четвъртък, 30 август 2012 г.

Резерватите в Рила

Резерватите в Рила

Рила се намира в югозападната част на страната и е най-високата планина на Балканския полуостров. Рила означава „многоводна планина“ и името й не е случайно - тук има над 200 езера и множество минерални извори в разломните зони (Сапарева баня, Долна баня, Костенец и др.). В Рила са обособени пет резервата - "Парангалица", "Централен Рилски резерват", "Ибър", "Скакавица" и "Риломанастирска гора". "Парангалица" и част от "Централен Рилски резерват" са вписани в Списъка на биосферните резервати на ЮНЕСКО.



"Парангалица" се намира в югозападната част на Рила, близо до Благоевград. Има площ от 1509 хектара и е обявен за резерват през 1933 г. Името му идва от гръцката дума “парангалос”- “забранено”, “завардено”. В „Парангалица” се намират едни от най-старите смърчови гори в Европа, на възраст над 200 години. Горите създават благоприятни условия за развитието на около 290 висши растения и много животински видове, включени в Червената книга на България. В Парангалица се намират най-големите популации на рилска иглика. Животинският свят на резервата също е разнообразен. Сред многобройните видове птици са орехчето, синигери, чинки, кълвачи, обикновената кукувица, глухарят, лещарката и др. Резерватът е дом и за много видове бозайници – благороден елен, сърна, кафява мечка, лисица, дива котка и др.





"Централен Рилски резерват" е най-големият резерват на Балканския полуостров. Създаден е през 1992 г. и обхваща територия с площ 12 400 хектара. В резервата се намират най – високите рилски върхове, дълбоките долини на реките Марица и Искър, множество циркусни езера – Маричини, Мусаленски, Скакавишки. Почти цялата защитена територия е покрита с иглолистни гори от смърч, ела, бял бор, бяла мура и клек, с подлес от боровинки. Релефът във високите части е алпийски. В областта на Маричините езера се срещат редки растителни видове - алпийската роза, пролетното котенце, рилската иглика. Животинският свят също е разнообразен, като с най-голяма численост са стадата от диви кози. Срещат се и кафявата мечка, златката, глухарят и други.







"Ибър" е обявен за резерват през 1985 г. с територия от 2249 хектара. Тъй като защитената територия се простира на различни надморски височини, растителният и животинският свят тук са особено богати. Установени са повече от 400 вида висши растения (има големи популации от клек, срещат се също и рилска иглика, алпийска роза , трансилванска камбанка и много други). В района гнездят над 50 вида птици, някои от които застрашени от изчезване - скален орел и голям ястреб. От бозайниците се срещат кафява мечка, вълк, сърна, лисица, дива свиня и други.



"Скакавица" е един от най-малките резервати в България с площ от около 70 хектара. Обявен е за защитена местност през 1968 г. и се намира в северозападната част на Рила. Тук е и най-високият водопад в планината - Скакавица. В резервата има вековни гори от бяла мура, както и други защитени и редки растителни видове, като планински божур, български омайник и др. Животинският свят е разнообразен. От бозайниците най-разпространени са сърната, дивата свиня, лисицата, вълкът и др. Освен това се срещат и видовете глухар, черен кълвач, сокерица, усойница, планинска водна жаба.



"Риломанастирска гора" е резерват с площ от 3676 хектара, създаден през 1986 г. с цел да запазят първичните иглолистни и смесени елово - букови гори, както и много рядко срещани и застрашени видове. Другото важно значение на резервата е да опази архитектурно - историческата местност "Рилски манастир" (Рилският манастир е обявен от ЮНЕСКО за паметник на културата). Залесените плoщи обхващат около 48 % от резервата. В района се срещат рилската теменуга, рилското планинско подрумниче, рилският ревен, беладоната, планинският козар, голата гъшарка и други, които са защитени от закона или попадат в Червената книга. Разнообразие има и във фауната на "Риломанстирска гора". Тук може да се видят дъждовник, алпийски тритон, жаба дървесница, живороден гущер, слепок, дива коза и други. Птиците са представени от десетки видове, включително и някои грабливи.


понеделник, 20 август 2012 г.

СЪБАРЯХТЕ, НАЛИ! ПЛЯМПАЛА И ПАМЕТНИЦИ.

СЪБАРЯХТЕ, НАЛИ! ПЛЯМПАЛА И ПАМЕТНИЦИ.

Вижте сега в каква дива държава живеем. Образователният министър Игнатов гордо съобщава, че Ботев оставал в учебниците – и човек би си помислил, че Игнатов е открил някаква нова Хеопсова пирамида. Ботев оставал в учебниците?! Това ли е голямата ви победа? Бойко няма какво да си играе да открива някакви магистралки, а да вземе направо да закрие цялата държава, поне ще го запомнят. Не може да съществува държава, в която някаква Комисия за защита от дискриминацията – българска комисия, а не сирийска – искала да се проучи, дали творчеството на Ботев не е дискриминационно. И ако е – да се извади от българските учебници!
   Една от най-забавните сценки на Прехода беше онази, в която Иван Костов се гушеше на стълбището пред Националната галерия, по-рано Дворец, и наблюдаваше как се опитват да бутнат мавзолея на Георги Димитров. Всъщност, гледката беше непоносимо тягостна, но ние все се насилваме да помним веселото, колкото и дърварско да е то  – иначе българинът няма как да оживее. Трябваха им два дни и два опита, за да съборят една нищо и никаква постройка, вдигната навремето за една нощ, и в която вложеният ентусиазъм е бил със сигурност повече, отколкото бетона.
Нея едва бутнаха за два дни – ами другото, останалото?
    Вече 22 години въртят кирките, и все нещо остава, за да има с какво да се занимават, понеже друго не могат. Сега пък опряха до паметника край НДК.
  
Костов тогава не се чувстваше уютно, това лесно можеше да се усети – е, все пак, да чоплиш с нокътчета по историята, и то толкова несръчно, не е приятно занимание.
   Докато бомбаджиите се мъчеха с мавзолея, сигурно се е питал, как е стигнал дотам – той, асистентът, наврян в една мизерна стаичка на някакъв институт, заедно с още един-двама. Единият от които, впрочем, също стана министър-председател. Е, не е ли прекалено за една изначално сбъркана държава, двама премиери да изскочат от една стаичка?
    Една заран преди няколко дни случайно попаднах на Илиана Раева, която разпалено искаше да каже нещо. Телевизионната кака срещу нея, която обикновено все дъвчи някакви думи едновременно със събеседника си, този път неизвестно защо беше по-мълчалива, та някак стана ясно, че журналистите са виновни за окончателния ни олимпийски залез. Журналистите, разбира се, оставиха без коментар тази констатация, колкото да докажат, че наистина са кретени, както се опита да внуши Илиана.
    Но и тя, освен че беше много артистична, също не успя да формулира причините за провала. А всичко е много просто – и пак опира до събарянето на паметници.
  
    Събаряйте, събаряйте – всеки по малко, всеки според силиците си – а после се чудете, защо сме олимпийски шампиони в дисциплината „крах“.
    А повечето от състезателите ни – не само в спорта, но и изобщо, и най-вече в политиката – са някакъв хибрид между безногия южноафрикански спринтьор Оскар Писториус, който поне има някаква фикс-идея, и смотан боксьор, който в уплаха си подлага гръб на противника си.
    Бяг на място – и пестници по врата! Това са бляскавите пируети на нашите хибриди, с които би се гордял и института за земеделие „Пушкаров“.
    И празни приказки – шампиони сме по празнословие в една олимпиада, която никога не свършва.
    Преди няколко дни експерт по Близкия изток от британския Кралски институт за международни отношения „Чатъм хаус“ казал нещо, заради което външният министър Младенов би трябвало да си счупи не крака, а езика – и то сам, и да се покрие за дълго време. Според Надим Шахади, така се нарича експертът, връзката между атентата на бургаското летище и срещата на сирийската опозиция в България била напълно възможна.
    Среща, която Младенов организира толкова лекомислено, колкото прави и всичко друго. Но някой да е обърнал внимание на казаното от британския експерт? „Оставете го този кретен!“ – сигурно е рекъл и Младенов, който напоследък си е въобразил, че всички наоколо са кретени, без да е сигурно за него самия.
  
   Възможно е, разбира се, Младенов да се провижда и като някакъв български Кисинджър, който шета с късите си крачка из буреносния Близък Изток – Кисинджър, синът на шифровчика от ДС, ехе.
   Костов събаря мавзолеи, тоя подлага на опасност летища с невъзможната си напереност. Пак добре, че не е завел сирийците да сложат цветя пред паметника на Тодор Живков в Правец: „Цветя от сирийските миротворци, другарю Живков, почивайте в мир!“.
    А може и да го е направил, като се знае, колко предана е била цялата му фамилия на режима на Живков – активен борец до активния борец, „бандит до бандита“ по днешната терминология на Младеновци.
    Но и предупреждението на Шахади мина и замина, докато Младенов се грижи за навехнатия си крак. Да се върнем при паметниците.  
  
   Искам да кажа, че нищо не може да се събори истински – нито един паметник, когато отвътре си друг, по-различен от това, за което се представяш – няма как.
   Една от най-впечатляващите метафори на Прехода се появи веднага след ноември 1989 година, уж по повод фамилията на един природозащитник, който обаче беше безспорно честен и интелигентен човек. За него казваха, че „Отвън е зелен, а отвътре червен!“
    Сега тази уж никаква фраза вече изглежда като възможно най-проникновеното обобщение на целия Преход. Едни отвън – съвсем други отвътре, в същността си. Пумпали нещастни, накрая не можеш и да схванеш, какви са. Но каквито и да са си, със сигурност си остават и до края зелени/неуки за съдбовните български проблеми, газят ги с ботуши, идват и си отиват, и нищо не ги интересува.
    Дори и ДНК-то не можеш да им свалиш – че как ще припознаеш в нашия Кисинджър синът на чекиста от ДС? Няма как.
 
   Вижте сега в каква дива държава живеем.
   Образователният министър Игнатов гордо съобщава, че Ботев оставал в учебниците – и човек би си помислил, че Игнатов е открил някаква нова Хеопсова пирамида.
    Ботев оставал в учебниците?! Това ли е голямата ви победа?
  
    Бойко няма какво да си играе да открива някакви магистралки, а да вземе направо да закрие цялата държава, поне ще го запомнят. Не може да съществува държава, в която някаква Комисия за защита от дискриминацията – българска комисия, а не сирийска – искала да се проучи, дали творчеството на Ботев не е дискриминационно. И ако е – да се извади от българските учебници!
    И тия са от коляното на братя Юзеирови, които ви разиграваха месеци наред с просташките си провинциални номера. За тях обаче Младенов никога няма да каже, че са кретени. И ако продължавате да ги търпите, ще ви направят на луди.
  
    Добре, извадете Ботев от учебниците – и вкарайте там султан Абдул Хамид.
  
   И паметник му направете, щом толкова сте се навели. Бяг на място и пестници по врата. 
    Всичко вече е възможно да се изрече и да се изтърпи в България. Всичко.
    Колкото повече слуша човек телевизия, толкова повече глупости може да чуе.
    В едни телевизионни новини „представиха“ паметника край НДК и го нарекоха „тоталитарен“ -  каза го важно-важно една кака, която вече е готова да произнесе всякаква глупост, без дори да се замисли.
    И веднага осигуриха подходящото „свидетелство“: някакъв келеш, който дори не знае какво е паметник, изломоти: „Емиии, не ми харесва, трябва да го махнат!“
    „Емиии, лигльо, ти пък кой си? – сигурно си е казал зрителят, -  една лига, нищо повече от това“.  Но лигата трябва да мине за автентичният глас на публиката – келешът, който не е наясно дори със себе си, а няма да е наясно и след 100 години. Срещнали го да се мота в градинката – и хоп, ето ти го гласът на народа. Референдумче за 15 секунди.
    Вместо да седнат сериозни хора – обаче публично! – да дискутират поредното събаряне, келешите ще решават, така е вече. В крайна сметка, нищо не решават, разбира се, обаче трябва да слушаме лигавенията им. Това лигавене е натрапчивият фон, който заглушава всичко останало.
  
   Хайде, сега пък съборете паметника на Старчев, и направете на негово място един на американските пилоти, дето бомбардираха и разрушиха половин София през зимата на 1944 година.
  
   В случая има нещо по-важно от паметника на Старчев. И това е онзи лигльо, който се мота все по-нахално наоколо – той е крачещият паметник на Прехода, събирателният образ на това празно по същество време. Лигльото, който още чака – и така ще е задълго – подаяния от родителите си, без да забелязва, че те стават все по-объркани и обезверени. Лигльото, който създава кандидат-студентските бисери, и въоръжен с тази си грамотност,сетне е много активен във Мрежата/Фейсбук, където е на всяко гърне мерудия – от паметника на Старчев до Преслава. Но никога няма да каже и една дума за дивотиите с Ботев. Този лигльо вече трябва да е арбитър за събарянето на един паметник, това е новият експерт по събарянията, понеже със съзидание никой не си губи времето – като изключим Младенов, който изгражда нова Сирия. „Цветя, другарю Живков, от сирийската опозиция!“
   Този лигльо е отгледан и от телевизионните лумпени. Как се обръща езикът на онази телевизионна говорителка, за да каже, че този паметник бил „тоталитарен“? Но няма какво много да се чудим – тия хора вече са готови да изрекат всяка глупост, и дори няма да се усетят, че го правят, езиците им са готови да се обърнат всякак, дори на три фльонги могат да ги вържат, особено когато става дума за миналото.
   Те Ботев го оставят заложник на юзеировци, та другото няма да сторят.
  
   Този паметник е построен за 1300 годишнината на България, а навремето тя се зловидя доста на Съветите, те приеха честванията с нежелание, дори ченетата им се изметнаха от скърцане – понеже Русия била на 800 години, а пък българите се напъвали да са на 1300. Тогавашните идеологически ратаи удържаха на това скърцане – и паметникът се появи. Ако бяхме по-разумни, бихме могли да го приемаме и като някакъв израз на другостта, на разномислието в онези нормирани години. Но щяхме да мислим така, ако бяхме унгарци или чехи, но не и население, което позволява дори Ботев да бъде остракиран.
    Сега пък новите ратаи наричат този паметник, посветен на една историческа дата, нищо повече от това -  „тоталитарен“. И вече сигурно трябва да сме като държава не по-стара от 200 години, за да не дразним американците. Очаквам и този факт скоро да се появи в учебниците, понеже сме невероятно изобретателни в подлагането си. „Да бъдем по-гъвкави“ – рекла проститутката, – като видяла, че клиентът й е склонен излишно да си бъбри с нея.
  
   Между другото, за сведение на телевизионните лумпени, тоталитарен би бил един паметник, направен в наши дни на Бойко Борисов и поставен в фоайето на телевизията ти – и ти да имаш задължението всяка заран да му лъскаш чепиците.
  
   Паметникът бе вдигнат през 1981-а година. Осем години по-късно онази власт си отиде. Оттогава са минали 24 години – и вече отдавна е забравено, кой го остави да се срути. Вятърничавите веселяци от БСП, които бяха на власт поне през половината от това време, а и при всяко положение са по-близо до историята, не направиха нищо. Другите пък са като тенекиени петлета ветропоказатели, заети да предугадят най-подходящият за тях вятър – и през ум не би им минало да направят нещо.
    Ами изследователят на съветското военно копче Станишев, ами той? Абе направи нещо за този паметник, какво толкова те е страх?
    Той обаче дори за Паметника на Съветската армия не каза и една ясна дума – той, дето е син на напълно завършен тоталитарен първенец/насилник. На онази дамичка от телевизията обаче и през ум не й минава, че „тоталитарен“ е тъкмо Станишев – и като кръв, и като манталитет. На нея той й изглежда като някакъв ангел, въпреки че е син на най-предания човек на Живков, в същото време и на Москва, партизанин от бригада „Чавдар“ и всичко останало. Онази дамичка не харесва партизаните – стига, разбира се, да не се казват Станишев. Не харесва и лагерите, че как иначе – но изобщо не я интересува, че и по онова време Станишев е бил на власт.
  
  Всъщност, дамичките историята никога не ги е интересувала истински. Тя не е занятие за благородните им души – и те са като едновремешните руски дворяни, които казвали, че „география не наука дворянская“, понеже били порядъчно неграмотни. И тогава се появява на преден план Лигльото – крачещият паметник на неукостта и нихилизма: „Емиии, не ми харесва, емиии, да го махат!“ Вече и на 18 години започват да събарят.
  
Разбира се, последното нещо, за което става дума в тази дописка, е съдбата на един конкретен паметник, но това ви е ясно. Обаче наистина ще бъде позорно, ако той бъде съборен или по някакъв начин допълнително разсипан по времето, когато министър на културата е един скулптор – макар Вежди непрекъснато да твърди, че стои насила министър, вероятно всяка заран Бойко полага специални грижи за него, след тия за любимото си последно куче. Тъй или иначе, все пак е министър – и ще бъде истинско падение посегателството над Старчев. Нещо, което Вежди няма да може да заличи, колкото и чужди музеи да ремонтира и колкото тракийски монети да събира и подрежда. Тогава направо ще се сгуши на стълбището на Двореца, сред Костовите разрушители. Не ми се вярва да го допусне.
   А иначе, когато историята окончателно бъде оставена в ръцете на телевизионни дамички и „емиии“-лигльовци, ще удари часът да започнете строителството на общия ни надгробен паметник.
    И какво ще напишете на него?
    Може би това: „Никой не се е лигавил повече от нас с историята. Затова сме тук“.
 Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя”.
    А всеки вторник в „Стандарт” Кеворкян представя своите „Приказки за телевизията”.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд