четвъртък, 20 септември 2012 г.

Емен - едно пътуване към себе си

Емен - едно пътуване към себе си

. Тръгвам към Емен. Според мои приятели това е място, което всеки трябва да види.

Само на 30-ина километра от Велико Търново вървя през борова гора към каньона. После по тясна пътечка и го виждам. Спирам да мигам. Природата е работила мащабно. Сякаш огромно, грубо длето е разсичало скалите, за да отвори място долу, където се е проточила реката. Почти нереално, създадено със замах творение, където отвесите са почти болезнени, ръбовете режат въздуха, а хоризонтът е бяло-син и далечен.



По-смелите застават на ръба. Аз – малко по-назад. Предчувствие за бездна. Но хубаво, не страшно предчувствие.

Пет човека, одеалото и храната за пикника. Това е. И тясната пътека по ръба. Приглушената глъчка на други хора, дошли като нас, да видят каньона. Да, може да се слезе до долу. По дървени стълби и мостчета, които изглеждат като направени от кибритени клечки по гърба на скалите.



Дървените пътеки

Вървим нататък. На места между мен и шумящата далече долу река има 60-70 см. проход, по който минавам. Но не мисля за това. Спирам от време на време. Не защото съм уморена, а защото за човека е трудно някак си да обозре и осмисли гледката.
Отляво – дървета, излезли сякаш от въображението на Толкин.



Дърветата на Толкин

Отдясно – сипеи и още скали. Очите все ме теглят към реката в ниското, а здравият разум ме дърпа далеч от ръба.

По стръмни пътеки стигаме най-сетне до водопада. Наричат го „Момин скок”. Закътан на сенчесто и усойно, това е смел, дързък, строен водопад. Шумно се спуска и после утихва във вира.



Момин скок

Наоколо играят деца, но дори и те често спират и гледат водата замрели. Малко светлосенки, малко лишеи, щипка приказност. Ако затворя очи, ще чуя легендите, които старите камъни шепнат. Защото те са тук от толкова отдавна. Безвремие. И знам, че искам да бъда вятъра в клоните, пръските на водопада, слънчев отблясък, цвете. Просто искам да бъда тук. Да бъда част от всичко това. От вечността.

Хиляди стъпки са вървели по тези пътеки и хиляди други ще минат по тях. Хиляди очи са спирали да мигат при първия си поглед към каньона и още хиляди ще стоят широко отворени за неговата величественост. Много сърца на смелчаци, дръзнали да гледат от мостовете между скалите тънката линия на реката, ще препускат учестено.



Реката от високо

Да бъда част от това. Толкова необходимо, толкова естествено и в същото време – толкова изгубено усещане. Усещане за чо-вечност.

После тръгваме обратно нагоре по все така стръмните и тесни пътечки. Зад нас водопадът продължава да скача смело, да вдига врява и да излива същността си върху камъка. Намираме малка полянка със старо огнище от камъни.



Огнището

Малко сухи листа, малко съчки и доста усилия и вече имаме огън. Следобедът е бавен, тече между пръстите като гъсто сладко с дъх на горски ягоди и мъхове. Жълто одеало върху тревата. Не бързаме да станем. Слънцето се промъква между клоните. По близката пътека минават хора - добра среща.

Събираме всичко, оглеждаме огъня – да сме сигурни, че е загаснал напълно и тръгваме назад по стъпките си. Пак тесните проходи по ръба на скалите. И въпреки другите туристи – невероятно спокойствие и една странна, почти осезаема тишина.

Когато стигаме боровата гора, обръщам се и поглеждам назад. И си давам сметка за всички излишествата, с който живея. Защото тук всичко е семпло. До величие. Семпли, голи, огромни скали. Дървета. Трева. Прозрачно небе. Песента на птичките. Всичко е семпло. До гениалност.

Продължавам. Но знам – някой ден пак ще се върна. Като листо. Или птица. Защото такива места остават в теб. И ти оставаш в тях.
Точно днес съм там, където трябва да бъда. Великден е. Днес възкръсва онова, което поддържа пламъчето в душите ни. Онова, което е всъщност безсмъртно.
После – път, трапеза, приятна умора. Сбогуване. И тънката сребърна нишка на реката в сърцето ми.

Автор: Радина Ралчева
Снимки: Радина Ралчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар