1000 тона злато, примесено с кварцови кристали, пазят България от разрушителни земетресения. Съкровището е разположено стъпаловидно в недрата ни, образувайки защитна сеизмична пирамида над цялата страна. С тези думи езотерици успокоиха, че у нас са слабо вероятни разрушителни земетресения. А те прескочиха от Азия и вече са на Стария континент. В Испания загинаха 9 души след два труса. През уикенда змията на земетресенията захапа и Македония и я разлюля с 4.1 по скалата на Рихтер.
"Златото, което се намира в изобилие в кварцовите скали под Родопите и Стара планина, пази цялата страна от опустошителни земетресения. Кварцът заедно с благородния метал при създаването на планетата са служили и още служат на Твореца, за да напътства земляните. Тези два компонента образуват супермощен ауролитен компютър", заяви метафизикът Ради Димитров. Експертът по алтернативна енергетика припомни, че именно кварцът и златото се използват широко в радиоелектрониката. Според Димитров българският ауролитен процесор (златно-каменен от лат. и гр. език - б.р.) заедно с тибетския са най-мощните на планетата. Лековитите минерални извори и реки около тези места пък идвали от паралелните вселени и свързвали нашия свят с другите измерения.
Клондайк или Армагедон
Чужди компании в момента извършват проучвания, искат да добиват злато и в Крумовград, и в Брезнишкия, и в Трънския край. При отравянето на 1 тон българска земя те ще получават едва няколко грама злато. За да извлекат благородния метал, ще ползват химикали - ксантогенати и дифосфати. Американците пък са се нагледали да извличат шистов газ пак с химикали от Стара планина. "Там не бива да се пипа! В Балкана се намира сърдечната чакра на България. Неслучайно особено около Козята стена често се наблюдават летящи чинии, които зареждат своите двигатели с енергия направо от аурата на България", разкрива вещият окултист Деян Колев, който описа наскоро тайните на нашия свят в книгата си "Аурата на България".
Балкана спира Еленин
Междувременно метафизици коментираха, че ако сега към нас тръгне кометата Еленин (както пресилено се твърди напоследък-б.а.) 24-каратовият суперкомпютър, който дреме под България, ще ни спаси. "Той е резонатор на вселенските енергии. С негова помощ планетата ще насочи електромагнитен импулс, който има силата да отклони всеки астероид от курса му. Ако допуснем отравяне на земята и разрушаване на златно-кварцовото си ядро, ще обречем не само природата си, а и цялата планета, алармират хората, чуващи и виждащи невидимите светове.
"България открай време е сочена за енергиен център на Земята. А какво означава това - точка от планетата, където хората се свързват най-бързо и лесно с Бога и той с тях. Затова България е толкова важно да остане физически и астрално чиста", заключи Ради Димитров.
понеделник, 30 май 2011 г.
петък, 13 май 2011 г.
Храма на Орфей край с. Татул
Храма на Орфей край с. Татул
атул се намира на 15 км източно от Момчилград. Пътят до там е тесен, но хубав. Наколо има рядка широколистна гора. Стига се до селото, има табела указваща, че това е тракийски храм. Направен е и малък паркинг. Върви се по пътека между самите къщи на селото. Пътеката постепенно се превръща в тясна горска пътечка. След около 10 минути ходене се стига до светилището.
Комплексът се състои от древно езическо светилище и средновековна крепост. Централното и най-високо място на скалния връх, заема гроб с ориентация изток-запад, всечен в масивна канара, издялана като пресечена пирамида. На южната страна на величествената скала е издълбан друг подобен гроб, разположен в полусферична ниша. Нишата е покрита с арковиден издялан в камъка свод. Към двата гроба води изсечено в скалите тържествено стълбище, състоящо се от осем стъпала. По съседните канари са оформени култови площадки, стъпала към тях, ниши, системи от улеи и басейни за събиране на някаква течност.
Смята се, че светилището е от ХІІ в пр.н.е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. За това подсказва и формата на най-високата част от мегалита – вдълбан полукръг наподобяващ изгряващо слънце. Най-особеното тук е, че този своеобразен саркофаг е насочен точно към Слънцето в дните на равноденствие. Скалата с форма на пресечена пирамида, притаила светилището, не прилича на никоя друга, открита по нашите земи. В нея са изсечени стъпала, водещи нагоре към върха й, където пък съществува странен "саркофаг", чиято дължина е точно 170 см, и около който има улей. Специалистите предполагат, че по този улей се е оттичала кръвта от положената в саркофага жертва.
Известно е, че траките са почитали Слънцето и обредността им е свързана именно с този култ. Така че по всяка вероятност жертвоприношенията са се извършвали при изгрев (или залез). Смята се, че светилището е от IV в пр.н.е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. Според Eлинските хронисти, Tракийските жреци познавали поимено 500 звезди и синхронизирали календара си по движението на небесните тела. А и мегалитът край Татул е ориентиран изток-запад като под конец и носи върху себе си белезите на нарочно издялани улеи, през които се наблюдава слънцето в точно определени дни от годината - 2-те равноденствия.
Тук не можем да не споменем връзката с близката пещера "Вулвата", чиито олтар-матка се "опложда" от слънчевия лъч единствено по време на есенното равноденствие, когато прониква докрай през тесния и процеп. Тези факти ни навеждат на мисълта за степента на развитие на цивилизациите живели преди нас, по същите земи, където стъпваме и ние днес.
Още на времето Иван Венедиков изказа хипотезата, че става дума за светилище на самия Орфей. Разбира се, на сегашния етап от изследванията, това не може да се докаже. Факт е обаче, че описаното място е само част от много по-голям култов комплекс, който трябва да бъде проучен. На север от него има други скални масиви с вдълбани в тях трапецовидни ниши и скални гробници. В околните ниви са откривани гробове и каменна пластика от различни епохи, антични и средновековни надписи.
Съвсем сигурно е, че подобно на Перперикон, на Татул се наблюдава пълна приемственост между езическите култове и християнството. Още в ранновизантийската епоха (IV-VII в.) в скалите е построена яка крепост. По-късно тя е разширявана и преустройвана многократно. Сега със сигурност личи една четириъгълна кула, чиито подземен етаж е служел за водохранилище. Друго водохранилище е издълбано изцяло в скалите и се намира на 5 м. от кулата. То има крушовидна форма и отвътре е обмазано с дебел пласт хоросан.
През средновековието вероятно е имало и църква, сега разрушена напълно. Открити са две колони и два каменни капитела с изобразени релефно кръстове. Самото средновековно селище се е намирало в полето под крепостта и под съвременното село, близо до реката. Там при стопански работи са откривани фрагменти от средновековна керамика и стъклени накити. Фиксирани са и няколко некропола от това време, чиито гробове са оформени по познатия начин с каменни плочи. Явно, че местността около Татул се е смятала за свещена от дълбока древност до днес. Бъдещите проучвания ще установят дали действително там се е намирал храм на прочутия тракийски певец и герой - Орфей.
Наскоро се появи и една друга сензационна новина: на гроба на Орфей поникнала лоза от легендарния тракийски сорт зела, който се смята за изчезнал преди хилядолетия. Нарекли гроздето "Сълзата на Орфей". Интересното е, че не само на хълма не растат лози, но и на радиус от 10-ки км наоколо не се отглежда грозде.
Част от находките на учените са и керамичен жезъл на жрец, запазено глинено кандилце с красиви орнаменти, прешлен за вретено, тежест за вертикален стан във форма на пирамида, чернофирнисова керамика (с лъскаво черно покритие), монети от IV-III в. пр. Хр. от Тасос и Маронея, части от керамична маска на Дионис, друга керамика, теракота - глава на птица и др.
Храмът е имал два периода, строен е наистина в IV-III в. пр. Хр., римският период се оказа вторичен. Светилището над Татул е съществувало от около ХV-ХIV в. пр. Хр. и без прекъсване е функционирало до началото на V век след Хр., когато е прието християнството. В късно-бронзовата и ранно-желязната епоха (ХV-VI в. пр. Хр.) то е било открито, жертвоприношенията са ставали в открити олтари. Намерени са близо 30 глинени олтара, над 20 ритуални съдове. В елинистичната епоха се появява вече строителство и тракийската архитектура. Тогава култът влиза в сграда, мощите на тракийския владетел са пренесени и положени в този хероон, в мавзолея на владетеля. След това по римско време, когато римляните идват на Балканите, храмът е обновен около средата на I век след Хр. Между елинистичния и римския период вътре има слой, дебел около 1,3-1,4 м., който предстои да се разкопае и да проучи
Татул е уникален паметник - и като история, и като архитектура, и като строителство.
атул се намира на 15 км източно от Момчилград. Пътят до там е тесен, но хубав. Наколо има рядка широколистна гора. Стига се до селото, има табела указваща, че това е тракийски храм. Направен е и малък паркинг. Върви се по пътека между самите къщи на селото. Пътеката постепенно се превръща в тясна горска пътечка. След около 10 минути ходене се стига до светилището.
Комплексът се състои от древно езическо светилище и средновековна крепост. Централното и най-високо място на скалния връх, заема гроб с ориентация изток-запад, всечен в масивна канара, издялана като пресечена пирамида. На южната страна на величествената скала е издълбан друг подобен гроб, разположен в полусферична ниша. Нишата е покрита с арковиден издялан в камъка свод. Към двата гроба води изсечено в скалите тържествено стълбище, състоящо се от осем стъпала. По съседните канари са оформени култови площадки, стъпала към тях, ниши, системи от улеи и басейни за събиране на някаква течност.
Смята се, че светилището е от ХІІ в пр.н.е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. За това подсказва и формата на най-високата част от мегалита – вдълбан полукръг наподобяващ изгряващо слънце. Най-особеното тук е, че този своеобразен саркофаг е насочен точно към Слънцето в дните на равноденствие. Скалата с форма на пресечена пирамида, притаила светилището, не прилича на никоя друга, открита по нашите земи. В нея са изсечени стъпала, водещи нагоре към върха й, където пък съществува странен "саркофаг", чиято дължина е точно 170 см, и около който има улей. Специалистите предполагат, че по този улей се е оттичала кръвта от положената в саркофага жертва.
Известно е, че траките са почитали Слънцето и обредността им е свързана именно с този култ. Така че по всяка вероятност жертвоприношенията са се извършвали при изгрев (или залез). Смята се, че светилището е от IV в пр.н.е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. Според Eлинските хронисти, Tракийските жреци познавали поимено 500 звезди и синхронизирали календара си по движението на небесните тела. А и мегалитът край Татул е ориентиран изток-запад като под конец и носи върху себе си белезите на нарочно издялани улеи, през които се наблюдава слънцето в точно определени дни от годината - 2-те равноденствия.
Тук не можем да не споменем връзката с близката пещера "Вулвата", чиито олтар-матка се "опложда" от слънчевия лъч единствено по време на есенното равноденствие, когато прониква докрай през тесния и процеп. Тези факти ни навеждат на мисълта за степента на развитие на цивилизациите живели преди нас, по същите земи, където стъпваме и ние днес.
Още на времето Иван Венедиков изказа хипотезата, че става дума за светилище на самия Орфей. Разбира се, на сегашния етап от изследванията, това не може да се докаже. Факт е обаче, че описаното място е само част от много по-голям култов комплекс, който трябва да бъде проучен. На север от него има други скални масиви с вдълбани в тях трапецовидни ниши и скални гробници. В околните ниви са откривани гробове и каменна пластика от различни епохи, антични и средновековни надписи.
Съвсем сигурно е, че подобно на Перперикон, на Татул се наблюдава пълна приемственост между езическите култове и християнството. Още в ранновизантийската епоха (IV-VII в.) в скалите е построена яка крепост. По-късно тя е разширявана и преустройвана многократно. Сега със сигурност личи една четириъгълна кула, чиито подземен етаж е служел за водохранилище. Друго водохранилище е издълбано изцяло в скалите и се намира на 5 м. от кулата. То има крушовидна форма и отвътре е обмазано с дебел пласт хоросан.
През средновековието вероятно е имало и църква, сега разрушена напълно. Открити са две колони и два каменни капитела с изобразени релефно кръстове. Самото средновековно селище се е намирало в полето под крепостта и под съвременното село, близо до реката. Там при стопански работи са откривани фрагменти от средновековна керамика и стъклени накити. Фиксирани са и няколко некропола от това време, чиито гробове са оформени по познатия начин с каменни плочи. Явно, че местността около Татул се е смятала за свещена от дълбока древност до днес. Бъдещите проучвания ще установят дали действително там се е намирал храм на прочутия тракийски певец и герой - Орфей.
Наскоро се появи и една друга сензационна новина: на гроба на Орфей поникнала лоза от легендарния тракийски сорт зела, който се смята за изчезнал преди хилядолетия. Нарекли гроздето "Сълзата на Орфей". Интересното е, че не само на хълма не растат лози, но и на радиус от 10-ки км наоколо не се отглежда грозде.
Част от находките на учените са и керамичен жезъл на жрец, запазено глинено кандилце с красиви орнаменти, прешлен за вретено, тежест за вертикален стан във форма на пирамида, чернофирнисова керамика (с лъскаво черно покритие), монети от IV-III в. пр. Хр. от Тасос и Маронея, части от керамична маска на Дионис, друга керамика, теракота - глава на птица и др.
Храмът е имал два периода, строен е наистина в IV-III в. пр. Хр., римският период се оказа вторичен. Светилището над Татул е съществувало от около ХV-ХIV в. пр. Хр. и без прекъсване е функционирало до началото на V век след Хр., когато е прието християнството. В късно-бронзовата и ранно-желязната епоха (ХV-VI в. пр. Хр.) то е било открито, жертвоприношенията са ставали в открити олтари. Намерени са близо 30 глинени олтара, над 20 ритуални съдове. В елинистичната епоха се появява вече строителство и тракийската архитектура. Тогава култът влиза в сграда, мощите на тракийския владетел са пренесени и положени в този хероон, в мавзолея на владетеля. След това по римско време, когато римляните идват на Балканите, храмът е обновен около средата на I век след Хр. Между елинистичния и римския период вътре има слой, дебел около 1,3-1,4 м., който предстои да се разкопае и да проучи
Татул е уникален паметник - и като история, и като архитектура, и като строителство.
Белинташ
БЕЛИНТАШ
Един от въпросите, който тормози историците, а и всички българи интересуващи се от корените си, е „ От къде сме дошли?”. Много рядко обаче си задаваме въпроса „Къде сме дошли?” Българските земи имат древна, но за съжаление и доста непозната история. Всеки знае за траките, за наследството, което те са оставили, а археологическите разкопки през последните години хвърлиха повече светлина относно техния живот, култура и история. Наред с това, останките от тяхната цивилизация се превърнаха в център на туристически интерес.
Пустият му Дионис! Иманяри, историци и археолози се втурнаха през глава да търсят прословутият храм на Дионис все едно е Светия граал. Откриват го ту в Стара планина, ту в двора на някоя винарска изба, а от скоро древното божество кротко си пие вино нейде из Перперикон. Много са останките от тракийската култура из Мистичните Родопи, а Орфей, Дионис и камънаците се опитват да поведат битка със Стоунхендж за зажаднелите за исторически находки туристи.
Нашето пътуване обаче ще е малко по-различно. Пак е свързано с траките и отново е в посока Родопите. Пътят за Кърджали минава през с. Червен, а на разклона след него хващаме отбивката вдясно, която води към китните родопски села Горнослав и Орешец.
Белинташ
С наближаването на Мостово, слънцето вече е огряло пътя пред нас. Спираме, за да се насладим на величествената гледка. Котловината под нас е погълната от гъста мъгла, а аз имам чувството, че спокойно мога да се поразходя из облаците. На разклона за с. Мостово се тръгва наляво. Пътят ни отвежда до махалите Врата и Кабата. Оттук правим поредния завой наляво, през Врата, та чак до разклона за с. Три Могили. Да се следват табелите е най-удачният вариант. Поемаме надясно, а и стигаме до Чотровата чешма. От тук нататък колите не помагат. Време е за кратък поход. Той трае не повече от 20 мин, през които всичко около нас е потопено в зеленина. Тесни горски пътечки, вековни дървета и ......една неповторима гледка.
Белинташ не е типичната природна забележителност за Родопите. Ако трябва да сме точни, това си е скално, лишено от растителност, триста метрово плато. Височината му е около 50 метра и на пръв поглед човек може да си помисли, че петъчният парламентарен контрол е къде къде по-интересен от гологлавата скала. Минават няколко минути докато сърдечния ритъм възвърне нормалното си темпо и вече сме готови да възприемем истинската стойност на природната забележителност. Скалата или „умният камък”/ „камък на познанието”, както се превежда от тюркските езици, е осеяна от множество ямки, канали и улеи. Те образуват сложна система, която наподобява карта на звездното небе. Не е трудно да се предположи, че Белинташ е бил древна астрономическа обсерватория на бесите, като тази теза се подкрепя и от силно развитият култ към Слънцето. За траките „Свещеното дърво на живота” е било разделено на три части. Короната на дървото е била символ на небето, стволът – на земята, а корените се свързват с подземния свят. Скалният масив се вписва изцяло в техните религиозни разбирания и култове.
Белинташ
От тук се вижда целият свят, човек може да докосне небето и вечността, а облаците кротко се разхождат под краката на простосмъртните. Самата скала е перфектният хтоничен символ - на земния и подземния свят. През 70-те една дребна археологическа находка сложи край на слуховете относно предназначението на скалното плато. В неговото подножие бе открита сребърна плочка, като учените са категорични, че това е обредна плочка на тракийския бог Сабазий. Изследователите единодушно отсъдиха, че това е величественото светилище на Бог Сабазий, на което са се извършвали множетво култово-обредни практики и жертвоприношения. Тук е и мястото да направим една вметка относно бог Сабазий. Той е древен бог на природата, олицетворение на умиращата и възраждащата се за нов живот природа. Самият бог има дуалистичен, соларно-хтоничен характер. Както и Белинташ....
На платото има издълбани и два кладенеца. Дълбочината им е около 2.50 м, а мнозина смятат, че целогодишното наличие на вода в тях се дължи на енергийните полета в скалите. Енергийните полета далеч не са единствените чудатости тук. Купища ясновидци и гадатели с професорски дипломи от училищата „Екстрасенс”, „Хари Потър” и „Нострадамус” идват тук да се зареждат с енергия.
Белинташ
Наред с екстрасенсите, на скалата могат да се забележат и посрещачи на извънземни, според които виждащият се в далечината Караджов камък е извънземният „Хийтроу”. През 90-те години самата баба Ванга бе пророкувала, че скалата ще разкрие своите тайни, когато загинат 8 души. Двама вече бяха покосони от мълнии. Иманярите трескаво се надяват тя да е имала предвид наличието на огромни съкровища или в най-лошия случай останки от Ноевия ковчег. Ясно могат да се различат каменните халки, за които Ной е привързвал дървеното си возило. Или пък просто става въпрос за култово-обредни останки, символ на извършвани кръвни и безкръвни жертвоприношения.
Сега сигурно се питате – „Ами Дионис?” Ами.... не сме траколози, за да дадем отговор на спора Сабазий – Дионис, нито пък сме сигурни, че и траколозите могат да го направят. Мнозина са на мнение, че двете божества въобще не трябва да се съпоставят, а търсенето на храм на Виночерпеца е пълна загуба на време. Най разпространеното мнение е, че двете божества са напълно идентични, като с елинизирането на траките култа към Сабазий преминава към този на Дионис, като запазва главно пиянските си черти. Сега ще кажете : „Ама вие да не искате да кажете, че Белинташ е онзи същия ХРАМ?” Хвала на откривателите от bTOURISM! За съжаление, не сме нито първите достигнали до този извод, нито пък се опитваме да ви го втълпим. Оставяме разсъжденията на траколозите и археолозите. За нас то е древно обредно светилище на бесите в почит на Сабазий. По-важно е, че Белинташ представлява уникален природен феномен и запазен спомен от отминали времена и че се намира на Българска територия.
Един от въпросите, който тормози историците, а и всички българи интересуващи се от корените си, е „ От къде сме дошли?”. Много рядко обаче си задаваме въпроса „Къде сме дошли?” Българските земи имат древна, но за съжаление и доста непозната история. Всеки знае за траките, за наследството, което те са оставили, а археологическите разкопки през последните години хвърлиха повече светлина относно техния живот, култура и история. Наред с това, останките от тяхната цивилизация се превърнаха в център на туристически интерес.
Пустият му Дионис! Иманяри, историци и археолози се втурнаха през глава да търсят прословутият храм на Дионис все едно е Светия граал. Откриват го ту в Стара планина, ту в двора на някоя винарска изба, а от скоро древното божество кротко си пие вино нейде из Перперикон. Много са останките от тракийската култура из Мистичните Родопи, а Орфей, Дионис и камънаците се опитват да поведат битка със Стоунхендж за зажаднелите за исторически находки туристи.
Нашето пътуване обаче ще е малко по-различно. Пак е свързано с траките и отново е в посока Родопите. Пътят за Кърджали минава през с. Червен, а на разклона след него хващаме отбивката вдясно, която води към китните родопски села Горнослав и Орешец.
Белинташ
С наближаването на Мостово, слънцето вече е огряло пътя пред нас. Спираме, за да се насладим на величествената гледка. Котловината под нас е погълната от гъста мъгла, а аз имам чувството, че спокойно мога да се поразходя из облаците. На разклона за с. Мостово се тръгва наляво. Пътят ни отвежда до махалите Врата и Кабата. Оттук правим поредния завой наляво, през Врата, та чак до разклона за с. Три Могили. Да се следват табелите е най-удачният вариант. Поемаме надясно, а и стигаме до Чотровата чешма. От тук нататък колите не помагат. Време е за кратък поход. Той трае не повече от 20 мин, през които всичко около нас е потопено в зеленина. Тесни горски пътечки, вековни дървета и ......една неповторима гледка.
Белинташ не е типичната природна забележителност за Родопите. Ако трябва да сме точни, това си е скално, лишено от растителност, триста метрово плато. Височината му е около 50 метра и на пръв поглед човек може да си помисли, че петъчният парламентарен контрол е къде къде по-интересен от гологлавата скала. Минават няколко минути докато сърдечния ритъм възвърне нормалното си темпо и вече сме готови да възприемем истинската стойност на природната забележителност. Скалата или „умният камък”/ „камък на познанието”, както се превежда от тюркските езици, е осеяна от множество ямки, канали и улеи. Те образуват сложна система, която наподобява карта на звездното небе. Не е трудно да се предположи, че Белинташ е бил древна астрономическа обсерватория на бесите, като тази теза се подкрепя и от силно развитият култ към Слънцето. За траките „Свещеното дърво на живота” е било разделено на три части. Короната на дървото е била символ на небето, стволът – на земята, а корените се свързват с подземния свят. Скалният масив се вписва изцяло в техните религиозни разбирания и култове.
Белинташ
От тук се вижда целият свят, човек може да докосне небето и вечността, а облаците кротко се разхождат под краката на простосмъртните. Самата скала е перфектният хтоничен символ - на земния и подземния свят. През 70-те една дребна археологическа находка сложи край на слуховете относно предназначението на скалното плато. В неговото подножие бе открита сребърна плочка, като учените са категорични, че това е обредна плочка на тракийския бог Сабазий. Изследователите единодушно отсъдиха, че това е величественото светилище на Бог Сабазий, на което са се извършвали множетво култово-обредни практики и жертвоприношения. Тук е и мястото да направим една вметка относно бог Сабазий. Той е древен бог на природата, олицетворение на умиращата и възраждащата се за нов живот природа. Самият бог има дуалистичен, соларно-хтоничен характер. Както и Белинташ....
На платото има издълбани и два кладенеца. Дълбочината им е около 2.50 м, а мнозина смятат, че целогодишното наличие на вода в тях се дължи на енергийните полета в скалите. Енергийните полета далеч не са единствените чудатости тук. Купища ясновидци и гадатели с професорски дипломи от училищата „Екстрасенс”, „Хари Потър” и „Нострадамус” идват тук да се зареждат с енергия.
Белинташ
Наред с екстрасенсите, на скалата могат да се забележат и посрещачи на извънземни, според които виждащият се в далечината Караджов камък е извънземният „Хийтроу”. През 90-те години самата баба Ванга бе пророкувала, че скалата ще разкрие своите тайни, когато загинат 8 души. Двама вече бяха покосони от мълнии. Иманярите трескаво се надяват тя да е имала предвид наличието на огромни съкровища или в най-лошия случай останки от Ноевия ковчег. Ясно могат да се различат каменните халки, за които Ной е привързвал дървеното си возило. Или пък просто става въпрос за култово-обредни останки, символ на извършвани кръвни и безкръвни жертвоприношения.
Сега сигурно се питате – „Ами Дионис?” Ами.... не сме траколози, за да дадем отговор на спора Сабазий – Дионис, нито пък сме сигурни, че и траколозите могат да го направят. Мнозина са на мнение, че двете божества въобще не трябва да се съпоставят, а търсенето на храм на Виночерпеца е пълна загуба на време. Най разпространеното мнение е, че двете божества са напълно идентични, като с елинизирането на траките култа към Сабазий преминава към този на Дионис, като запазва главно пиянските си черти. Сега ще кажете : „Ама вие да не искате да кажете, че Белинташ е онзи същия ХРАМ?” Хвала на откривателите от bTOURISM! За съжаление, не сме нито първите достигнали до този извод, нито пък се опитваме да ви го втълпим. Оставяме разсъжденията на траколозите и археолозите. За нас то е древно обредно светилище на бесите в почит на Сабазий. По-важно е, че Белинташ представлява уникален природен феномен и запазен спомен от отминали времена и че се намира на Българска територия.
Перперикон -история
Перперикон
История
Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Перперикон се намира в Източните Родопи, на 15 км североизточно от днешния гр. Кърджали, на скален връх с кота 470 м. В подножието му се намира село Горна крепост, край което тече Перперишката река, вливаща се наблизо в язовир “Студен кладенец”. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон. Перперикон се състои от четири основоопределящи части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха: -Мощна крепостна стена. -Акропол- изграден от огромни каменни блокове, разположен в най- високата част на хълма. -Дворец- изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м. -Северно и южно предградия- представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове. Според данни от последните археологически проучвания най-ранните следи от живот са от късната новокаменна епоха, края на VI - началото на V в. пр. Хр. Тогава хората не са могли да обработват скалите с примитивните си оръдия на труда. По тази причина фрагментите от неолитна керамика се откриват върху повърхността на канарите, отложени в естествени пукнатини. Името, според проф. Александър Фол, е от бога на камъка Пер. Следващият установен исторически период е каменно - медната епоха, енеолита, и по-точно нейният финал в края на V и началото на IV в. пр. Хр. От това време вече със сигурност може да се определят грубо изсечени в скалите ями с натрошена култова керамика. Развитието на скалния комплекс продължава и през бронзовата епоха. Вече определено може да се твърди, че в нейната късна фаза, XVIII - XII в. пр. Хр., Перперикон преживява първия си голям разцвет. Това е епохата на крито - микенската цивилизация, на Троя и Микена. През XIII - XIV в. от н.е. крепостта е областен център и епископско средище във Византия. След 1346 г. крепостите в Източните Родопи са унищожени и повече не се възстановяват. Многобройните находки находки дават оснжвание да се изкаже хипотезата, че точно на Перперикон се е намирало търсеното от цяло столетие прочуто в античността прорицалище на бог Дионис. Върху специален олтар се извършвал винено - огнен обряд и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието. Едно от главните сведения, визиращо родопското светилище на Дионис е на римския историк Светоний Транквил. В съчинението си "Животът на дванадесетте цезари“ той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, че синът му ще бъде господар на целия свят, като знамението за това били високо лумнали пламъци при принасянето на жертва върху олтара. При описанието на похода на Ксеркс срещу елините през 480 г. пр.Хр. Херодот също споменава за прорицалището на Дионис, което "...се намирало на висок връх в планината. С прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.". Херодот никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често дава неточни географски обозначения. В случая той отбелязва, че храмът се намирал зад заснежените планини и на висок връх. Оттук в съвременната наука заляга становището, че светилището е било във високите дялове на Западните Родопи. Малцина се бяха замисляли върху факта, че от Бяло море се вижда високия хребет на Южните Родопи - т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живот части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. А сред тях несъмнено изпъква свещения скален град Перперикон, най-големият мегалит на Балканите и в Европа. Римската епоха е епоха на разцвет за Перперикон, който обаче завършва с нашествията на готите, разорили градове и села във втората половина на XIV в. Археологическите проучвания показаха, че тогава Перперикон е бил превзет и изгорен. Но градът възкръсва още в V - VI в. сл. Хр. Византия преживяла съдбоносна война с варварите укрепва и постепенно започва да възстановява границите на Римската империя. При император Юстиниан Велики(527-565) почти са достигнати старите предели. Същият василевс извършва колосално строителство, възобновявайки и преизграждайки древните градове и твърдини. Крепостните стени на Перперикон са отремонтирани, а са построени и нови, подсилващи защитата на Акропола от уязвимата западна посока. Отново функционира инфраструктурата на селището. Налага отпечатък и утвърдилото се след V в. християнство. Базиликата в Акропола е преустроена в църква, като от изток е добавена необходимата апсида. Християнски храмове се издигат и в околностите на Перперикон. От север и югоизток нахлуват други нашественици - славяните и арабите. Територията на империята отново рязко се съкращава, като е застрашено дори съществуването и. Навсякъде се шири упадък и запустение. Към началото на 7 в. току-що изградената мощна фортификационна система е буквално изоставена. Тази съдба не убягва и Перперикон. Животът в града не изчезва, но съществуващото тогава селище е бледо подобие на миналото величие. Свещените скали обаче стават място за поклонение на друг народ. През 7 в. прабългарите на вожда Кубер са заселени от императора в околностите на Солун. Подобно на траките, в религията на прабългарите обожествяването на скалите играе важна роля. Племето на вожда Кубер е оставило по южните склонове на Родопите няколко находища от рисунки-графити, които са много близки до откритите в Североизточна България изображения. Точно към тях спадат и намерените графити от Перперикон. Всички те са с култов характер - символичната игра "дама" и ритуално изобразяване на женски полови органи. Последните вероятно са свързани с култа към тюркската богиня на плодородието Умай, чиито образ е изпълнен с остър предмет в най-високата част на Перперикон.
Със стабилизацията на Византия през IX в. активната дейност се премества в подножието на Перперикон, където тогава се е намирал областният център на Източните Родопи. Крепостта добива отново важно значение през XIII - XIV в., когато се създава новата административна единица Ахридос. А през 1339 г. в писмо на Вселенската патриаршия той е обозначен като епископски център, очевидно отделил се от старата епископска катедра Ахридос. Данните от археологическите разкопки показват, че през XIII - XIV в. животът в крепостта Перперикон е бил интензивен. Той няма блясъка на античността, но показва важността на средновековния център. Върху останките на късноантичния храм в Акропола е построена нова църква, вече изцяло изградена от ломени камъни, споени със здрав бял хоросан. Наоколо се оформя обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението. Развиват се и квартали с полуземлянки и частично използване на старите улици. Открива се много керамика, предмети и монети, като особено интересни са изключително редките за този район сребърни монети на цар Иван Александър, регистриращи неговата кратка власт в Перперикон през 1343 г. Гражданската война от 1341 - 1346 г. унищожава крепостите в Източните Родопи и те повече не се възстановяват. Очевидно такава е била и съдбата на Перперикон. Но, според открит турски регистър от 1626 / 1627 г., населението в селищата под Перперикон продължава да бъде християнско. Засилената мюсюлманска колонизация след XVIII в. променя коренно етническия облик.
Легенди
Легенда за Дионисий С Перперикон се свързва името на бог Дионисий, за който има следната легенда: „Някога, когато боговете още живели сред хората, Зевс се влюбва в красивата Семела. Венец на тяхната любов става малкият Дионисий. След като Гръмовержецът вшива в бедрото си детето, то се ражда красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менади, Дионисий скита по Земята и учи хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино.” Така по-късно се появяват празниците в негова чест: т. нар. орфическите мистерии, които се правели само от посветени, а това били единствено неженени мъже. Те били наричани а-бии т.е. не-жизнени, защото не водели нормален и обикновен живот. Тайнствата ставали в затворени общества и скрити места, недостъпни за погледа на останалите хора - скали и пещери, с каквито изобилстват Източните Родопи, Странджа и Сакар. Те били придружени с хорови песни и мимически игри. Кулминация представлява символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Дионисий от титаните, и също символичното зачатие на богинята-майка, даващо началото на живота. Първата се осъществявала чрез кръвната жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието пък се реализирало с масово съвкупление на мъже и жени. По-късно орфическите тайнства се олицетворяват от разюзданите вакханалии в чест на бога на виното и веселието Дионисий.
История
Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Перперикон се намира в Източните Родопи, на 15 км североизточно от днешния гр. Кърджали, на скален връх с кота 470 м. В подножието му се намира село Горна крепост, край което тече Перперишката река, вливаща се наблизо в язовир “Студен кладенец”. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон. Перперикон се състои от четири основоопределящи части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха: -Мощна крепостна стена. -Акропол- изграден от огромни каменни блокове, разположен в най- високата част на хълма. -Дворец- изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м. -Северно и южно предградия- представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове. Според данни от последните археологически проучвания най-ранните следи от живот са от късната новокаменна епоха, края на VI - началото на V в. пр. Хр. Тогава хората не са могли да обработват скалите с примитивните си оръдия на труда. По тази причина фрагментите от неолитна керамика се откриват върху повърхността на канарите, отложени в естествени пукнатини. Името, според проф. Александър Фол, е от бога на камъка Пер. Следващият установен исторически период е каменно - медната епоха, енеолита, и по-точно нейният финал в края на V и началото на IV в. пр. Хр. От това време вече със сигурност може да се определят грубо изсечени в скалите ями с натрошена култова керамика. Развитието на скалния комплекс продължава и през бронзовата епоха. Вече определено може да се твърди, че в нейната късна фаза, XVIII - XII в. пр. Хр., Перперикон преживява първия си голям разцвет. Това е епохата на крито - микенската цивилизация, на Троя и Микена. През XIII - XIV в. от н.е. крепостта е областен център и епископско средище във Византия. След 1346 г. крепостите в Източните Родопи са унищожени и повече не се възстановяват. Многобройните находки находки дават оснжвание да се изкаже хипотезата, че точно на Перперикон се е намирало търсеното от цяло столетие прочуто в античността прорицалище на бог Дионис. Върху специален олтар се извършвал винено - огнен обряд и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието. Едно от главните сведения, визиращо родопското светилище на Дионис е на римския историк Светоний Транквил. В съчинението си "Животът на дванадесетте цезари“ той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, че синът му ще бъде господар на целия свят, като знамението за това били високо лумнали пламъци при принасянето на жертва върху олтара. При описанието на похода на Ксеркс срещу елините през 480 г. пр.Хр. Херодот също споменава за прорицалището на Дионис, което "...се намирало на висок връх в планината. С прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.". Херодот никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често дава неточни географски обозначения. В случая той отбелязва, че храмът се намирал зад заснежените планини и на висок връх. Оттук в съвременната наука заляга становището, че светилището е било във високите дялове на Западните Родопи. Малцина се бяха замисляли върху факта, че от Бяло море се вижда високия хребет на Южните Родопи - т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живот части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. А сред тях несъмнено изпъква свещения скален град Перперикон, най-големият мегалит на Балканите и в Европа. Римската епоха е епоха на разцвет за Перперикон, който обаче завършва с нашествията на готите, разорили градове и села във втората половина на XIV в. Археологическите проучвания показаха, че тогава Перперикон е бил превзет и изгорен. Но градът възкръсва още в V - VI в. сл. Хр. Византия преживяла съдбоносна война с варварите укрепва и постепенно започва да възстановява границите на Римската империя. При император Юстиниан Велики(527-565) почти са достигнати старите предели. Същият василевс извършва колосално строителство, възобновявайки и преизграждайки древните градове и твърдини. Крепостните стени на Перперикон са отремонтирани, а са построени и нови, подсилващи защитата на Акропола от уязвимата западна посока. Отново функционира инфраструктурата на селището. Налага отпечатък и утвърдилото се след V в. християнство. Базиликата в Акропола е преустроена в църква, като от изток е добавена необходимата апсида. Християнски храмове се издигат и в околностите на Перперикон. От север и югоизток нахлуват други нашественици - славяните и арабите. Територията на империята отново рязко се съкращава, като е застрашено дори съществуването и. Навсякъде се шири упадък и запустение. Към началото на 7 в. току-що изградената мощна фортификационна система е буквално изоставена. Тази съдба не убягва и Перперикон. Животът в града не изчезва, но съществуващото тогава селище е бледо подобие на миналото величие. Свещените скали обаче стават място за поклонение на друг народ. През 7 в. прабългарите на вожда Кубер са заселени от императора в околностите на Солун. Подобно на траките, в религията на прабългарите обожествяването на скалите играе важна роля. Племето на вожда Кубер е оставило по южните склонове на Родопите няколко находища от рисунки-графити, които са много близки до откритите в Североизточна България изображения. Точно към тях спадат и намерените графити от Перперикон. Всички те са с култов характер - символичната игра "дама" и ритуално изобразяване на женски полови органи. Последните вероятно са свързани с култа към тюркската богиня на плодородието Умай, чиито образ е изпълнен с остър предмет в най-високата част на Перперикон.
Със стабилизацията на Византия през IX в. активната дейност се премества в подножието на Перперикон, където тогава се е намирал областният център на Източните Родопи. Крепостта добива отново важно значение през XIII - XIV в., когато се създава новата административна единица Ахридос. А през 1339 г. в писмо на Вселенската патриаршия той е обозначен като епископски център, очевидно отделил се от старата епископска катедра Ахридос. Данните от археологическите разкопки показват, че през XIII - XIV в. животът в крепостта Перперикон е бил интензивен. Той няма блясъка на античността, но показва важността на средновековния център. Върху останките на късноантичния храм в Акропола е построена нова църква, вече изцяло изградена от ломени камъни, споени със здрав бял хоросан. Наоколо се оформя обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението. Развиват се и квартали с полуземлянки и частично използване на старите улици. Открива се много керамика, предмети и монети, като особено интересни са изключително редките за този район сребърни монети на цар Иван Александър, регистриращи неговата кратка власт в Перперикон през 1343 г. Гражданската война от 1341 - 1346 г. унищожава крепостите в Източните Родопи и те повече не се възстановяват. Очевидно такава е била и съдбата на Перперикон. Но, според открит турски регистър от 1626 / 1627 г., населението в селищата под Перперикон продължава да бъде християнско. Засилената мюсюлманска колонизация след XVIII в. променя коренно етническия облик.
Легенди
Легенда за Дионисий С Перперикон се свързва името на бог Дионисий, за който има следната легенда: „Някога, когато боговете още живели сред хората, Зевс се влюбва в красивата Семела. Венец на тяхната любов става малкият Дионисий. След като Гръмовержецът вшива в бедрото си детето, то се ражда красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менади, Дионисий скита по Земята и учи хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино.” Така по-късно се появяват празниците в негова чест: т. нар. орфическите мистерии, които се правели само от посветени, а това били единствено неженени мъже. Те били наричани а-бии т.е. не-жизнени, защото не водели нормален и обикновен живот. Тайнствата ставали в затворени общества и скрити места, недостъпни за погледа на останалите хора - скали и пещери, с каквито изобилстват Източните Родопи, Странджа и Сакар. Те били придружени с хорови песни и мимически игри. Кулминация представлява символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Дионисий от титаните, и също символичното зачатие на богинята-майка, даващо началото на живота. Първата се осъществявала чрез кръвната жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието пък се реализирало с масово съвкупление на мъже и жени. По-късно орфическите тайнства се олицетворяват от разюзданите вакханалии в чест на бога на виното и веселието Дионисий.
СТАРОСЕЛ - ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА
СТАРОСЕЛ - ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА
Храмът-гробница над с.Старосел се намира в самото подножие на южните склонове на Същинска Средна гора. Почти на билото на планината са разкопките при Кози грамади, а от другата страна на планината се намира проучваното наскоро тракийско селище от ранната бронзова епоха край с.Дъбене /Карловско/, от където излязоха много златни накити и предмети от бита.
През 2000 г. археологът д-р Георги Китов откри на Четиньова могила край с.Старосел, представителен тракийски храм от края на V и ІV век пр.Хр. Той се състои от монументална ограда с дължина 241 м. и запазена височина до 3 м., централно и две странични стълбища, коридор, прецизно изпълнена фасада, правоъгълно и кръгло, с куполен покрив помещения. С диаметъра си от 5,3 м. то е най-голямото в България, а храмът с размерите си, планово и пространствено решение е най-величественият такъв обект, откриван до момента. Предполага се, че в него е погребан обожествен владетел, може би самият Ситалк. Внушителното съоръжение, за изграждането на което са били употребени повече от 4000 големи дялани блокове, е било по силите на мощен, богат, влиятелен цар. Храмът е бил използван като “хероон”. Скалното образувание непосредствено до северозападната периферия на крепидата е било свещено. Към него в скалите са изрязани стълби. Близо до тях, в скалата са издълбани ритуални ями, разположени стъпаловидно една спрямо друга. В тях са извършвани жертвоприношения или може би т.н. “винени жертви”, защото на трийсетина метра западно от свещеното място е иззидано съоръжения с елипсовидна основа. Отвътре то е измазано с качествен водоустойчив хоросан и е с вместимост около 5-6 тона. Във вътрешността са намерени парчета от съдове за пиене – чаши и кани, както и една цедилка. Знае се, че тракийското вино е било гъсто и непочистено от семки и гроздови зърна, затова е трябвало да се прецежда. Този факт навежда на мисълта, че това е било хранилището за ритуалното вино - “винарна”. Религиозните церемонии на траките и извършваните в храма орфически мистерии, както е известно са свързани с пиене на вино. Заради своето стратегическо положение и монументална архитектура, се приема, че храмът е възловото място на голям култов център от множеството скални светилища и няколкото десетки могили в района. В две от тях са открити по-малки храмове, използвани и като гробници-мавзолеи.
Без богати дарове, но с оригинална архитектура се отличава малката гробница с колоните /могила Хоризонт/. В други са положени висши представители на тракийската аристокрация, вождове или владетели. Този в Пейчова могила е бил последовател на Орфей. През V век пр.Хр. тялото му е било разчленено на три къса и погребано около очевидно свещена скала. В страни от нея е иззидана камера с двускатен покрив, за да наподобява храм. В нея са подредени вещите на вожда – пълен комплект въоръжение /наколенници, ризница, позлатен нагръдник-яка, позлатен шлем, щит, меч, върхове на копия, лък с кожен колчан, стрели на които са запазени дървените тела/, два пълни комплекта сребърни украси за конска сбруя, повечето с врязани изображения на животни, четири сребърни и четири бронзови съда, три амфори, глинени съдове, някои от които с червенофигурни сцени и орнаменти. Сред многото находки се отличава сребърната двойна брадва /лабрис/ - символ на царската власт в древна Тракия. Лабрис е врязан и върху сребърна пластина с изображение на конник, който има наколенник и пие от ритон. Златният пръстен-печат също е с фигура на конник, пробождащ с копието си глиган. Друг златен пръстен-печат е намерен в Маврова могила. Върху плочката му е вдълбана фигура на крилат сфинкс, който е победил разположен пред него дракон. Сред останалите предмети се открояват стъклена маска с човешко лице и бронзово огледало, вероятно дарове от далечни земи.Панчова могила крие гроб на войн с пластинчата ризница, други предмети на въоръжението, комплект сребърни украси за главата на кон. Наносникът е уникален с ажурното си оформление и грифон, кръвожадно отворил клюн. Не е позната от досегашните находки и юздата с два кнебела, оформени като едноостри култови брадви.Религията на траките почита Великата богиня майка, която в повечето случаи се отъждествява с планина или скала. Натрупването на могили възпроизвежда планината и утробата на богинята-майка. Освен нея има и мъжко божество – анонимно /син, цар, Орфей/. Царят на траките е бил медиатор, връзката между боговете и хората. Законите в тракийското общество се определяли от ритуалите. Те били два вида – аристократически и мистериални /общодостъпни/. От аристократическите ритуали, които били много сложни и се изпълнявали само от мъже, води началото си “орфизма”. Храмът в Старосел е изпълнявал точно такива функции – във вътрешната камера са се затваряли царят /жрец/ и елита /посветените/ за тайните си ритуали. Целта им е била усъвършенстване, извисяване до състоянието на бого-човек, приобщаване до божественото. Процесът на усъвършенстване имал десет степени. Тракийският орфизъм е възглед със световно актуално значение и днес. Това е идеята за вложените в човека сила, които ако се потърсят, подхранят и разгърнат, ще му помогнат да напредне сам, да се развие и да стане по-добър. Гръцкият начин на мислене не допуска идеята за безсмъртие на човека въобще, безсмъртни са само боговете. В орфизма обаче идеята за безсмъртието е централна. Вярата в безсмъртието се свързва с вътрешното израстване на човека.
Има печат за “100 национални туристически обекта”
Храмът-гробница над с.Старосел се намира в самото подножие на южните склонове на Същинска Средна гора. Почти на билото на планината са разкопките при Кози грамади, а от другата страна на планината се намира проучваното наскоро тракийско селище от ранната бронзова епоха край с.Дъбене /Карловско/, от където излязоха много златни накити и предмети от бита.
През 2000 г. археологът д-р Георги Китов откри на Четиньова могила край с.Старосел, представителен тракийски храм от края на V и ІV век пр.Хр. Той се състои от монументална ограда с дължина 241 м. и запазена височина до 3 м., централно и две странични стълбища, коридор, прецизно изпълнена фасада, правоъгълно и кръгло, с куполен покрив помещения. С диаметъра си от 5,3 м. то е най-голямото в България, а храмът с размерите си, планово и пространствено решение е най-величественият такъв обект, откриван до момента. Предполага се, че в него е погребан обожествен владетел, може би самият Ситалк. Внушителното съоръжение, за изграждането на което са били употребени повече от 4000 големи дялани блокове, е било по силите на мощен, богат, влиятелен цар. Храмът е бил използван като “хероон”. Скалното образувание непосредствено до северозападната периферия на крепидата е било свещено. Към него в скалите са изрязани стълби. Близо до тях, в скалата са издълбани ритуални ями, разположени стъпаловидно една спрямо друга. В тях са извършвани жертвоприношения или може би т.н. “винени жертви”, защото на трийсетина метра западно от свещеното място е иззидано съоръжения с елипсовидна основа. Отвътре то е измазано с качествен водоустойчив хоросан и е с вместимост около 5-6 тона. Във вътрешността са намерени парчета от съдове за пиене – чаши и кани, както и една цедилка. Знае се, че тракийското вино е било гъсто и непочистено от семки и гроздови зърна, затова е трябвало да се прецежда. Този факт навежда на мисълта, че това е било хранилището за ритуалното вино - “винарна”. Религиозните церемонии на траките и извършваните в храма орфически мистерии, както е известно са свързани с пиене на вино. Заради своето стратегическо положение и монументална архитектура, се приема, че храмът е възловото място на голям култов център от множеството скални светилища и няколкото десетки могили в района. В две от тях са открити по-малки храмове, използвани и като гробници-мавзолеи.
Без богати дарове, но с оригинална архитектура се отличава малката гробница с колоните /могила Хоризонт/. В други са положени висши представители на тракийската аристокрация, вождове или владетели. Този в Пейчова могила е бил последовател на Орфей. През V век пр.Хр. тялото му е било разчленено на три къса и погребано около очевидно свещена скала. В страни от нея е иззидана камера с двускатен покрив, за да наподобява храм. В нея са подредени вещите на вожда – пълен комплект въоръжение /наколенници, ризница, позлатен нагръдник-яка, позлатен шлем, щит, меч, върхове на копия, лък с кожен колчан, стрели на които са запазени дървените тела/, два пълни комплекта сребърни украси за конска сбруя, повечето с врязани изображения на животни, четири сребърни и четири бронзови съда, три амфори, глинени съдове, някои от които с червенофигурни сцени и орнаменти. Сред многото находки се отличава сребърната двойна брадва /лабрис/ - символ на царската власт в древна Тракия. Лабрис е врязан и върху сребърна пластина с изображение на конник, който има наколенник и пие от ритон. Златният пръстен-печат също е с фигура на конник, пробождащ с копието си глиган. Друг златен пръстен-печат е намерен в Маврова могила. Върху плочката му е вдълбана фигура на крилат сфинкс, който е победил разположен пред него дракон. Сред останалите предмети се открояват стъклена маска с човешко лице и бронзово огледало, вероятно дарове от далечни земи.Панчова могила крие гроб на войн с пластинчата ризница, други предмети на въоръжението, комплект сребърни украси за главата на кон. Наносникът е уникален с ажурното си оформление и грифон, кръвожадно отворил клюн. Не е позната от досегашните находки и юздата с два кнебела, оформени като едноостри култови брадви.Религията на траките почита Великата богиня майка, която в повечето случаи се отъждествява с планина или скала. Натрупването на могили възпроизвежда планината и утробата на богинята-майка. Освен нея има и мъжко божество – анонимно /син, цар, Орфей/. Царят на траките е бил медиатор, връзката между боговете и хората. Законите в тракийското общество се определяли от ритуалите. Те били два вида – аристократически и мистериални /общодостъпни/. От аристократическите ритуали, които били много сложни и се изпълнявали само от мъже, води началото си “орфизма”. Храмът в Старосел е изпълнявал точно такива функции – във вътрешната камера са се затваряли царят /жрец/ и елита /посветените/ за тайните си ритуали. Целта им е била усъвършенстване, извисяване до състоянието на бого-човек, приобщаване до божественото. Процесът на усъвършенстване имал десет степени. Тракийският орфизъм е възглед със световно актуално значение и днес. Това е идеята за вложените в човека сила, които ако се потърсят, подхранят и разгърнат, ще му помогнат да напредне сам, да се развие и да стане по-добър. Гръцкият начин на мислене не допуска идеята за безсмъртие на човека въобще, безсмъртни са само боговете. В орфизма обаче идеята за безсмъртието е централна. Вярата в безсмъртието се свързва с вътрешното израстване на човека.
Има печат за “100 национални туристически обекта”
Абонамент за:
Публикации (Atom)