Божият мост край село Лиляче - уникално карстово творение

Божият мост край село Лиляче - уникално карстово творение

Във варовиците на Врачанската могила, на юг от рида Милин камък в Западния Предбалкан, се е оформил своеобразен карстов район. Той включва много водни пещери, карстови извори, повърхностно и подземно течащи потоци и реки. В южната му част, между селата Лиляче и Чирен, се откроява невероятно скално творение, известно като Божият мост.



Божият мост е остатък от карстова пещера, образувана сравнително близко до земната повърхност от подземния път на Лилячка река. С течение на времето таванът на места се е срутил и се е открила пещерна зала. Частичните останки от тавана образували скалния мост - огромна скална арка, с дължина 125 м, над старото легло на реката.

Оформила се е типична проходна пещера с три входа - единият на североизток, а двата - на югозапад. В най-тясната част силно намалелите води на реката образуват езерце с непостоянни граници. Във вътрешността на скалния мост са оформени различни пещерни образувания - скани колони, кубета, ниши и кухини по стените, в които гнездят бухали, кукумявки, скални гълъби, прилепи и др.

Едно от първите описания на Божия мост принадлежи на чешките учени - братята Херменгилд и Карел Шкорпил, в книгата "Върху карстовите явления в България", издадена през 1895 г. в Прага. През 1964 г. Божият мост е обявен за природна забележителност. Този красаив природен феномен е лесно достъпен през всички сезони, но все още рядко се посещва от любителите на природата.

В древността Божият мост е използван като естествен мост, затова свидетелстват и останките от антична и средновековна крепост, намиращи се непосредствено в единия му край. В миналото хората възприемали скалния мост като божие творение, оттогава останало и името Божият мост.

Любопитно: Около селата Чирен и Лиляче е разположен един от интересните карстови райони в България. Тук, в рида Милин камък, са пещерите Понора и Младеновата. Наблизо са малката, но красива пещера Пешкето, украсена със седем отвора.

Къде: край село Лиляче, край Враца

Кога: целогодишно

---

Сапарева баня - най-горещите минерални извори в цяла Европа



В северозападното подножие на Рила, при град Сапарева баня, се намират най-горещите минерални извори в България и в цяла Европа.



Върху големият наносен конус на река Валявица, ляв приток на Джерман, от дълбока разседна пукнатина бликат три минерални извора. Най-голям е Банският извор, с дебит 180 литра в минута и температура 91,5 градуса по Целзий. Парилото има значително по-малък дебит и температура 47 градуса. Третият - Двете изворчета, е с най-малък дебит - 30 литра в минута и 40 градуса, но е най-богат на сероводородни газове.



Близо до него през 1957 г. чрез сондаж е открит най-горещият гейзер на Балканите (103,8 градуса по Целзий). На всеки 6 секунди в продължение на 10-20 секунди от отвора му се изхвърля 8-метров красив фонтан от вряла вода и горещи водни пари.



Топлите минерални извори били известни още от дълбока древност. Траките основали тук селище и го нарекли Герма, на бога на топлината, светкавиците и градушките Герман. По-късно римляните превънали селището в крепостен град с балнеолечебен център под името на река Джерман. Турците преустроили римската баня края западния извор и резервоарът й се използвал до 20-те години на 19 в.



От Сапарева баня на югоизток, към едно от най-красивите рилски летовища - Паничище, води живописен път, от който се разкрива зашеметяваща панорама. Летовището е разположено сред вековни иглолистни гори на 1350-1450 м.н.в. Близо до него е едноименното безотточно тектонско езеро, с характерна паницовидна форма, дала името на цялата местност. В землището на Сапарева баня, на височина 1800-2050 м, е малкият резерват "Скакавица", в който се оказва вековен горски масив от бяла мура и множество редки растителни видове.



Близо до Сапарева баня, над село Овчарци, река Горица образува каскада от седем водопада, разположени един до друг. Водите на последните три падат с грохот в дълбоки еворзионни котли. Най-висок - 39 м, е последният, Овчарски водопад.

Любопитно: Повече от 1000 естествени и сондажни минерални извора представляват едно от най-големите природни богатства на България. Разположени са главно по дълбоките разломи на земната кора - по протежение на долините на реките Струма, Места, по северното подножие на Родопите и Рила, по Задбалканския разлом и по северното подножие на Главната Старопланинска верига. Преобладават термалните минерални извори с температура над 37 градуса по Целзий.

Къде: гр.Сапарева баня

Кога: целогодишно

---

Татул - светилището на Орфей

Татул - светилището на Орфей



В Източните Родопи, над село Татул, Момчилградско, се издига впечатляващ мегалитен паметник. След археологическите разкопки през последните години той се прочу като светилището на Орфей.

Находките разкриват, че светилището било използвано от края на енеолита и през цялата бронзова епоха. Първият му голям разцвет настъпва през XIX-XI в.пр.Хр. Тогава са оформени всички култови съоръжения и над 30 глинени огнища-олтари за извършване на жертвоприношения и обредни възлияния като част от ритуалите, свързани с Бога-Слънце и слънчевия култ. Светилището било почитано в цялото Източно Средиземноморие.

"Земетръсната буря", обхванала този район през XIII-XII в.пр.Хр, засяга и светилището. През ранножелязната епоха то е възстановено, а през IV-I в.пр.Хр. хълмът е обграден с голяма каменна стена от добре оформени блокове. Малко по-късно е построен и храм-мавзолей, чийто руини днес са запазени до 6м височина. Това е първият открит до сега надземен тракийски храм. През втората половина на IV в. мястото е превърнато в имение на севаст Георги Палеолог, главен генерал на византийския император Алексий I Комнин и основател на династията на Пелеолозите. По неизяснени причини имението е изоставено в края на XIIв.



Според проучвателя проф.Николай Овчаров скалното светилище при село Татул е свързано с култа към Орфей. То е изсечено в монолитен каменен блок, чийто връх е оформен като пресечена пирамида. На връхната площадка е издълбан четириъгълен саркофаг, ориентиран на изток. Вероятно в него е било положено тялото на самия Орфей. Към гроба води тържествено стълбище от осем стъпала. В скалата са оформени ниши за полагане на дарове и улеи за отвеждане на течностите, използвани в ритуалите. Според траките царят-жрец след смъртта си става посредник между боговете и хората. Мястото, където се полага тялото на обожествения владетел, ставало свещено и се почитало векове наред, дори когато споменът на царя-жрец вече се е превърнало в мит. Ео защо мегалитното светилище край Татул било интензивно обитавано в продължение на 4 хилядолетия.

Любопитно: Орфей - легендарният певец от родопите, е тракиец, почитан и от гърците като велик герой. Името му е споменавано за първи път от гръцкия автор Ибик в IVв.пр.Хр. Според легендата, Харопс, дядото на Орфей, помага на бог Дионис и той го дарява с царство. В него влизали тракийските племена едони, одриси и кикони. Богът дарил Харопс и Орфей и с магически знания и сили. Най-популярна е историята за смъртта на Орфей. Той бил разкъсан от тракийските жени, защото отвличал мъжете от домовете им с дни. Те хвърлили главата му и неговата "тракийска лира" в река Марица. Лирата достига до островите на Егейско море, където сред гърците се развива силен култ към тракийския герой.

Къде: с.Татул, Момчилградско
Най - добро време: март- октомври

---

Птичият залив (Тауклиман) - невероятно прелестен с малките си плажове

Птичият залив (Тауклиман) - невероятно прелестен с малките си плажове



В Приморска Дoбруджа, на около 6 км североизточно от нос Калиакра, се намира красив и уникален природен кът - Птичият залив (Тауклиман), невероятно прелестен с малките си плажове, терасираните склонове, с изобилието от топла минерална вода и множеството разхвърляни край брега скалисти островчета.



Птичият залив е типично свлачище с дължина около 4км, оформено между ръба на Добруджанското плато и морския бряг. Окарстените варовици, разломени на няколко места, са се плъзнали върху дълбоко разположен пласт от глини с наклон на Изток и североизток.



В резултат с оформили четири амфитеатрално разположени тераси (свлачищни стъпала), отделени помежду си чрез почти отвесни откоси. Високите скални венци се белеят живописно на фона на буйната растителност по терасите. Короните на нискостеблените дървета и храсти кат габър, дрян, леска и др. са преплетени от дива лоза и скрипка. Между терасите се виждат отвори на пещери, някои са на самия бряг.



Най-красиви са разположените във високата част на свлачището - Голямата маара, Темната дупка (най-дългата, 170м) Арагонитовата пещера, богато украсена с красиви арагонитови кристали, малката пещера Иглено ухо, с червено обагрени синтови образувания.



Любопитно: Заливът е известен с името Тауклиман, което в превод от турски означава Птичи залив. Наименованието е свързано с миграционния път от птиците Виа Понтика. Всяка пролет ята от хиляди чайки, гъски, брегобегачи, дъждосвирници и други спират в залива за отмора и той се превръща в истинско птиче царство.



Щом въстановят силите си, ятата продлъжават на север към Източноевропейската равнина, към Средна и Северна Европа. Наесен отново почиват тук, преди да продължат на юг, към делтата на река Нил.



Къде: 6 км. от нос Калиакра, близо до Каварна

Най - добро време: юни - септември

---

Ахридос – история и легенди

Ахридос – история и легенди

Родопите. Защо Родопите? Ако кажа “мистиката на България” или “планината на Орфей”, това вече е банално. Просто тук природа, природни феномени, тракийски светилища, крепости, легенди – нещата за които един фотограф-пейзажист мечтае, си ги има. И не му трябва кой-знае какво въображение, просто всичко е пред очите му. Е, не може и без мистиката. Тук обаче фотоапаратът се оказва безсилен и затова моята препоръка е -идете и я вижте тази планина /дали с апарат или без него/. Тя, планината ще ви приеме, ще ви покаже, ще ви разкаже.

Потегляме от София в ранни зори и около десет часа се намираме на пътя Хасково- Кърджали, а първата ни спирка са каменните гъби до село Бели пласт.



Странни природни образувания с вулканичен произход още от времето, когато тук е било дъно на море. Изградени от различни минерали, те съответно са оцветени в различни нюанси, преливащи един в друг - охра, розово, виолетово, зелено. Шапките са изградени от по-твърд минерал и затова устояват по-дълго на природните влияния. Пънчетата, подложени на действието на дъждовете, ветровете и завихрящите се около тях скални частици, изтъняват и фигурите добиват “гъбния” си вид.



Попадаме сякаш в някакъв приказен детски свят. Луната си е тук и това още повече засилва чувството за нереалност.

Следващата ни спирка е Перперикон. Толкова е говорено и изписано за него напоследък, че отхвърляме предложенията на чакащите отпред екскурзоводи. Преди всичко ще снимаме, а останалото ще си го прочетем. Тръгваме обратно на официалните туристически маршрути по по-полегатата пътека с тайната мисъл, че ще слизаме по стръмния централен път.



Минаваме покрай шарапаните, снимаме и надаваме по едно ухо на разказите на гидовете за тракийските девойки, мачкащи гроздето в тях.



Акрополът на Перперикон, състоящ се от храмови постройки и жилища. На места съвременният турист може да се разходи по хилядолетните му улици.



На върха се намира камъкът, на който е издълбана тюркската богинята на плодородието Умай./имахме удоволствието да го чуем лично от професор Овчаров/



Тук се намира и най-голямата древна цистерна за вода на Балканския полуостров с вместимост 270 000 литра, изсечена направо в скалата.



Тракийският дворец на Перперикон.



През ХІІІ – ХІV в. на Перперикон е съществувал голям средновековен град, построен върху античното тракийско светилище.



Естествен скален проход е дооформен от древните като главен път към храма. Доволни сме, че го слизаме.

Тръгваме си с убеждението, че сме се докоснали до нещо съизмеримо по време с египетските пирамиди и не сме успели да го осъзнаем и оценим напълно, но трябва да бързаме, за да хванеме залеза на едно от най-атрактивните /поне за нас/ места в България – Моняк.

Най–голямата крепост на Ахридос /Източни Родопи, Средна Арда/ е кацнала на хълма над село Широко поле и от нея се открива несравнима гледка към язовир Студен кладенец. Почти тичаме нагоре по хълма и изведнъж виждаме язовира. Дъхът ни секва. Чувството за простор и свобода е завладяващо. Слънцето блести срещу нас и не можем да видим, но там някъде отсреща е Вишеград.

Познавате ли България?

Публикувано от etinkata



Следваща спирка – Черепишкия манастир "Успение Богородично". Датира от Второто Българско царство - построен е по време на управлението на Цар Иван Шишман. В годините на националното Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Създадено е килийно училище, писани са и преписвани книги, жития и евангелия. От тогава датират реликви като Черепишкото евангелие, подвързано през 1512 г. със златни корици и украсено с библейски сцени, както и евангелието на монах Данаил и създадената от Якоб книга на апостолите. През 1797 г. в "Успение Богородично" намира убежище св. Софроний Врачански.



През 1897 той е спирка на Алеко Константинов по време на похода му из тези места, след който се ражда популярния пътепис "Българска Швейцария". "Успение Богородично" е посетен и от Иван Вазов през 1899 г. Тук се раждат сюжетите за произведенията „Дядо Йоцо гледа” и „Една българка”.



Друг забележителен манастир е „Седемте престола”. Намира се на няколко километра от с. Елисейна. Предполага се, че той датира от Второто българско царство, приключило с падането на България под османско владичество през 14-ти век. Според повечето историци, Светата обител е построена по време на управлението на Петър Делян, цар на Западна България (включваща не само Софийския и Видински регион, а и цялата северна част на страната). Бива разположена в близост до римска крепост, малко останки от която (части от каменна стена) и днес могат се видят след като се поеме по стръмна пътека, започваща от манастира. Днешната порта на Седемте престола е взета именно от тези останки. Освен историческите данни, има и отделна легенда за създаването на манастира. Според нея, Седемте престола е основан от 7 боляра (или 7 братя според алтернативна версия на легендата), откъдето идва и името на Светата обител. Смята се, че 7-те боляра идват от Бесарабия през 11-ти век и се заселват в Балкана с техните семейства. Църквата е с уникален дизайн от седем отделни олтара – нещо, което няма еквивалент в друг български храм. Четирите основни олтара образуват кръст и са отделени от главната зала с вътрешни стени. Други два са в близост до вратата и са още по-изолирани – до тях се стига през малките входове на 2 параклиса. Последният, 7-ми олтар, е непосредствено срещу входа на църквата. Всеки престол всъщност представлява отделен параклис със собствени стенописи и иконостас и е посветен на български светец.



Пещерата „Темната дупка”. Отворът й е на 27 м. над левия бряг на р. Искър, северно от гара Лакатник. Състои се от четири етажа и две основни галерии и представлява сложен лабиринт от входове, галерии, водопади, прагове, сифони, езера и подземни реки. Цялата система е с обща дължина от около 4500 м., което я нарежда на първо място по дължина сред старопланинските пещери. Проучванията на галериите продължават, като се предполага, че общата им дължина надхвърля 7000 м. Тя не е богата на пещерни образования, но е забележителна с пещерната си фауна и в това отношение е една от най-добре проучените. В пещерата са открити около 60 вида пещерни организми.



Не е за изпускане и Водопад "Скакля" намира се близо до гара Бов. До него се стига по Вазовата екопътека, която свързва с. Бов и с. Заселе.
Водите на "Скакля" политат от 80 м височина.



Минавайки през с. Церово ще видите уникалното скално образувание, високо 18 метра, с причудливи форми, което се е образувало при изветряването на хоризонталните ръждиво-червени триаски пясъчници, характерни за Искърското дефиле, наречено „Джуглата”. На фона на тези скали през 60 години на ХХ век е сниман филмът “Заветът на инките”.



Последно преди да влезнем в гр. София – нека видим и „Кътинските пирамиди”. Само на 16 километра от София до с. Кътина можете да откриете невероятен природен феномен - истинско скулптурно ателие и приказка от вековете, където са наредени пластове от пясъчници и глина с червеноръждиви отпечатъци на фантастична растителност от преди много, много години.



Приключвам с това нашето пътешествие. Има толкова много места в северозападна България, където не успях да ви заведа............. но надявам се някой ден да допълня пътешествието. До скоро..... и не забравяйте, че нашата МИЛА РОДИНА е УНИКАЛНА в много отношения! НЕКА ПАЗИМ БЪЛГАРИЯ!

Публикувано от etinkata

---

За 8 дни из България или 2200 км по пътищата на Родината

част 4

Алеко Константинов е казал: “Опознай Родината, за да я обикнеш!”

Аз си я обичам, но ми се искаше и да я опозная, като я обиколя с мотор. Тази мечта си я имам от преди няколко години и едва сега успях да я осъществя – около България за 8 дни с мотор.
Участниците бяхме двама – аз и Гергана. Моторът – Suzuki VZ 800 Marauder.



ДЕН 6

Козлодуй - Плевен - Свищов - Русе

Ставаме доста по-късно от нормалното. Баня и отново на път. Предната вечер администраторката явно ме хареса, защото предложи да си оставя мотора в предверието на хотела, до администрацията и той си стоя на топличко цяла вечер. Връзваме багажа и поемаме, но това ни е и най-краткото пътуване до първата забележителност – кораба Радецки е само на 50 метра от хотела.



Самият кораб не е оригиналният. Този бил досущ като оригинала, ама някаква възстановка в момента, аз не разбирам точно произхода му, ама вътре си изглежда доста добре. Замисляш се защо тези млади хора са хванали пушките и са тръгнали да мрат. Колко ли са били обречени и въпреки това са намерили смелост да го извършат и като се замислиш какво правят поколенията след тях ... Калпазани сме ние ... калпазани ... .

Отново замислени хващаме пътя за Плевен, взимаме си печати от Панорамата след около половин час обикаляне и разпитване за правилната посока, минаваме през Кнежа и поемаме по пътя за Свищов.



Тук отново решаваме да не слушаме табелите и слушаме картата и се надрусваме отново по дупките. Много често картите в България те лъжат. Отбелязали някакъв си път с дебела черта, все едно целия трафик на света минава по него, а реалноста е друга – дупки и пак дупки. А всички коли минават по някой си друг път. За това е най-добре да гледаш местните ... те хорицата си знаят какво правят.
В Свищов е къшата музей на Алеко Константинов, много интересно е представен живота му, а в къщата има и други исторически паметници. Дори е една колба е поставено сърцето му ... не, че се разбира, че е сърце, но така ми казаха в последствие. В Свищов се виждаме с мои колеги, поприказваме си малко и поемаме към Русе, че Димитър Змея от МК”Ескадрон” ни чака с отворени обятия. Пристигаме там по тъмно, Змея гостоприемно ни кани в кръчмата и вечерта отлита в спомени и разкази за мото живота. Бирата е студена, а храната хубава. Тук може да се каже, че се спекулации твурденията, че аз от три бири едвам съм гледал и съм оплитал краката. Бирите бяха две.

Правим доста планове за пътувания следващата година, дано да успеем да осъществим поне половината от тях. Спим у тях. Благодарим ти, Змей, за гостоприемството.
ДЕН 7

Русе - Тутракан - ез.Сребърна
На сутринта се събуждаме приятно от финките му (финка е вид птичка, пойна птичка, ‘дето сутрин се събужда по-рано от теб, пърха с крилца и чирулика). Змеят, специално за да се чувствам уютно, ги е купил. Пийваме си кафенце и продължаваме с планирането на пътешествия. По едно време той се разбързва, ще ходи на мото събора в Сопот, а и нас ни чака път на изток. Снимаме се за последно, заздравявайки дружбата между мото клубовете.

Той тръгва, а ние решаваме да разгледаме къщата на баба Тонка. На нея има бележка, че експозицията е в къщата на Захари Стоянов, на която пък отново има бележка, че в събота следобед няма да работи. Не работи и сутринта, както установяваме, и ядосани отиваме до средновековния град Червен на 30 км от Русе. Там е много красиво. Самата крепост е на върха на меандрите на р.Русенски Лом, отвсякъде е обградена с река, явно мястото е избрано много подходящо за отбрана.



Разглеждаме и се отправяме към пещерата Орлова чука. И тя е някъде в региона. Там за малко да изтървем екскурзовода с групата, ама все пак успяваме, плащаме си входа от по 4 лв. и вътре ни разказват разни интересни неща. Тая пещера на моменти е най-тясната, в която съм влизал. Добре, че има и други хора, иначе щях да се побъркам. Досега били изследвали над 15 км от нея, смятало се, че можело дори да минава под Дунав и да стига до Румъния, но със сигурност е втората по дължина в България. Аз на пещерите най-много се радвам като излизам навън. Слънцето ме влече.



Навън се е много топло и вятъра ни отвявя до скалната църква, с.Иваново. Мястото е под защитата на ЮНЕСКО. Там си накупуваме литература, дискове и какво ли още не, а мотора ни го пази един дядо, ‘дето навремето дълги години е карал. Ех, кой знае как и аз ще разправям на младежите същото след 100 г., ама кой знае ...



Отново сме на пътя, връщаме се до Русе и покрай Дунава поемаме към Тутракан. Предният ден бяхме решили да отскочим до Букурещ, да поразгледаме малко и да се върнем през Силистра с ферибота, ама се оказа, че ми е изтекъл срока на гражданската отговорност, а не ми се искаше да рискувам. В такъв случай продължаваме към Тутракан, където има музей на Дунавския риболов, който обаче се оказва, че не работи събота и неделя, а само през седмицата. Защото тогава почти няма и туристи, които да обикалят. Колко удобно.



На излизане от града търсим военния мемориал, за който Змеят ни разказа. И го намираме. Място, където българската армия е записала една от най-бляскавите си победи. Победа, за която малко се знае, но която наистина е много величава. Румънците са окупирали Северна Добруджа по време на Балканската война и са построили с помощта на французи и немци непревземаемо укрепление. Което българите, ‘щото не знаели, че е непревземаемо, успели да превземат за 33 часа. Дали сме 1500 жертви за 7000 румънски. И всичките войници са погребани в две братски могили. Хора с чест сме. Благодарните поколения за направили този мемориал, който посещаваме. За съжаление там не виждаме жив човек – само едно лудо куче, което се скъсва да лае и да ни напада. Голяма спокойствие иначе цари на това място.



Но времето напредва и поемаме към езерото Сребърна. Там се настаняваме в с.Ветрен, до самия Дунав, в къща, която ни препоръча Андриан от Силистра. Много хубаво местенце, хубава храна, сравнително евтина, нощувката е 15 лв. Като за последно си хапваме пържена дунавска риба, пийваме вино и биричка, баня и заспиваме като къпани



ДЕН 8

Сребърна - Силистра - Добрич - Варна - Бургас

Последният ни ден. Спим до късно и поемаме към Природонаучния музей на езерото Сребърна. Аз лично съм много разочарован – експозицията не е променяна още от 80-те години, всичко е мръсно и е пълно с препарирани птици, а ние определено обичаме да ги наблюдаваме живи. Чудя се на липсата на синхрон между Община Силистра и разните му там министерства, че така да изоставят това място. А то определено има голям потенциал и в туризма, и в природозащитата. Малко караме и по един черен път, обикалящ езерото и играещ ролята на еко-пътека, където за малко да се сгромолясам в чакъла. После търсим безрезултатно крепост около с.Сребърна, не я намираме и поемаме към Силистра. Там посещаваме крепостта Меджи Табия, укрепление останало от турците. Много е запазено и сме доволни от всичко видяно.



От тук пътя е само към Бургас. Малко тъжно ни става. Свикнахме да пътуваме, всеки ден да сме на различно място, да разглеждаме различни забележителности, да ни брули вятъра и т.н., а сега вече трябва да се прибираме ... . В Добрич отново всички музеи са затворени, какво ли се учудваме.

Във Варна се отбиваме само да заредим, кафенце с познати и след няколко часа сме в Бургас, където ни чакат Морските братя да разказваме за преживелиците си. Хубаво е да си на маса сред приятели, но още по-хубаво е да обикаляш по пътищата с тях и да споделящ всичко, което ти предлага едно пътуване.



Равносметката от цялото пътешествие:

8 дена път и 2200 км по пътищата на България
110 литра бензин х 1.95 лв. = 215 лв.
За нощувки – по 85 лв. на човек
Други разходи – храна, музеи, сувенири и т.н. – 200 лв.

Общ бюджет – около 600 лв. за 2 човека и един мотор за 8 дни.

Невероятното чувство от карането на мотоциклет, много нови запознанства, много видяни неща, 2000 снимки, много изтръпване на задника, много път и страхотното чувство, че следващата година ще направим всичко възможно за да сме отново на пътя и да обикаляме по непознати места.



бат Димо

---

За 8 дни из България или 2200 км по пътищата на Родината част 3

За 8 дни из България или 2200 км по пътищата на Родината

част 3

Алеко Константинов е казал: “Опознай Родината, за да я обикнеш!”

Аз си я обичам, но ми се искаше и да я опозная, като я обиколя с мотор. Тази мечта си я имам от преди няколко години и едва сега успях да я осъществя – около България за 8 дни с мотор.
Участниците бяхме двама – аз и Гергана. Моторът – Suzuki VZ 800 Marauder.



ДЕН 4

гр.Рила – София - Берковица - гр.Белоградчик

Бяхме решили да станем уж рано, уж още в 8 да сме пред Рилския манастир, ама пак не стана и бяхме пред вратите му в 10.00. Там едни Божи служители ни посрещат много благо и ми казват да си оставя мотора на служебния паркинг, да можели да го наглеждат. Брей, добри хора има по пътищата. Дори си бях забравил телефона върху самия мотор и на тръгване никой не ми го беше и пипнал.



Рилският манастир – трябва да отиде и да се види. Голяма работа, а и денят беше делничен и нямаше толкова много народ, че да гледаш как се е комерсиализирало мястото. В музея има обновена сбирка, входа е 8.00 лв. на калпак, а за студенти е 0.50 лв. Ние сме студенти ... то ни личи. Жената не ми повярва много, много, но нямаше избор. Ние отново си накупуваме сувенири, книжки и т.н., печат за присъствие и продължаваме с разходката из манастира. Яко снимки, като японски туристи сме. А, имаше и една група такива – 30 човека с около 100 – 200 фотоапарата и всякаква техника по тях. Голямо снимане пада. След манастира похапваме вкусни мекици с пудра захар, ‘дето повече хвърчеше във въздуха от колкото по мекиците и се пускаме към равнината до малкото градче или селце Кочериново. Там в стари селскостопански сгради един ентусиаст събира стари коли и мотори, с намерението да направи музей след време. И ще го направи – има и парите, и възможностите, а и вече доста техника е посъбрал. За разлика от голяма част от хората, които се занимават с ретро возила, той няма нищо против да влезеш и да разгледаш всичко, което е събрал. Само да не пипаш, че преди седмица му откраднали капачката за резервоара на старо БМВ. Какви хора има само!!!



Стана вече пладне, а ние все още не се бяхме отправили на север, по пътя за Белоградчик, затова се стегнахме и стъпихме на магистралата към София. До столицата пътят си е скучна работа – даваш газ, държиш се за кормилото и гледаш да не заспиш. Скука!
Околовръсното на София с право го наричат “околомръсно”. Мизерия, мръсотия, сивота ... всички хора те гледат лошо, абе ... София. Много коли, камиони, каруци, пешеходци дори. С кеф излизаме на пътя за Калотина, от където бяхме решили да посетим Сливница. Но тъкмо седнахме да хапнем и небето просълзи за малко, едни сиви и черни облаци са се навъсили, по разказите на местните в Сливница нямало нищо интересно, а и нямаше да ни стигне времето за Берковица, и решаваме да продължаваме на север. Точно преди Петроханският проход ме спряха полицаи за проверка, пичът видимо се учуди като видя, че сме от Бургас, но за моя радост не видя, че ми е изтекла Гражданската отговорност. Продължаваме смело и безотговорно по завоите и по едно време – Берковица пред нас. За съжаление не успяваме да хванем работното време на музея за 15 минути. Беше затворено. Само едно павилионче със сувенири работеше и там поне поразглеждаме. Гергана отново изхарчва една купчина пари за сувенири, а аз се чудя как да отворя вратата на музея.



Снимаме се, изчакваме да ни починат задниците, ‘щото вече си бяха изтръпнали и сядаме за по кафе в ОМВ-то. ОМВ-тата са някаква слабост за мен. Предимно на тях зареждам, много често там пия кафе, абе много си ги обичам. Там се заговаряме с един дядо, ‘дето на времето карал мотор (хе, хе, колко такива срещнахме по пътя) и той ни препоръчва да си скъсим пътя до Белоградчик като избегнем Монтана и минем през селата. Пътят бил отличен, само на няколко места имало дупки, но съм щял да ги избягвам с мотора. И ние го послушахме. Голяма грешка. До Белоградчик направо се разглобяваме от друсане, дупки, кръпки, пясък, чакъл и какво ли още не на пътя. И отново стигаме по тъмно.


гр.Монтана

Отсядаме „При Сашо” – има красива къща, дава цял етаж под наем, има си парно, постоянно топла вода, има и магазинче в партера, а нощувката е 10 лв. От магазинчето си купуваме всичко необходимо за хапване, хората ни направиха салатка, микровълновата стопли пържолки и шишчета, бирата „Almus” от Видин беше студена. Ухааааааа!!!!!!!!!! По едно време идва един младеж от някъде си да си купува биричка от магазина и ни гледа как си хапваме под лозата и казва, че е единствения човек в махалата, който слушал рок и метъл. Дори искали по едно време да го прогонят. Наш човек!!! Казваме си наздраве, погалваме котката му Лъчо, баня и уморени задълбаваме в огромната спалня. През нощта се събуждам от валящия навън дъжд, мисля си колко е хубаво да се спи така, помолих се сутринта да не вали и отново заспах ...
ДЕН 5

Белоградчик - Видин - Козлодуй

Този ден май ставаме най-рано. Поне до момента. На седалките на мотора беше спала котка, сигурно Лъчо и си личат лапичките и. Докато си връзвам багажа успявам да скъсам два ластика. Много ме е яд, ‘щото тези са ми любимите, ползвам ги сигурно от 6-7 години. Поемаме из улиците на Белоградчик в посока Белоградчишката крепост. Този град е един от малкото в България, в който има информационни табели за всичко – караш и на всеки завой ти е показана посоката. Много е удобно.




Белоградчишката крепост е едно страхотно място. Много ни хареса. Успяваме да се качим по всички възможни кули, стени, върхове и какво ли още не. Много снимки, дори виждаме катеричка на едно дърво. И отново на пътя в посока север. На около 20-30 км се намира пещера Магурата, спирка от нашето пътуване. Намираме я със зор, изкачваме стълбите до касата, вход 4 лв., а на входа леличката ми вика – дано да имате фенерчета, че ако спре тока става кофти. Няма и екскурзовод. Оставят те на произвола на съдбата, на пещерните хора и огромните, спотайващи се в тъмното пещерни мечки. Мен много ме е страх от такива дупки, ама докато се помайвам Гергана се намърдва вътре и вече нямам избор. Вътре си е осветено, влажно и тихо.



По едно време се чуват гласове и точно преди да побегна навън се оказва, че са туристи, имат и гид, който ни показва едно табло, да спрем тока в залата с рисунките, ‘щом си тръгнем, че да не се хабял, тока де, не рисунките. И влизаме да видим изкуството на пещерните хора, готино, ама като гледаш как само са издраскани стените от съвременниците ни и ти става лошо. До елена нарисуван преди хиляди години, бай Ганьо нарисувал с пирон един заек. И се подписал. По стените, по таваните, навсякъде е надраскано. Баси. Тръгваме да излизаме и гледаме навсякъде разхвърляни пластмасови торбички, бутилки, хартии ...



... а на входа влизат със страх в очите двама младежи, немци, туристи, решили да разгледат красотите на България. С какво ли впечатление ще останат??? Още повече, че в залата с рисунките беше спрян тока. Е, такъв ни е туризмът на някои места.
Вече на светлото малко обслужване на мотора. Мразя мотори с верига, защото постоянно трябва да се дупиш над нея и да я смазваш. Друго си е карданът.
Пътя до Видин не беше интересен с нищо, освен с големите облаци от мушички. Времето си е навъсено, но не предвещава дъжд.




Дори в късния следобед слънцето се показа и огря крепостта Баба Вида, която и посещаваме. Страхотно място. Винаги съм искал да отида към тоя край на България, да разгледам крепости, Дунава и т.н. Та, Баба Вида си е много добре запазена. И там успяваме да разгледаме всичко, да се качим почти навсякъде, да влезем в разни дупки, по стълби, проходчета, кули, бойници и т.н. Отново много снимки и отново на мотора, а посоката е вече на изток. От това място започваме да се връщаме към Бургас. Но ни чака все още много път. Преминаваме през една от многото цигански столици на България – Лом. Много сиганин, много нещо бате. Имаш чувството, че си някъде в северен Бронкс. От къщите звучи яка чалга, а от колите, които задминаваш – рап. Пътят отново става кофти и не позволява бързо каране. Колкото по на север отивахме, толкова по-лоши ставаха пътищата ни. Няма оправия тая страна, ей!!!

гр.Лом
Стигаме и до Козлодуй, мястото ни за нощувка. Там бяхме решили да спим на кораба „Радецки”, нощувките били по 6 лв., ама точно до кораба взели, че построили едно хотелче, цена по 20 лв. на човек, 3 звезди, а след карането през деня ни се иска малко лукс. Влизаме в стаята, огромна спалня, през прозорците пред тебе стои Дунав, разминават се шлепове и се чуват корабни сирени, а по ТВ-то има 24 часов порно канал. Ухаааа!!!!! Взимаме си няколко бирички и ядки от магазинче в Козлодуй и ... .



бат Димо

---