ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРКАТА

Автор: Ивайло Балабанов (2 коментара)

На дъщеря ми Неда

Не можеш ли да победиш жената
със роза – не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана в арабския Коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
„Насила хубост никога не става!“ –
потънал в Арда ясният ѝ вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива…
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възпряха ни Отца, ни Сина,
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсеха зокум:
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка,
годежен пръстен с турчин не смени.
Пет века продължаваше – жестока –
най-страшната от всичките войни;
най-величавата война, в която
воюваха кинжалът и честта,
насилието срещу красотата,
а простотията със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея,
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни
как конят на Пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите ѝ от червена мед;
как гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и, паднал във нозете на Гергана,
поклон ѝ стори. До земята чак!