите се в него вълни, в кристално сините води наоколо плуват делфини, а по крайбрежието гнездят защитени птици.




Макар и появил се на картата за първи път едва през XIV, в продължение на 2 хилядолетия той бива експлоатиран и плячкосван за стратегическа резиденция от редица цивилизации, чиито следи личат и днес.

Първо, през IV в. пр. Хр тук се заселва едно тракийско племе, което създава своето укрепено селище и му дава името Тиризис. Те превръщат вдлъбнатините и естествените скални формирования (до които може да се достигне само откъм водата), в жилишни помещения, които по-късно, според антични източници, са използвани от Александър Велики за скривалище на несметните му богатства.



По-късно римляните наричат мястото Акра (крепост), византийците – Акре Кастелиум, а при българския болярин Добротица, превърнал го столица на управляваното от него Добруджанско деспотство, нос Калиакра получава и съвременното си име – „Красив нос“ (в превод от гръцки „калос“ - красив, добър и акра – нос, крепост). Именно в този период той преживява и най-големия си разцвет – укрепен средновековен град със статута на църковно средище, където се секат монети и се развива корабостроенето.

Нос Калиакра - красивият носДнес, обявен за природен и археологически резерват, нос Калиакра попада под No 24 в списъка на 100-те Национални туристически обекта. Намира се в най-югоизточната точка на Добруджанското плато, на около 70 км от морската столица Варна , на около 12 км от рок столицата на България – Каварна и на около 500 км от София.

Разбира се, за обект от подобна величина легендите също не са изключение. Най-популярната е свързана с името му и датира от периода на Османското робство. 40 български девойки преплели косите си една в друга и се хвърлили от края на носа, за да не бъдат пленени от турците. Най-красивата от тях се казвала Калиакра.

И в чест на това предание, днес в началото на едноименния нос се издигат каменен обелиск и арка, кръстени „Портата на 40-те девици”.



Друга легенда пък разказва, че Бог създал твърдината под краката на Свети Никола (покровителя на моряците), когато той бил приклещен от поробителите на ръба на местността. Въпреки че все пак те го пленили, на това място сега ви очакват бял параклис и каменна арка, символизиращи гроба на светеца.



Свързани или не с народните вярвания, тези и всички останали крепостни руини на нос Калиакра с право са определили статута му на археологически резерват. И макар да са запазени или пресъздадени само много малка част от тях, те са достатъчни да изградите цялостна картина на някогашния средновековен град.

Нос Калиакра - красивият носПо асфалтиран път през главната порта ще можете да надникнете дълбоко във вътрешността на Калиакра и да стигнете чак до последната арка, от която се разкрива приказна панорамна гледка към морето. На много места ще забележите запазените основи на различни сгради, включително крепостните стени, части от водопровода, баните и резиденцията на владетеля.

По стълби, вкопани в земята, ще имате възможност да надникнете в тракийските скални „жилища”, а калдъръмен път ще ви отведе в подножието на скалите. Там ви очакват няколко каменни монумента, които са част от експозицията на разположения малко по-надолу малък археологически музей. Освен че ще видите изложени битови вещи открити при разкопки, ще научите в детайли историята на нос Калиакра и ще се запознаете с оригиналния архитектурен план на града.





Особено важно звено на нос Калиакра са морският фар, радиолокационната станция и метеорологичната станция, които се грижат за съвременния облик на местността и в същото време са осигуряват безопасната навигация на преминаващите през тези води плавателни съдове.

Ако имате възможност да замръкнете на нос Калиакра, не се колебайте да го сторите – от една страна ще се насладите на залеза, а от друга през нощта ще се насладите на същинско светлинно шоу, благодарение на монтираната система за художествено осветление, състояща се от над сто цветни прожектора.



И накрая, но не по-маловажно. В случай, че искате да се подкрепите, отдъхнете или полюбувате на Красивия нос, на ваше разположение са кафене и ресторант. Но не какъв да е – освен с превъзходната си кухня и гостоприемството на домакините, ресторантът на нос Калиакра е известен и с оригиналното си архитектурно решение. Разположен на две нива, той разполага с 160 места на сенчеста тераса с панорамна гледка и с други 140 места, разпределени в две зали във вътрешността, приютена в...истинска пещера. Е как да не го посетите?!

И ако все още се замисляте дали иам смисъл да пътувате до толкова далечна точка на България, вземете предвид един друг факт. С обща площ от 687,5 хектара Калиакра (вклчително носа) е сред първите защитени територии в страната и единствено тя включва и защитена морска територия[/b]



Ето защо разходката до там ви дава уникалната възможност да видите не само древните исторически паметници, но и да се снимате с делфините, да разберете къде са обиталищата на някои редки представители на флората и фауната, а също и да си вземете печат за още един посетен национален туристически обект.

Приятна разходка до нос Калиакра – красивият нос!

Цвети Тошева

неделя, 23 септември 2012 г.

Крепостта Червен – малко позната дестинация

Крепостта Червен – малко позната дестинация

Само на 35 км от дунавския град Русе се намират останките на крепостта Червен - един от най-значимите през Второто българско царство военно-административни, политически, икономически и културно-религиозни центрове. Да го посетим!



Крепостта Червен, или поне онова което е останало от нея, се разполага върху високо скалисто плато, което от север, от изток и от запад се ограждало от пълноводното корито на река Черни Лом (която днес тече през едноименното село, разделяйки го на две). Крепостните стени опасвали цялата дължина на платото с изключение на източния край, където то било достатъчно стръмно и високо, за да не позволява вражеско настъпление.



Всъщност, твърдината Червен е един от най-добре проучените археологически обекти и най-запазената крепост в съвременна България. Основаването му се свързва с името на цар Петър Делян, а за името на града има няколко предположения – че е наречен на разпространената в местността билка очеболец (наричана от старите хора „червен”), на старобългарското име на месец юни „чръвлен” или просто на характерните за района червени скали.

Наследник на ранновизантийска крепост от VI в. (преди това на тракийско и римско селища), от езически култов център Червен се разраства до християнско средище, седалище на Червенската митрополия. В периода на своя най-голям възход (XII – XIV в.), върху издигнатата във висините площ от близо 1 кв. км, живеели знатните боляри и владетелите, а в подножието на скалата, където и до днес се гуши китното село Червен, се трудели и битували бедните прослойки на населението.



С приемането на християнството през IX в., изграждането на храмове се превръща в приоритет на управниците и жителите на Червен, наред с изграждането и поддържането на стабилна фортификационна система, напредничав градосутройствен план и усъвършенствана система от канали, улици и сгради. Именно тук, вградени в крепостните стени, са открити най-ранните надгробни паметници в България.

Крепостта Червен - малко позната дестинацияАрхеологическит- е разкопки през годините са хвърлили светлина и върху множество факти от миналото на Червен като например, че тук вероятно е погребана първата съпруга на Цар Асен – Мария (по открит негов надпис). В няколко музея в България се пазят различни артефакти, открити в различните етапи на проучване, сред които големи монетни съкровища, накити, битови и занаятчийски вещи, керамика, оръжия.

Също така е известно, че освен старопрестолната столица Велико Търново, единствено Червен успява да съхрани народните традиции в начина на живот, а Балдуиновата кула в Царевец е копие на кулата в Червен (последната е послужила като образец за възстановяването й).

Връзката между двата града обаче не свършва до тук. Удобното местоположение (на кръстопът на важни търговски пътища) и стабилната отбранителна система налагат Червен като стратегическо укрепление за защита на столицата от север. Той поддържа тази си позиция до окончателното превземане от турците през 1388 г. и въпреки че запазва относителна самостоятелност, постепенно запада и обезлюдява.



Но нека се върнем към най-славните му години! Средновековният град Червен се състоял от замък (вторият по-големина в България след Царския двеорец на Царевец), вътрешен град (цитадела), външен град (разположен в низините и разрастващ се постепенно) и по-малки предградия, обособени по околните хълмове. Главната отбранителна кула е построена през XIV в., а самата крепост търпяла архитектурно усъвършенстване с годините.



Комплексът Червен включвал още 13 църкви, два подземни водоснабдителни прохода, обществено – административни сгради, жилищни и стопански постройки, гъста мрежа от улици, всичко защитено (или поне отчасти преди да се разрастне прекалено) от масивни външни крепостни стени. Укрепеният вътрешен град (ограден от дебели крепостни стени и кули) се свързвал с външния посредством мост, а същинска крепост в крепостта представлявала главната кула, която е една от малкото изцяло запазени образци на българското крепостно строителство и превърнала се в символ на Червен.



Другата емблематична за града постройка бил замъкът. Той се разполага в южния край на платото и през по-голямата част от времето бил огряван от слънчевите лъчи. Поради отвесните скали в тази част, бил застроен само от трите си страни с дълги триетажни постройки с ъглови кули, а на юг – отворен към долината на реката. В правоъгълния двор в средата се намирала болярската църква, а входът на замъка бил от запад.



Днес крепостта Червен се радва на запален туристически интерес, особено през топлите месеци от годината. 235 каменни стъпала ще ви отведат до самото сърце на комплекса, където между многовековните руини ще се наслаждавате не само на културно-историческата атмосфера, но и на една спираща дъха панорама.

Обявен за археологически резерват, Червен ще ви посрещне и с богата програма и възможност за посещение на разположения наблизо въжен атракцион, за палатков лагер или възстановка на средновековния бит. Насладете се на тази малко позната дестинация!



Цвети Тошева

събота, 22 септември 2012 г.

Изгубеното село – романтика, тъга, самота

Изгубеното село – романтика, тъга, самота

Искам да споделя преживяванията си от един еднодневен излет.

Празнувах рожденния си ден с приятели в Куманите, китно малко селце в Тревненсия Балкан до Царева ливада. На следващия ден искахме да направим кратък, не много изморителен поход. Собственикът на вилата ни предложи да ни заведе до едно интересно място.



Тръгнахме през гората по пътека на места доста обрасла, с много следи от диви прасета през сенчеста гора. След около час приятна разходка стигнахме до гробище, обрасло с бръшлян, където явно през последните години никой не беше погребван.



Полегналите надгробни плочи едва се показваха изпод гъстата растителност, но имената все-още личаха. Малко след това стигнахме до място, което ми е трудно да опиша. Село с поне 20 – 30 къщи изцяло изоставено.



Растителността напълно е завзела двороветe и вече упорито настъпва към къщите. Бръшлянът и дивата лоза почти са влезли в някои от тях. Обиколихме къщите една по една, влязохме почти във всяка от тях.



Представете си дворове през които с усилие намирахме път през храстите, къщи в синьо, бяло, розово, жълто, които едва се виждат, навсякъде цъфнали цветя, храсти и дървета.



Вратите отворени или увиснали. Стълбите и праговете прогнили. Кирпичените стени обрасли с бръшлян, а някои с дупки. Прозорци, които все-още имат стъкла, но зеят като избодени очи.



А вътре е останала покъщнина: легла, покривки, дрехи увиснали накриво на закачалки, посуда, някои селскостопански пособия, скъсани некролози по вратите, дори украшения по рафтовете.



Във всяка къща има огнище наричано оджак. Започнахме да си представяме какъв ли живот е кипял доскоро. Как цели семейства са се събирали около масата вечер. Навсякъде са ехтели глъчка и смях. А сега е пусто, тъжно и самотно, но някак си романтично и красиво.



Имах чувството че всички жители са напуснали селото бягайки от нещо /май съм гледала много филми/. После седнахме до една чешма над селото и дълго съзерцавахме криещите се в гъсталаците къщички и мълчахме. Слушахме тишината…



А вечерта дълго коментирахме видяното и си съчинявахме различни истории. От тогава често си мисля за това място и колко ли още подобни села има в България.

Това безименно „изгубено” село би било интересно за хора с богато въображение, приключенски дух и поне малко авантюристи. То не е туристически обект, но собствениците на двете къщи за гости в с.Куманите, а може би и в Царева ливада с удоволствие ще ви заведат.



Мисля, че си струва да прекарате един ден в малко по-различен туризъм. Не зная дали да го нарека селски, планински или вече исторически.

Автор: Милена Симеонова
Снимки: Милена Симеонова

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Емен - едно пътуване към себе си

Емен - едно пътуване към себе си

. Тръгвам към Емен. Според мои приятели това е място, което всеки трябва да види.

Само на 30-ина километра от Велико Търново вървя през борова гора към каньона. После по тясна пътечка и го виждам. Спирам да мигам. Природата е работила мащабно. Сякаш огромно, грубо длето е разсичало скалите, за да отвори място долу, където се е проточила реката. Почти нереално, създадено със замах творение, където отвесите са почти болезнени, ръбовете режат въздуха, а хоризонтът е бяло-син и далечен.



По-смелите застават на ръба. Аз – малко по-назад. Предчувствие за бездна. Но хубаво, не страшно предчувствие.

Пет човека, одеалото и храната за пикника. Това е. И тясната пътека по ръба. Приглушената глъчка на други хора, дошли като нас, да видят каньона. Да, може да се слезе до долу. По дървени стълби и мостчета, които изглеждат като направени от кибритени клечки по гърба на скалите.



Дървените пътеки

Вървим нататък. На места между мен и шумящата далече долу река има 60-70 см. проход, по който минавам. Но не мисля за това. Спирам от време на време. Не защото съм уморена, а защото за човека е трудно някак си да обозре и осмисли гледката.
Отляво – дървета, излезли сякаш от въображението на Толкин.



Дърветата на Толкин

Отдясно – сипеи и още скали. Очите все ме теглят към реката в ниското, а здравият разум ме дърпа далеч от ръба.

По стръмни пътеки стигаме най-сетне до водопада. Наричат го „Момин скок”. Закътан на сенчесто и усойно, това е смел, дързък, строен водопад. Шумно се спуска и после утихва във вира.



Момин скок

Наоколо играят деца, но дори и те често спират и гледат водата замрели. Малко светлосенки, малко лишеи, щипка приказност. Ако затворя очи, ще чуя легендите, които старите камъни шепнат. Защото те са тук от толкова отдавна. Безвремие. И знам, че искам да бъда вятъра в клоните, пръските на водопада, слънчев отблясък, цвете. Просто искам да бъда тук. Да бъда част от всичко това. От вечността.

Хиляди стъпки са вървели по тези пътеки и хиляди други ще минат по тях. Хиляди очи са спирали да мигат при първия си поглед към каньона и още хиляди ще стоят широко отворени за неговата величественост. Много сърца на смелчаци, дръзнали да гледат от мостовете между скалите тънката линия на реката, ще препускат учестено.



Реката от високо

Да бъда част от това. Толкова необходимо, толкова естествено и в същото време – толкова изгубено усещане. Усещане за чо-вечност.

После тръгваме обратно нагоре по все така стръмните и тесни пътечки. Зад нас водопадът продължава да скача смело, да вдига врява и да излива същността си върху камъка. Намираме малка полянка със старо огнище от камъни.



Огнището

Малко сухи листа, малко съчки и доста усилия и вече имаме огън. Следобедът е бавен, тече между пръстите като гъсто сладко с дъх на горски ягоди и мъхове. Жълто одеало върху тревата. Не бързаме да станем. Слънцето се промъква между клоните. По близката пътека минават хора - добра среща.

Събираме всичко, оглеждаме огъня – да сме сигурни, че е загаснал напълно и тръгваме назад по стъпките си. Пак тесните проходи по ръба на скалите. И въпреки другите туристи – невероятно спокойствие и една странна, почти осезаема тишина.

Когато стигаме боровата гора, обръщам се и поглеждам назад. И си давам сметка за всички излишествата, с който живея. Защото тук всичко е семпло. До величие. Семпли, голи, огромни скали. Дървета. Трева. Прозрачно небе. Песента на птичките. Всичко е семпло. До гениалност.

Продължавам. Но знам – някой ден пак ще се върна. Като листо. Или птица. Защото такива места остават в теб. И ти оставаш в тях.
Точно днес съм там, където трябва да бъда. Великден е. Днес възкръсва онова, което поддържа пламъчето в душите ни. Онова, което е всъщност безсмъртно.
После – път, трапеза, приятна умора. Сбогуване. И тънката сребърна нишка на реката в сърцето ми.

Автор: Радина Ралчева
Снимки: Радина Ралчева

четвъртък, 13 септември 2012 г.

Познавате ли България?

Поповото езеро в Пирин - кристално чисто огледало на приказни легенди



Поповото езеро е сред най-красивите кътчета на Национален парк "Пирин". То запълва дъното на най-обширния Поповски циркус и е най-голямото от групата на Поповите езера.

Около него величествено се извисяват стръмните склонове и зъбатите чела на пет върха - Сиврия, Джано, Кралев двор, Момин двор и Дженгал (Самодивски връх). Поповото езеро е безспорен първенец сред пиринските езера - най-голямо по площ (12,4 ха), най-дълбоко (29,5 м в югозападната му част) и най-широко (336 м).Събира вода от обилните валежи, от топенето на снежните преспи, които се задържат до късно лято в подножията на обграждащите го върхове, и от два буйни потока, които с добре оформени делти се вливат в южната му част.



От североизточния край на Поповото езеро изтичат няколко пенливи ручея-водопади и отнасят водите му към шестте Рибни Попови езера. Те дават началото на пълноводната река Ретиже, която се влива в Места при Момина клисура . Обширното Попово езеро напомня на малко море сред внушителни върхове. С бистрите си води и колоритен бряг, ту нисък, ту стръмен, покрит с дъхави поляни, клекови гъсталаци и невероятни скални фигури, то привлича стотици почитатели на природата от цял свят.



По форма Поповото езеро прилича на неправилен петоъгълник. Сред езерото има малко, кръгло островче (35-30 м), обрасло с клек, нарича се Калимавката. Между Дженгал и Момин двор са Самодивските езера - живописна група от три малки езера. Край тях някога живеела най-красивата дъщеря на бог Перун, а дворецът на брат й Дженгал бил на близкия връх, наречен днес Самодивски връх. Злият бог Бeс се влюбил в сестрата на Дженгал и замислил да я отвлече. Дженгал се разгневил, събрал братята си богове и те затрупали Бес с камъни на върха, който днес носи неговото име (Безбог - Бес-бог). Безбог се намира североизточно от Поповския циркус.



Любопитно:

Някога, в малко пиринско селцe, живяла чудно хубава девойка Калина, единствената поповa щерка. Щом я зърнал, Мурат бей пожелал да я отведе в своя харем. Озлочестената девойка избягала и потънала сред непристъпните чукари на връх Момин двор. Отчаян, баща й се хвърлил в студените води на съседното езеро и само калимавката му изплавала на повърхността и се превърнала в малко островче. Оттогава останало и името на езерото - Калимавката, а върхът, в чието подножие овчарят Иван отмъстил на бея за своята любима, получил името Муратов връх.