Накратко за туранския календар
(по Кул Гали)
Туранският календар съществува в различни варианти сред народите на Евразия. Тук даваме някои сведения за устройството му, почерпани от писанията на волжско-българския поет Кул-Гали (ХІІІ в.), член на суфийския орден “Ел-Хум” - пазителите на древните предания.
Годините в туранския календарсе отчитат в цикли по 12, всяка от които се означава с определено животно.
Месеците в туранската година обикновено се обозначават с числителни редни (алем, елем - “първи”; икем, икендем - “втори”; вечем, ешчем - “трети”; тутом, туютем - “четвърти”; бехти, билем, - “пети”; алтом, алтем - “шести”; читем, жидем, итем - “седми”; шехтем, сигезем - “осми”; тугирем, твирем - “девети”; вунем, уним - “десети”; вунибирем, улуг алем - “единадесети”; вуникем, ене алем - “дванадесети”), но впоследствие били измислени и имена:
1. Улуг ай (“Голям месец”) или Улуг кърлач айъ (“Месец на големите студове”, “Голям Сечко”).
2. Кичи ай (“Малък месец”) или Кичи кърлач айъ (“Месец на малките студове”, “Малък Сечко”).
3. Науруз (“Нов ден”, пролетно равноденствие).
4. Буш ай (“Празен месец” - привършване на припасите).
5. Сабан айъ (“Месец на пастиря”).
6. Печен айъ (“Месец на сеното”, сенокос).
7. Чилле ай (“Горещ месец”).
8. Джимеш айъ (“Месец на плодовете”, събиране на реколтата).
9. Казан айъ (“Месец на казана”).
10. Ас келею айъ (“Месец на молитвените церемонии”).
11. Учаг айъ (“Месец на бащиното огнище”).
12. Нардуган (“Рождество Слънчово”, Коледа).
Месеците могат да се означават също и с 12-те циклични животни (“месец на мишката”, “месец на бика” и т.н.). По същия начин могат да се броят и дните в месеца по дузини (“миши ден”, “бичи ден”, “вълчи ден” и пр.). Туранският календар познава също така и седмицата (атна, арна). Техните названия са следните:
1. арна (атна) башъ (“начало на седмицата”) или туган кюни (“ден на раждането”) - понеделник.
2. ътлар кюни (“ден на небесния конник” - алпа Самар) - вторник.
3. кан кюни (“ден на рода” или “ден на кръвта”, т.е. ден за жертвоприношение”) - сряда.
4. кичи арна (атна) кюни (“малък ден на седмицата”) или орта (орду) кюн (“среден ден”, “сряда”) - четвъртък.
5. арна (атна) кюни (“ден на седмицата”) или кук арна кюн (“небесен ден на седмицата”) - петък.
6. ара (аря) кюни (“ден на разликата”) - събота (шамбат кюн).
7. ег (як) арна (атна) кюни или урус атна кюни (“голям ден на седмицата” или “велик ден на седмицата”) - неделя.
По-важни алпове в тенгрианския пантеон - функции и атрибути
Биргюн - алп на Слънцето, природните катастрофи и лова, везир на добрите духове; приема образите на: бял кон, петел, барадж (“крилат змей”); други имена: Биркюн, Берген (Мерген), Ут (Утен, “Огън” или “Огнен”), Ур, Май, Мар (Нар, “Светлина”, срвн. инд. Нара, Нараяна - Вишну с неизв. етимология), Етеч (“Петел”), Узи-Аба, Леуген (“Змиевиден змей”), Субаш, Буран, Джам-Буран, Йямал (Йяма), Гима (Йима), Тенгри-хан, Курбусту (Хормузта); символ - свастика (субаш, сарман).
Туран - алп-бика на живота и любовта, гадаенето, изворите, подземните и подводните богатства, рудниците, островите, планинските езера, покровителка на дивите животни, жена на Биргюн и майка на алповете от средното поколение; явява се под образите на: змия, жерав, гъска, лебед, патица; други имена: Аби Армай (Рамай), Бан, Банджни (“Любов”), Торна (“Жерав”), Турган (“Невеста”- покровителка на невестите), Уран, Урал (Арал), Умай (“Утроба”, срвн. инд. Ума и перс. Хумаюн); символ - тризъбец Y (санак - “вила”; Z казак - “гъши крак”).
Следват Уч-Курбустан (“тримата божествени синове”), наричани също Ага (Ака, “Старши”):
Мардукан - алп на светлината, спасител на човечеството; приема образите на: гарван, змей; други имена: Нардуган, Карга (“Гарван”), Симбир (Сембер), Кюнгош, Атряч (“Змей с конска глава и опашка на змия”), Леуген (“Змиевиден змей”); символ - Х; празници: Нардуган (“Слънчово Раждане”, Коледа, 25 декември), Карга Боткасъ или Каргатуй (“Гарванова каша” или “Гарванова сватба”, Науруз, 20 март), Шиллък (= Спасовден, 29 април)
Кубар - алп на бурята, мълнията и небесната вода (дъжда); обичал да язди бик; други имена: Бабай (“Дядо”, скит. Папай), Биняче (“Дух на дъжда”), Яндърай (“Запалващ”), Наджигай, Кагърай, Саръ-салтък (“Мълниен”), Деберджай (“Гръмовержец”); отъждествяван с алпа-ковач Хурса под името Сувар - покровител на търговско-занаятчийското съсловие (суварчи, саварджи); символ - тризъбец Y; празници: Янгър Боткасъ (“Дъждовна каша”), Телею Боткасъ или Чюлмечтеки (= Илинден, 25 юли).
Самар - алп на тревопасните животни, приплода, реколтата и изобилието; приемал образа на: змей, елен (лос), кон, бик, овен, козел; изобразяван като конник-багатур или прекрасен младеж с плитки (= класове - символи на силата и изобилието) и цвете в ръка (символ на изобилието) (срвн. Мадарския конник); покровител на земеделците (таръгчи); други имена - Чумар, Барадж (“Крилат змей”), Елбеген (“Многоглав змей с главна орлова глава и змийска опашка”), Тюрк (“Великия Бик”), Алабуга (“Петнистия Бик”), Олкер (“Петнистия Бик”), Сабан (“Пастир”), Болан Худжа (“Господар на елените”); Гюлджимеш (“Цветоплоден”), Джимчачак (“Цветущо-плодоносещ”), Субаш, Амур (Омур), вероятно съответствува на скитския Тагимасад; празници: Сабантуй (“Пастирьова сватба”, Гергьовден, 27 април), Чумар Боткасъ (“Чумарова каша”, 40 дни между джура ечкене /”воинския пир”/ и къзлар ечкене /”моминския пир”/, в градовете - 23 август - 1 октомври).
Чакчак - алп-бика на утрото, семейното благополучие и домчашното огнище (учаг), жена на алпа Мардукан-Карга, майка на братята Сак и Сок и вероятно на първата иделска царица Танбит; приема образа на: двуглава птица (орел, беркут, грифон и др.); други имена: Ерги, Тевет (скит. Табити), Алат (Илят - “Щастливо огнище” в см. “Даряваща щастие на дома, страната”), От-Ана (“Огнена Майка”); символ -? или двуглав орел - герба на Стария Велик Туран (Улуг Иске Туран), чиято столица носила нейното име (Ерги).
Етуген - алп-бика на земята, планините, дърветата и потоците, жена на алпа Кубар; други имена: Аби (“Баба”), Итога, Йотюкен, Ядган, Удган, Утаган.
Ашна - алп-бика на полските растения, жена на алпа Самар, възникнала по волята на Тангра от капка утринна роса; приема образа на: растения и цветя; други имена - Ашнан, Атна, Гюлджихан (“Цветно венче”), Ана Корсак (“Покровителка на родилките”), Кашан-бика; символ - Туба o (“Дървото на Живота”); празник - Чачак байрамъ (“Цветница”, средата на май, вер. 26 май).
Арча - алп-бика на девствеността, чистотата и горските животни, покровителка на хазясите (духовете на различните места, деца на алпа Кермес); явява се под образа на: хвойна, смрика, чийто дим прогонва злите сили и затова се използува при пречистващи ритуали; други имена: Артъш (“Хвойна”), Ердим (“Доблест”), Ерми, Артимеш, скит. Артимпаса, Тимеш, Ура-бика; символ - V.
Кермес - алп на горите, доброто и борбата със злото, баща на хазясите (местните духове); ползувал се с правото да съобщава на Тангра за всичко, което става на земята и сред алповете по всяко време; приемал образа на: огромна зелена топола; други имена: Бой Терек (“Свещена Топола”), Бат-Терек, Имен (“Дъб”).
Хурса - алп на огъня, ковашко-оръжейното дело и Божието вестителство (за предстояща смърт или наказание), покровител на занаятчиите (заргари) и оръжейниците (кубаджи, кюбеджи); по волята на Тангра вдъхвал в човека безсмъртния дух (сюр), а след смъртта пренасял душите от Земята на Небето; отъждествяван с Кубар под името Сувар (вж. по-горе); приемал образа на: сокол (лачън), орел, беркут, грифон (сенмурв) и др. хищни птици, понякога преобразяващи се в бял кон; пазител на пътя към Чулман Арал (“Сребърния Остров”) - свещената северна обител на алпите; символ на неотвратимостта на Божия съд и наказанието за греховете; именно той предал на Иджик - първия цар на Идел - бунчука (байрак, хоруг, стяг, туг, челбир), символа на имперската власт във вид на сноп конски косми (опашка на жертвения бял кон - аджак, иджик), прикрепен към дръжда (копие, жезъл); други имена: Саин (“Добър, Щастлив”), Аспар (“Суров”). Средният син на Атила - Тингиз (Денгизих) - бил считан за негово въплъщение.
Тайгас - алп на зимата, студовете и планинските проходи, пазител на свещената планина на алпите (Самар, Симбир) и божествената мъдрост (бо, мо), син на Ашна; приемал образа на: (бяла) едногърба камила, бяла сова; изобразяван като старец в синя шуба, с островърха вълча шапка (бурек) и жезъл със сребърен полумесец; господар на вълците и гарваните, приемал даровете от Нардугана и дарявал късмет на пътниците, ловците и воините; предал на цар Иджик божествените закони (Торе), което му позволило да създаде държава със съвършено устройство (кастова система); други имена: Елаур, Къш-Тархан (“Господар на зимата”), Ябалак (уйгур. Ялавач, Ялвач - “Пророк”).
Джил - алп на вятъра.
Джир-Каган - алп на песента; друго название - Сандугач (“Славей”).
Тъмни алпи (дивове):
Албастъ - алп на планините, засухата, мрака и преизподнята (Тама), баща на йорегите (злите духове) и дивовете от третото поколение, символ на злото; други имена - Тама (Тамта, “Преизподня, Ад”), Тама-Тархан (“Господар на Преизподнята”).
Улят - алп-бика на мора и болестите; първоначално - като Таймър (Тагмър, “Яребица”) - майка на човечеството от алпа Баръс (Бури); впоследствие, след като била превърната в прилеп (Улят) и лишена от крила - мишка (Кузге) - станала дух на женското своеволие и лекомислие (Къркъз, “Дивата девойка”); от Албастъ майка на дивовете и йорегите.
Трето поколение алпи:
Бури (“Вълк”, “Сив”) - алп на Луната, лова, воинската сполука, победата, славата, покровител на българите, син на алпа Кубар; дух на гръмотевицата и халиб (вестител на победата и славата); приемал образа на: вълк, барс; понякога изобразяван едноок; вълшебният му меч бил притежаван от кан Атила; други имена: Чин (Хин), Синдиу, Хон, Кур (Курт), Маг (Мак, Мек), - “Вълк”, Айчин (Афшин), Айбури - “Лунен Вълк”, Мамил (Мамли - “Хранител”), Баръс (“Барс, Тигър”), Барън (“Воинска и Царска Слава”), Булг (“Черен”), Селътчъ (“Разтапящ метала” - откривател на леярството), Карабаг.
Су-Анасъ (“Майка на Водата”) - алп-бика на реките, равнинните езера, водните животни и водоплаващите птици, дъщеря на Тама и Улят, жена на алп Бури; приемала образа на: патица, гъска, лебед, жерав; други имена: Хатън (“Господарка”), Уран, Балатьон (“Малко-тъмна”, т.е. “Прозрачна”).
Тун-Бури - син на алпа Кубар, дух на подводния свят и удавниците (ако се яви някому - значи му е писано да се удави); според легендата се удавил в реката Бури-чай (“Вълчата река” - Днепър, грц. Бористен).
Янгър (“Дъжд”) - син на алпа Кубар, дух на дъжда и халиб (вестител на победата); други имена - Пиняче, Бинедже.
Аудан - алп на рицарството, геройството и занаятите, син на Самар и Ашна; изобразяван в образа на прекрасен конник-багатур или могъщ дъб; баща на Иджик - първия цар на Идел - той разказал на хората за тяхния произход и станал първия жрец-владетел (каган); той единствен от алповете предпочел на умре като човек, за да не надживее сина си, който бил простосмъртен; други имена: Енкей (“Биче”), Боян, Маджи (Мише, Меше, “Дъб”), Гуроглъ (“Син на Гроба”), Узи (“Красив”), Тюргеш (Тюркют, Таргиз - “Подобен на Тюрк”; скит. Таргитай, “от рода Таргиз”), Джураш (“Воин, юнак”).
Бойгал-Аби - алп-бика на водните животни (риби, тюлени, китове и др.), дъщеря на Бури и Су Анасъ, майка на Иджик и прародителка на българите; приемала облика на голяма риба; друго име: Байгул (“Голяма риба”).
Боян - дух на изцелението, гадаенето и шаманството (джок), син на Кермес; други имена: Боян-Имен, Джок.
Иджик - син на Аудан и Бойгал, основател на империята Идел и родоначалник на царската династия Имен-Дуло; други имена: Аджак (Азак, “Бял кон”), Хишдек (“Номад”), Джам (перс. Джамшед), Има (авест. Йима, инд. Яма, “Близнак”), Джам-Иджик; вероятно съответствува на Ерлик-хан (“Цар на човеците” или Ерклиг-каган, “Могъщ Владетел”), след смъртта си превърнат в отговарящ за съда над мъртвите и света на сенките (като инд. Яма).
Лаиш - син на алпа Аудан и брат на Иджик; според легендата загинал, опитвайки се да донесе спасителния лек за болния си брат Иджик и вероятно затова отъждествен с Улген (“Починал, Мъртвец”).
Последните двама вероятно съответствуват на почитаните в тенгрианското шаманство духове-близнаци Йол-Тенгри (“Божества на Пътя”):
Улген (“Починал”) - господар на запада и пътя към горния свят (Устюгу урен); атрибути - елха, гъска, шапка с трицветни ленти; покровител на белите шамани (имче, бояри, бу-юргани).
Ерлик (“Мъжествен”, Ерклиг - “Могъщ”) - господар на изтока и пътя към долния свят на сенките (Адакъ урен); покровител на черните шамани (кам-бояни, юргани).
Подобни двойки близнаци, свързани със задгробния съд са напр. Ману и Яма при индусите, Минос и Радамант при гърците и др.
Дивове (тъмни алпи), деца на Тама и Улят:
Аждаха - дух на похотта, разврата и прелюбодеянието; приемал образа на огромен бик с медни хълбоци - еднорог (Кепкей).
Шурале - дух на пустините, засухата и смъртта; изобразяван в образа на лисица, гигантско изсъхнало дърво с медни листа и хралупа-паст със страшни медни зъби; друго име: Кувъш (“Хралупест”).
Куян - дух на пътищата и търговията; за непочтителност към себе си можел да устройва различни пакости на пътниците и да им изпраща разбойници; приемал образа на заек; символ на тленността и греховността на земния живот, напразно опитващ се да избяга от смъртта; други имена: Кук Куян (“Небесен заек”), Таш Баш (“Каменна глава”).
Мал - дух на добитъка (принадлежащ на номадите-животновъди), имуществото и богатството; приемал образа на гигантски бик; други имена: Мал-Могер, Булут, Буляр, Малмъш, Булюмар, Баламир.
Кук-Теке (“Небесен Овен”) - дух на враждата и твърдоглавието; по-късно - дух, наказващ прелюбодейците.
Зент-Бурджан колобър
неделя, 4 септември 2011 г.
Накратко за тенгрианската религия и митология
Накратко за тенгрианската религия и митология
Небесната вяра
“Небесната вяра” (тангара итезеле) или тенгрианството е навярно най-старата религия на човечеството. Тя представлява най-ранната известна форма на нордическо-евразийската Традиция. Макар днес да е почти забравена, нейните следи се откриват в митовете, легендите, преданията, обичаите и символите на народите от Евразия и Северна Америка. Най-ранните от тях се намират в йероглифичните изображения от пещерните култови комплекси и мегалитните съоражения от каменния век. Тук ще разгледаме само някои основни положения, без да навлизаме в подробности, което би изисквало много повече време и място.
Основни положения
За разлика от наложилата се като преобладаваща в съвременния свят адамическа (афро-азиатска) културна парадигма на южните народи, небесната вяра възниква в северните региони на планетата и се развива в степната зона на Евразия, като това се отразява в характерния й светоглед. Условията на живот в един суров климат с ограничени ресурси принуждава човека да развие едно много фино чувство за баланса на силите в природата, за да може да оцелее. Освен това липсата на прекомерно множество външни дразнители (напр. през дългите зимни нощи) обуславя съществената интровертност на характера на нордическия човек, довела до дълбоко проникновение в тайните на битието и изграждането на ценностна система, основаваща се върху стремежа по-скоро за вътрешни, отколкото за външни придобивки (присвояване на материални блага). Това характерно светоусещане, коренно противоположно на светоусещането на южните народи в техния прекомерно топъл и задушаващ се в свръх-изобилната си виталност климатичен пояс, е почвата, в която покълват семената на божествената мъдрост, посяти там от един свръх-човешки Източник.
И тъй, основният принцип на небесната вяра (тенгрианството) е оформилата се от дълбоко вкорененото чувство идея за всеобщото равновесие. То се схваща като проявяващо се в отношенията между всички неща - светло и тъмно, топло и студено, дейно (активно) и почивно (пасивно), горно и долно, висше и низше и т.н., бидейки основния закон на битието. Фундаментална грешка би било обаче към този тип отношения да се свеждат и категориите “добро” и “зло”, както това лекомислено се допуска в редица отклонения от изначалната Традиция. От гледна точка на автентичното тенгрианство “добро” е запазването на равновесието, а неговото нарушаване - “зло”. Така че да се говори за някаква “необходимост” от злото за световното равновесие е все едно да се казва, че човек трябва да е болен, за да бъде здрав! А злото - нарушаването на равновесието - е именно нещо като “болест на битието”, която има за своя последица гибелта. Същността на злото е лъжата - като противоположност на Истината на битието, един своеобразен порив към не-битието, проявяващ се във всеки стремеж към “ставане”, имащ за свой обект инобитието (другостта) и следователно насочен “навън”. Лъжата представлява отричане на същността и замяната й с илюзия, отричане от себе си и “маскиране” под чужда форма - затова може да се каже, че от абсолютна гледна точка злото “не съществува” в действителност, а представлява една илюзия на низшия свят на “ставането”.
Принципът на всяко творческо действие е разликата (различието, неравенството). За да може да действува, една Сила се нуждае от разлика в потенциалите, а за да може да твори - от самоналожени граници - предели, които да запазват това неравенство постоянно. Защото неравенството е абсолютно и априорно, а “равенството” - само една илюзия на привидния свят на “ставането”. Затова всеки стремеж към “равенство” в света е по своята същност лъжовен - той е стремеж към налагане на лъжата върху истината на битието и следователно представлява зло. Той нарушава равновесието в творението и неизбежно води към катастрофа.
И тъй, началото на всичко - Абсолютът (Принципът) - е “Великият Предел” или “Върховното Единство”, наречено Тенгри (Тангра). Неговата същност е безкрайното различие - безкрайната Сила или Потенция, чието отражение откриваме в качествената диференциация (неравенството) на сътворените неща, чрез която Тангра създава и поддържа тяхното съществуване. Тази божествена енергия се проявява най-вече в “Човека” (понятие, което в този случай трябва да се схваща универсално, а не като отнесено към един обитаващ Земята животински вид), който като високоорганизирано същество в най-голяма степен се явява неин проводник. Истинският - духовният Човек - се мисли в тенгрианството като носител на трансценденталната форма на порядъка на битието - един микрокосмос, на когото това априорно познание дава възможността да осъзнае своето място в йерархията на макрокосмоса, от който той е част, и така съзнателно да участвува в поддържането на вселенското равновесие. Затова истинският човек е “цивилизовано същество” по начало, а не като резултат от “еволюция”. Навсякъде, където се заселва, той създава своя организация - не “общество” (т.е. чисто животинска общност на безлични биологични единици), а йерархична персонализирана структура, възпроизвеждаща “небесния порядък” - Държава, оглавявана от сакрален монарх (каган), изпълняващ функцията на личен представител на Принципа. Това е идеята за “свещената империя” (саракт), в която единиците от различни нива (колена, родове, индивиди) се намират в огранично единство и равновесие, действувайки в хармония за запазването на своята хомеостаза, подобно на един жив организъм.
Борбата за запазването на това равновесие във Вселената е религиозен дълг на всеки тенгрианин като следствие на дълбоко мотивирания подтик за следване на будната му съвест. Тя се изразява в спазването на принципите на торе (дума от култовия атлантически език, изразяваща идеята за равновесието) - нравствените принципи на “правилния начин на живот”, - активна безусловна защита на Истината (независимо от всякакви частни утилитарни интереси и ефемерни нужди) и “свещена война” срещу тъмните сили на Лъжата (Злото), стремящи се да разрушат космическата хармония.
Съгласно тенгрианската Традиция различните родове и раси са произведени от различни духовни източници еманации - или казано на митологичен език те са “потомци на различни алпове”. Последните представляват персонализираните вечни божествени енергии, присъствуващи във Вселената като представители на Всевишния. Смъртните човеци имат възможност след края на земния си живот да се завърнат при Твореца (Тангра) и така да напуснат сътворения свят (Чел), докато безсмърните алпи са затворени в него дотогава, докато той съществува. Тъмните алпи - дивовете - се разбунтували срещу този порядък и като последица изпаднали от божественото равновесие - тяхната духовна траектория клони към небитието (саморазрушението). В своето падение те се стараят да увлекат със себе си и поддалите им се човеци, надявайки се да унищожат сътворения свят, превърнал се за тях в мъчителен затвор. За да постигнат това, те се стремят да премахнат различията (неравенството) в него. Тези тъмни сили са невидимите вдъхновители на движението на айярите - фанатична секта, отричаща частната собственост и социалното неравенство, породила множество разклонения в хилядолетната история на човешкия упадък (манихейство, маздакизъм, богомилство, катаризъм, илюминизъм, комунизъм и др.). Крайната цел на айярите е да бъде премахната висшата порода човеци - господарите и царете - с което да прекъсне връзката на човечеството с духовния свят (на чиито енергии висшите човеци са проводници) и по този начин, оставено без “захранване”, то постепенно да се изроди в аморфната маса на “всеобщото равенство” и да изчезне по закона на ентропията (което в крайна сметка да доведе и до гибелта на живота и света). За целта разрушителите разпалват най-низшите страсти на посредствената тълпа - завистта, алчността, амбицията, кариеризма, стремежа за себеизтъкване и присвояване, изобщо: “поривът към ставане” - чрез проповядването на лъжата за “всеобщото равенство”, с което се явяват като носители на Злото в най-чистия му вид. Те представляват “вируси” на болестта в тялото на Вселената и следва да бъдат третирани като такива.
Концепцията на трите свята
Съгласно тенгрианската космология в Творението се различават три свята (уч урен) - горен (Устюгу урен), среден (Урта урен) и долен (Адакъ урен). Средният свят представлява видимата Вселена (Чел), т.е. света на физически възприеманите явления, а останалите принадлежат към невидимия свят (Тун или Тунай). Горният свят се нарича Кук (“Небе”) и представлява света на Духа, обитаван от висшите алпи. Той се управлява от върховния алп Биргюн (Джам-Буран, Мар, алт. Тенгри-хан) и алп-биката Туран (Аби-Армаи, Рамаи, алт. Умай), родители на второто поколение алпи (“средните алпи”), главно положение сред които заемат “тримата синове на Тангра“ (Уч Курбустан) - Мардукан (Сембер, Карга), Кубар-Хурса (Сувар, Наджикай, Бабай, скит. Папай) и Самар (Субаш, Сабан, Ътлар). Заедно с Биргюн и Туран, с братята-близнаци Улген и Ерлик (Ерклиг) - пазители на пътищата (алт. Йол-тенгри) към невидимите светове (съотв. горния и долния), и с алп-биките Тевет (Ерги, Чакчак, скит. Табити) и Арча (Артъш, Ердим, Артимеш, скит. Артимпаса), те съставят Божествената Девятка (Тогуз-Бурхан) на тенгрианството.
Долният свят се нарича още Тама (Тамта), т.е. “Преизподня” и се обитава от тъмните алпи - дивовете и злите духове - йореги. Последните се считат за потомци на господаря на преизподнята (Тама-Тархан) и алп-биката Улят (Кузге), която преди падението си се наричала Таймър (Тагмър) и била прамайката на човешката раса.
Връзката между трите свята се осъществявала под надзора на алпа Кермес (Бай-Терек, “Свещената топола”) - вестителя на Тангра, олицетворяван от Световното Дърво. Той отговаря за поддържането на вселенската хармония и борбата срещу злото - нарушаването на космичното равновесие.
Това разделение на Вселената възникнало според мита след войната на алповете в невидимия свят Тунай. Тя била предизвикана от това, че алпът Албастъ пожелал да стане върховен и започнал да поглъща своите събратя. Той бил победен от синовете на Тангра, които разчленили тялото му на три части, от които възникнали мракът на преизподнята (Тама), световният Океан (“Чулман дингез” или “Сребърното море”) и долното видимо небе. Сетне в образа на гъски те събрали песъчинки от дъното на Океана и от тях направили земята. А от искрите на техните гръмотевични тризъбци възникнали безсмъртните души, които впоследствие се въплътили в смъртните човеци.
Произходът на човечеството според тенгрианската митология
Според тенгрианската митология първите алпи слезли на Земята в Чулман Арал (“Сребърния Остров”), който се намирал в Северния Океан (Чулманско Море). Това било обиталището на първоначалната божествена раса (Арктида или Арктогея). Като отражение на тяхното съществуване на планетата, в тъмните, горещи и задушни земи на Юга (Гондванския материк) от животните възникнали низшите раси на убърите (“потомци на злите духове”).
В определен момент група ренегати се спуснали на Юг и, заселвайки се там, поставили началото на една девиантна цивилизация - тази на дивовете (тъмните алпи). Обитавайки една страна на материално изобилие, те постепенно изоставили простия суров живот на своите предшественици от Севера започнали да ценят най-вече външното благополучие и “удобството” - принципа на всеки упадък. За да устроят живота си по-“удобно”, те изобретили редица хитроумни приспособления (някои от които днес са преоткрити от изроденото човечество не без демонична инспирация), като в това число генетично модифицирали някои от заловените убъри в раса от високоинтелигентни слуги (“децата на Земята”). Постепенно те придобили красота от придаденото им божествено подобие и от кръстосването им с алпите (“синовете на Небето /Тангра/”) възникнали човеците, които за разлика от животинските си предци, надарени единствено с животинска душа (орек), били носители на божествен дух (сюр), под влиянието на който развили безсмъртна душа (кут). Така човечеството представлявало по същество една смесена раса, която първоначално била управлявана от елбирите (херои, “полубогове”) - потомци на последните алпи и смъртни жени. Те постепенно се придвижвали на Юг и заселвали земната суша, войвайки ожесточено със свирепите убъри. Впоследствие дивовете многократно се опитвали да унищожат човешкия род, но управляващите Земята светли алпи решили, че на новата раса следва да бъде даден шанс. Някои от тях, принадлежащи към по-долните чинове в йерархията (“третото поколение” или младшите алпи) се заселили между хората и им преподали основните познания за Вселената и нейните закони, запознавайки ги с принципите на торе, намерили най-съвършен израз в кастовата система на традиционните сакрални държави.
Така митът разказва, че хората били родени от алп-биката Таймър (“Яребица”), а техен баща бил алп Баръс Мамил (Бури). Първоначално те били грозни, но подучена от дива Шурале, Таймър им придала “облика” на върховния алп Биргюн, който откраднала в една кърпа. Шурале ги намазал с “мед” (бал) и “слюнка” и така ги съживил. Но Тангра изпратил своя втори син - Кубар-Хурса (Сувар), който им вдъхнал безсмъртния дух, правейки ги независими от волята на тъмните дивове. За наказание Таймър била превърната в “Мишка” - Кузге. Тя желаела за властвува над своите създания, но светлите алпи не й позволили, затова тя ги намразила.
По волята на царицата на алпите Туран алп-биката Ерги-Тевет (= Табити - скитската Хестия или “царицата на скитите” според Херодот) установила в басейна на река Ура (Волга) първата човешка държава - Стария Велик Туран. Нейният герб бил двуглавия орел, а столицата й - град Ерги - се намирала близо до днешния град Уфа. Но коварната Кузге подучила тъмните алпи да построят “Стената на Дивовете”, която закривала Слънцето, за да погубят човеците. Настъпила Ледниковата епоха. Но по волята на Тангра първородният му син Мардукан, разрушил стената, макар и загивайки при това (за който подвиг бил възкресен и се завръщал всяка пролет в Ура под образа на гарван - Карга), и така човечеството било спасено.
При последвалия потоп една част от туранците се спасили, изкачвайки се на билото на хребета Аралхат (Уралтау - “Остров-Планина”), където живяли известно време, преди да се спуснат отново в равнините. Други се изселили на запад и основали свое царство в Кара Арал (“Черния или Западния Остров” - Атлантида; по-късно - название на Ирландия), поставило началото на могъща цивилизация (Според Платон владенията на атлантите се простирали “в Либия /Афпика/ до Египет, а в Европа - до Тирения /= Туран/”). Тези пък, които останали в Ура по-късно били обединени от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан, в империята Идел. Нейната столицата - Джамбул - се намирала на река Ермен, гербът й бил седмолъчна звезда, а знаме - вълчата глава.
Но дивата Кузге не се отказала от опитите си. Преобразена като красавицата Чулман, която дивовете докарали по река Чулман-Идел (Кама), тя успяла да скара петимата принцове на Идел - синовете на цар Джам и родоначалници на петте рода - Буртас (Бурджан), Барънджар (Булгар), Сармат (Чирмиш), Алан и Бесер (Бесермен) - и така започнали размириците на периода “Биш-Калпак” (“петте династии”), довели до разцеплението на синдийци и именци.
По-късно от Запад нахлули потомците на изселилите се някога туранци, чийто остров бил погълнат от морето, което допълнително усложнило ситуацията. Например, това позволило на дивите гараби (кара-муени) (предци на афро-азиатците от смесен атланто-гондвански произход) да заемат земите на именците в Средна Азия и Близкия Изток. Въпреки това нашествието било отразено, една част от победените били подчинени (под названието тюрки - “тормени”, т.е. “бичи хора”), а друга - прогонена отвъд Океана (където поставила началото на част от коренните населения на Америка). Но все пак настъпилата криза довела до разединение на единната някога общност и от Идел започнали няколко последователни вълни от миграции, които лъчеобразно се разпространили по континента и постепенното завзели средните и южните части на Евразия. Частта от синдийците, заселили се в Азия, били наречени ура, а тези в Европа - мурдас. По-късно от Идел тръгнала нова вълна от заселници - билсага (бишатар) - заселили се най-напред в Рум (Балканите и Мала Азия), а сетне проникнали и до Далечния Запад.
Митологично-историческа хронология
49 219 г. пр. Р. Хр. - Рождество на алпа Баръс-Мамил (Бури) - прародителя на хората - в Мамил (Египет). Годината е баръс (тигър) или бури (вълк) по туранския календар. Негов баща е алп Кубар-Хурса (господар на мълнията и огъня), който понеже е баща на “отеца” на хората, бива наричан Бабай (скит. Папай) - “дядо”, а съпругата му - Аби (скит. Апи), “баба” (срвн. българския израз “дядо Господ”). Според Диоген Лаерций (“За живота и учението на философите”) това е Нил (;,\8@H с числова стойност 365 = дните на годината), син на Хефест, който пръв дал мъдростта на египтяните, живял 48 863 години преди Александър Велики (род. 356 г. пр. Р. Хр.).
30 627 г. пр. Р. Хр. - основаване на Стария Велик Туран (Иске Улуг Туран). Според хронологията на египетския жрец Манетон това е началото на историята, започваща с “династията на боговете”.
24 000 - 18 000 г. пр. Р. Хр. - Върхов момент на Ледниковата епоха - “Валдайско заледяване”.
14 953 г. пр. Р. Хр. - основаване на Идел от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан и алп-биката Байгул-Аби, родоначалник на династията Имен. Управлява 300 години (14 953 - 14 653 г. пр. Р. Хр.).
12 447 г. пр. Р. Хр. - преселение на група родове от Идел към Прибайкалието, където създават т.нар. Мальтинско-Афонтовска археологическа култура.
9654 г. пр. Р. Хр. - война с Идел (Туран); потъване на Кара-Арал (Атлантида; според Платон - “Тимей”; “Критий” - 9000 години преди посещението на Солон в Египет); начало на края на Ледниковата епоха и на големите преселения.
7502 г. пр. Р. Хр. - основаване на Самарското царство (Шумер) от цар Мар (Май), родоначалник на династията Мардуан-Дуло; управлява 300 години (7502 - 7202 г. пр. Р. Хр.).
3182 г. пр. Р. Хр. - потопът в Самар (Шумер); преселване на последния самарски цар Хон-Анбал и иделския пълководец Куберчек в Хин (Далечния Изток).
2847 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Иджик-Хон, син на алпа Боян-Имен и родоначалник на българите; условно начало на Хунската Държава.
653 - 625 г. пр. Р. Хр. - “скитска” хегемония в Средния Изток по време на царете Буртас Бурджантай (грц. Прототюес, асир. Партатуа) и неговия син Маджи (грц. Мадюес). Начало на 600-годишния период на “Тазбаш” (“бръснатите глави” или “силните управления”) - 653 - 153 г. пр. Р. Хр.
597 г. пр. Р. Хр. - Рождество на учителя Мадар (Маджар, тиб. Шенраб Миво) - Осмия бурхан (“светия, пророк”) на тенгрианството (поч. 511 г. пр. Р. Хр.), основател на маджарството - клон на небесната вяра, известен още като маздеизъм (при иранците), митраизъм (на Запад) или бон (в Тибет и Монголия) - впоследствие изкривен от айярите-манихеи, последователи на еретика Маздак.
486 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Аудан-Баръс (Джураш, сканд. Один, герм. Водан, Вотан), син на Алвар и герой на епоса “Шан талгау”. Основател на одинизма - клон на небесната вяра, разпространен сред северно-европейските народи. Сочи се като изобретател на Фу9арка - руническата азбука (сканд. Рунатюр - “Бог на руните”).
209 г. пр. Р. Хр. - възцарява се кан Вихтун (Бектун, кит. Мо-Дун, мадж. Безтер, Безтур, тюрк. Огуз-каган, волж.бълг. Тиган), сочен за основоположник на хунския клон на династията Дуло, при който Хунската Империя достига върха на могъществото си. Управлява до 174 г. пр. Р. Хр.
153 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Авитохол, наречен Агарджа (“Разменвач”), защото сваля Ер-Таш - последния представител на династията Алан в Идел и установява властта на Булярския клон на династията Дуло (Хунгар, Оногур).
363 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Баламбер (Бумюмбар, Булюмар), родоначалник на Атилския клон на династията Дуло; начало на Великото преселение на народите в Европа.
445 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Атила (Атиле Айбат, Аудан Дуло), потомък на Баламбер.
453 г. сл. Р. Хр. - след смъртта на Атила се възцарява най-малкият му син - кан Ирник (Бел-Кермек), основател на Българското Царство (Стара Велика България или Аг Булгар Йортъ).
606 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Курт, наречен Кубрат (“Обединителя”), потомък на Ирник, възстановил Стара Велика България.
669 г. сл. Р. Хр. - разпадане на Стара Велика България.
866 г. сл. Р. Хр. - покръстване на Дунавска България (Кара-Бурджан); начало на 1200-годишния период на “проклятието на Тангра”.
Евентуално бъдеще (?)
2050 г. сл. Р. Хр. - година на “белия кон”; евентуална дата на раждането на Царя (новия Иджик; инд. Калки-Аватара).
2066 г. сл. Р. Хр. - Царят навършва пълнолетие; край на периода на “проклятието на Тангра”; начало на 18-годишната война (според пророчеството от Нарабанчи).
2084 г. сл. Р. Хр. - край на 18-годишната война; начало на новата епоха (?).
Небесната вяра
“Небесната вяра” (тангара итезеле) или тенгрианството е навярно най-старата религия на човечеството. Тя представлява най-ранната известна форма на нордическо-евразийската Традиция. Макар днес да е почти забравена, нейните следи се откриват в митовете, легендите, преданията, обичаите и символите на народите от Евразия и Северна Америка. Най-ранните от тях се намират в йероглифичните изображения от пещерните култови комплекси и мегалитните съоражения от каменния век. Тук ще разгледаме само някои основни положения, без да навлизаме в подробности, което би изисквало много повече време и място.
Основни положения
За разлика от наложилата се като преобладаваща в съвременния свят адамическа (афро-азиатска) културна парадигма на южните народи, небесната вяра възниква в северните региони на планетата и се развива в степната зона на Евразия, като това се отразява в характерния й светоглед. Условията на живот в един суров климат с ограничени ресурси принуждава човека да развие едно много фино чувство за баланса на силите в природата, за да може да оцелее. Освен това липсата на прекомерно множество външни дразнители (напр. през дългите зимни нощи) обуславя съществената интровертност на характера на нордическия човек, довела до дълбоко проникновение в тайните на битието и изграждането на ценностна система, основаваща се върху стремежа по-скоро за вътрешни, отколкото за външни придобивки (присвояване на материални блага). Това характерно светоусещане, коренно противоположно на светоусещането на южните народи в техния прекомерно топъл и задушаващ се в свръх-изобилната си виталност климатичен пояс, е почвата, в която покълват семената на божествената мъдрост, посяти там от един свръх-човешки Източник.
И тъй, основният принцип на небесната вяра (тенгрианството) е оформилата се от дълбоко вкорененото чувство идея за всеобщото равновесие. То се схваща като проявяващо се в отношенията между всички неща - светло и тъмно, топло и студено, дейно (активно) и почивно (пасивно), горно и долно, висше и низше и т.н., бидейки основния закон на битието. Фундаментална грешка би било обаче към този тип отношения да се свеждат и категориите “добро” и “зло”, както това лекомислено се допуска в редица отклонения от изначалната Традиция. От гледна точка на автентичното тенгрианство “добро” е запазването на равновесието, а неговото нарушаване - “зло”. Така че да се говори за някаква “необходимост” от злото за световното равновесие е все едно да се казва, че човек трябва да е болен, за да бъде здрав! А злото - нарушаването на равновесието - е именно нещо като “болест на битието”, която има за своя последица гибелта. Същността на злото е лъжата - като противоположност на Истината на битието, един своеобразен порив към не-битието, проявяващ се във всеки стремеж към “ставане”, имащ за свой обект инобитието (другостта) и следователно насочен “навън”. Лъжата представлява отричане на същността и замяната й с илюзия, отричане от себе си и “маскиране” под чужда форма - затова може да се каже, че от абсолютна гледна точка злото “не съществува” в действителност, а представлява една илюзия на низшия свят на “ставането”.
Принципът на всяко творческо действие е разликата (различието, неравенството). За да може да действува, една Сила се нуждае от разлика в потенциалите, а за да може да твори - от самоналожени граници - предели, които да запазват това неравенство постоянно. Защото неравенството е абсолютно и априорно, а “равенството” - само една илюзия на привидния свят на “ставането”. Затова всеки стремеж към “равенство” в света е по своята същност лъжовен - той е стремеж към налагане на лъжата върху истината на битието и следователно представлява зло. Той нарушава равновесието в творението и неизбежно води към катастрофа.
И тъй, началото на всичко - Абсолютът (Принципът) - е “Великият Предел” или “Върховното Единство”, наречено Тенгри (Тангра). Неговата същност е безкрайното различие - безкрайната Сила или Потенция, чието отражение откриваме в качествената диференциация (неравенството) на сътворените неща, чрез която Тангра създава и поддържа тяхното съществуване. Тази божествена енергия се проявява най-вече в “Човека” (понятие, което в този случай трябва да се схваща универсално, а не като отнесено към един обитаващ Земята животински вид), който като високоорганизирано същество в най-голяма степен се явява неин проводник. Истинският - духовният Човек - се мисли в тенгрианството като носител на трансценденталната форма на порядъка на битието - един микрокосмос, на когото това априорно познание дава възможността да осъзнае своето място в йерархията на макрокосмоса, от който той е част, и така съзнателно да участвува в поддържането на вселенското равновесие. Затова истинският човек е “цивилизовано същество” по начало, а не като резултат от “еволюция”. Навсякъде, където се заселва, той създава своя организация - не “общество” (т.е. чисто животинска общност на безлични биологични единици), а йерархична персонализирана структура, възпроизвеждаща “небесния порядък” - Държава, оглавявана от сакрален монарх (каган), изпълняващ функцията на личен представител на Принципа. Това е идеята за “свещената империя” (саракт), в която единиците от различни нива (колена, родове, индивиди) се намират в огранично единство и равновесие, действувайки в хармония за запазването на своята хомеостаза, подобно на един жив организъм.
Борбата за запазването на това равновесие във Вселената е религиозен дълг на всеки тенгрианин като следствие на дълбоко мотивирания подтик за следване на будната му съвест. Тя се изразява в спазването на принципите на торе (дума от култовия атлантически език, изразяваща идеята за равновесието) - нравствените принципи на “правилния начин на живот”, - активна безусловна защита на Истината (независимо от всякакви частни утилитарни интереси и ефемерни нужди) и “свещена война” срещу тъмните сили на Лъжата (Злото), стремящи се да разрушат космическата хармония.
Съгласно тенгрианската Традиция различните родове и раси са произведени от различни духовни източници еманации - или казано на митологичен език те са “потомци на различни алпове”. Последните представляват персонализираните вечни божествени енергии, присъствуващи във Вселената като представители на Всевишния. Смъртните човеци имат възможност след края на земния си живот да се завърнат при Твореца (Тангра) и така да напуснат сътворения свят (Чел), докато безсмърните алпи са затворени в него дотогава, докато той съществува. Тъмните алпи - дивовете - се разбунтували срещу този порядък и като последица изпаднали от божественото равновесие - тяхната духовна траектория клони към небитието (саморазрушението). В своето падение те се стараят да увлекат със себе си и поддалите им се човеци, надявайки се да унищожат сътворения свят, превърнал се за тях в мъчителен затвор. За да постигнат това, те се стремят да премахнат различията (неравенството) в него. Тези тъмни сили са невидимите вдъхновители на движението на айярите - фанатична секта, отричаща частната собственост и социалното неравенство, породила множество разклонения в хилядолетната история на човешкия упадък (манихейство, маздакизъм, богомилство, катаризъм, илюминизъм, комунизъм и др.). Крайната цел на айярите е да бъде премахната висшата порода човеци - господарите и царете - с което да прекъсне връзката на човечеството с духовния свят (на чиито енергии висшите човеци са проводници) и по този начин, оставено без “захранване”, то постепенно да се изроди в аморфната маса на “всеобщото равенство” и да изчезне по закона на ентропията (което в крайна сметка да доведе и до гибелта на живота и света). За целта разрушителите разпалват най-низшите страсти на посредствената тълпа - завистта, алчността, амбицията, кариеризма, стремежа за себеизтъкване и присвояване, изобщо: “поривът към ставане” - чрез проповядването на лъжата за “всеобщото равенство”, с което се явяват като носители на Злото в най-чистия му вид. Те представляват “вируси” на болестта в тялото на Вселената и следва да бъдат третирани като такива.
Концепцията на трите свята
Съгласно тенгрианската космология в Творението се различават три свята (уч урен) - горен (Устюгу урен), среден (Урта урен) и долен (Адакъ урен). Средният свят представлява видимата Вселена (Чел), т.е. света на физически възприеманите явления, а останалите принадлежат към невидимия свят (Тун или Тунай). Горният свят се нарича Кук (“Небе”) и представлява света на Духа, обитаван от висшите алпи. Той се управлява от върховния алп Биргюн (Джам-Буран, Мар, алт. Тенгри-хан) и алп-биката Туран (Аби-Армаи, Рамаи, алт. Умай), родители на второто поколение алпи (“средните алпи”), главно положение сред които заемат “тримата синове на Тангра“ (Уч Курбустан) - Мардукан (Сембер, Карга), Кубар-Хурса (Сувар, Наджикай, Бабай, скит. Папай) и Самар (Субаш, Сабан, Ътлар). Заедно с Биргюн и Туран, с братята-близнаци Улген и Ерлик (Ерклиг) - пазители на пътищата (алт. Йол-тенгри) към невидимите светове (съотв. горния и долния), и с алп-биките Тевет (Ерги, Чакчак, скит. Табити) и Арча (Артъш, Ердим, Артимеш, скит. Артимпаса), те съставят Божествената Девятка (Тогуз-Бурхан) на тенгрианството.
Долният свят се нарича още Тама (Тамта), т.е. “Преизподня” и се обитава от тъмните алпи - дивовете и злите духове - йореги. Последните се считат за потомци на господаря на преизподнята (Тама-Тархан) и алп-биката Улят (Кузге), която преди падението си се наричала Таймър (Тагмър) и била прамайката на човешката раса.
Връзката между трите свята се осъществявала под надзора на алпа Кермес (Бай-Терек, “Свещената топола”) - вестителя на Тангра, олицетворяван от Световното Дърво. Той отговаря за поддържането на вселенската хармония и борбата срещу злото - нарушаването на космичното равновесие.
Това разделение на Вселената възникнало според мита след войната на алповете в невидимия свят Тунай. Тя била предизвикана от това, че алпът Албастъ пожелал да стане върховен и започнал да поглъща своите събратя. Той бил победен от синовете на Тангра, които разчленили тялото му на три части, от които възникнали мракът на преизподнята (Тама), световният Океан (“Чулман дингез” или “Сребърното море”) и долното видимо небе. Сетне в образа на гъски те събрали песъчинки от дъното на Океана и от тях направили земята. А от искрите на техните гръмотевични тризъбци възникнали безсмъртните души, които впоследствие се въплътили в смъртните човеци.
Произходът на човечеството според тенгрианската митология
Според тенгрианската митология първите алпи слезли на Земята в Чулман Арал (“Сребърния Остров”), който се намирал в Северния Океан (Чулманско Море). Това било обиталището на първоначалната божествена раса (Арктида или Арктогея). Като отражение на тяхното съществуване на планетата, в тъмните, горещи и задушни земи на Юга (Гондванския материк) от животните възникнали низшите раси на убърите (“потомци на злите духове”).
В определен момент група ренегати се спуснали на Юг и, заселвайки се там, поставили началото на една девиантна цивилизация - тази на дивовете (тъмните алпи). Обитавайки една страна на материално изобилие, те постепенно изоставили простия суров живот на своите предшественици от Севера започнали да ценят най-вече външното благополучие и “удобството” - принципа на всеки упадък. За да устроят живота си по-“удобно”, те изобретили редица хитроумни приспособления (някои от които днес са преоткрити от изроденото човечество не без демонична инспирация), като в това число генетично модифицирали някои от заловените убъри в раса от високоинтелигентни слуги (“децата на Земята”). Постепенно те придобили красота от придаденото им божествено подобие и от кръстосването им с алпите (“синовете на Небето /Тангра/”) възникнали човеците, които за разлика от животинските си предци, надарени единствено с животинска душа (орек), били носители на божествен дух (сюр), под влиянието на който развили безсмъртна душа (кут). Така човечеството представлявало по същество една смесена раса, която първоначално била управлявана от елбирите (херои, “полубогове”) - потомци на последните алпи и смъртни жени. Те постепенно се придвижвали на Юг и заселвали земната суша, войвайки ожесточено със свирепите убъри. Впоследствие дивовете многократно се опитвали да унищожат човешкия род, но управляващите Земята светли алпи решили, че на новата раса следва да бъде даден шанс. Някои от тях, принадлежащи към по-долните чинове в йерархията (“третото поколение” или младшите алпи) се заселили между хората и им преподали основните познания за Вселената и нейните закони, запознавайки ги с принципите на торе, намерили най-съвършен израз в кастовата система на традиционните сакрални държави.
Така митът разказва, че хората били родени от алп-биката Таймър (“Яребица”), а техен баща бил алп Баръс Мамил (Бури). Първоначално те били грозни, но подучена от дива Шурале, Таймър им придала “облика” на върховния алп Биргюн, който откраднала в една кърпа. Шурале ги намазал с “мед” (бал) и “слюнка” и така ги съживил. Но Тангра изпратил своя втори син - Кубар-Хурса (Сувар), който им вдъхнал безсмъртния дух, правейки ги независими от волята на тъмните дивове. За наказание Таймър била превърната в “Мишка” - Кузге. Тя желаела за властвува над своите създания, но светлите алпи не й позволили, затова тя ги намразила.
По волята на царицата на алпите Туран алп-биката Ерги-Тевет (= Табити - скитската Хестия или “царицата на скитите” според Херодот) установила в басейна на река Ура (Волга) първата човешка държава - Стария Велик Туран. Нейният герб бил двуглавия орел, а столицата й - град Ерги - се намирала близо до днешния град Уфа. Но коварната Кузге подучила тъмните алпи да построят “Стената на Дивовете”, която закривала Слънцето, за да погубят човеците. Настъпила Ледниковата епоха. Но по волята на Тангра първородният му син Мардукан, разрушил стената, макар и загивайки при това (за който подвиг бил възкресен и се завръщал всяка пролет в Ура под образа на гарван - Карга), и така човечеството било спасено.
При последвалия потоп една част от туранците се спасили, изкачвайки се на билото на хребета Аралхат (Уралтау - “Остров-Планина”), където живяли известно време, преди да се спуснат отново в равнините. Други се изселили на запад и основали свое царство в Кара Арал (“Черния или Западния Остров” - Атлантида; по-късно - название на Ирландия), поставило началото на могъща цивилизация (Според Платон владенията на атлантите се простирали “в Либия /Афпика/ до Египет, а в Европа - до Тирения /= Туран/”). Тези пък, които останали в Ура по-късно били обединени от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан, в империята Идел. Нейната столицата - Джамбул - се намирала на река Ермен, гербът й бил седмолъчна звезда, а знаме - вълчата глава.
Но дивата Кузге не се отказала от опитите си. Преобразена като красавицата Чулман, която дивовете докарали по река Чулман-Идел (Кама), тя успяла да скара петимата принцове на Идел - синовете на цар Джам и родоначалници на петте рода - Буртас (Бурджан), Барънджар (Булгар), Сармат (Чирмиш), Алан и Бесер (Бесермен) - и така започнали размириците на периода “Биш-Калпак” (“петте династии”), довели до разцеплението на синдийци и именци.
По-късно от Запад нахлули потомците на изселилите се някога туранци, чийто остров бил погълнат от морето, което допълнително усложнило ситуацията. Например, това позволило на дивите гараби (кара-муени) (предци на афро-азиатците от смесен атланто-гондвански произход) да заемат земите на именците в Средна Азия и Близкия Изток. Въпреки това нашествието било отразено, една част от победените били подчинени (под названието тюрки - “тормени”, т.е. “бичи хора”), а друга - прогонена отвъд Океана (където поставила началото на част от коренните населения на Америка). Но все пак настъпилата криза довела до разединение на единната някога общност и от Идел започнали няколко последователни вълни от миграции, които лъчеобразно се разпространили по континента и постепенното завзели средните и южните части на Евразия. Частта от синдийците, заселили се в Азия, били наречени ура, а тези в Европа - мурдас. По-късно от Идел тръгнала нова вълна от заселници - билсага (бишатар) - заселили се най-напред в Рум (Балканите и Мала Азия), а сетне проникнали и до Далечния Запад.
Митологично-историческа хронология
49 219 г. пр. Р. Хр. - Рождество на алпа Баръс-Мамил (Бури) - прародителя на хората - в Мамил (Египет). Годината е баръс (тигър) или бури (вълк) по туранския календар. Негов баща е алп Кубар-Хурса (господар на мълнията и огъня), който понеже е баща на “отеца” на хората, бива наричан Бабай (скит. Папай) - “дядо”, а съпругата му - Аби (скит. Апи), “баба” (срвн. българския израз “дядо Господ”). Според Диоген Лаерций (“За живота и учението на философите”) това е Нил (;,\8@H с числова стойност 365 = дните на годината), син на Хефест, който пръв дал мъдростта на египтяните, живял 48 863 години преди Александър Велики (род. 356 г. пр. Р. Хр.).
30 627 г. пр. Р. Хр. - основаване на Стария Велик Туран (Иске Улуг Туран). Според хронологията на египетския жрец Манетон това е началото на историята, започваща с “династията на боговете”.
24 000 - 18 000 г. пр. Р. Хр. - Върхов момент на Ледниковата епоха - “Валдайско заледяване”.
14 953 г. пр. Р. Хр. - основаване на Идел от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан и алп-биката Байгул-Аби, родоначалник на династията Имен. Управлява 300 години (14 953 - 14 653 г. пр. Р. Хр.).
12 447 г. пр. Р. Хр. - преселение на група родове от Идел към Прибайкалието, където създават т.нар. Мальтинско-Афонтовска археологическа култура.
9654 г. пр. Р. Хр. - война с Идел (Туран); потъване на Кара-Арал (Атлантида; според Платон - “Тимей”; “Критий” - 9000 години преди посещението на Солон в Египет); начало на края на Ледниковата епоха и на големите преселения.
7502 г. пр. Р. Хр. - основаване на Самарското царство (Шумер) от цар Мар (Май), родоначалник на династията Мардуан-Дуло; управлява 300 години (7502 - 7202 г. пр. Р. Хр.).
3182 г. пр. Р. Хр. - потопът в Самар (Шумер); преселване на последния самарски цар Хон-Анбал и иделския пълководец Куберчек в Хин (Далечния Изток).
2847 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Иджик-Хон, син на алпа Боян-Имен и родоначалник на българите; условно начало на Хунската Държава.
653 - 625 г. пр. Р. Хр. - “скитска” хегемония в Средния Изток по време на царете Буртас Бурджантай (грц. Прототюес, асир. Партатуа) и неговия син Маджи (грц. Мадюес). Начало на 600-годишния период на “Тазбаш” (“бръснатите глави” или “силните управления”) - 653 - 153 г. пр. Р. Хр.
597 г. пр. Р. Хр. - Рождество на учителя Мадар (Маджар, тиб. Шенраб Миво) - Осмия бурхан (“светия, пророк”) на тенгрианството (поч. 511 г. пр. Р. Хр.), основател на маджарството - клон на небесната вяра, известен още като маздеизъм (при иранците), митраизъм (на Запад) или бон (в Тибет и Монголия) - впоследствие изкривен от айярите-манихеи, последователи на еретика Маздак.
486 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Аудан-Баръс (Джураш, сканд. Один, герм. Водан, Вотан), син на Алвар и герой на епоса “Шан талгау”. Основател на одинизма - клон на небесната вяра, разпространен сред северно-европейските народи. Сочи се като изобретател на Фу9арка - руническата азбука (сканд. Рунатюр - “Бог на руните”).
209 г. пр. Р. Хр. - възцарява се кан Вихтун (Бектун, кит. Мо-Дун, мадж. Безтер, Безтур, тюрк. Огуз-каган, волж.бълг. Тиган), сочен за основоположник на хунския клон на династията Дуло, при който Хунската Империя достига върха на могъществото си. Управлява до 174 г. пр. Р. Хр.
153 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Авитохол, наречен Агарджа (“Разменвач”), защото сваля Ер-Таш - последния представител на династията Алан в Идел и установява властта на Булярския клон на династията Дуло (Хунгар, Оногур).
363 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Баламбер (Бумюмбар, Булюмар), родоначалник на Атилския клон на династията Дуло; начало на Великото преселение на народите в Европа.
445 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Атила (Атиле Айбат, Аудан Дуло), потомък на Баламбер.
453 г. сл. Р. Хр. - след смъртта на Атила се възцарява най-малкият му син - кан Ирник (Бел-Кермек), основател на Българското Царство (Стара Велика България или Аг Булгар Йортъ).
606 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Курт, наречен Кубрат (“Обединителя”), потомък на Ирник, възстановил Стара Велика България.
669 г. сл. Р. Хр. - разпадане на Стара Велика България.
866 г. сл. Р. Хр. - покръстване на Дунавска България (Кара-Бурджан); начало на 1200-годишния период на “проклятието на Тангра”.
Евентуално бъдеще (?)
2050 г. сл. Р. Хр. - година на “белия кон”; евентуална дата на раждането на Царя (новия Иджик; инд. Калки-Аватара).
2066 г. сл. Р. Хр. - Царят навършва пълнолетие; край на периода на “проклятието на Тангра”; начало на 18-годишната война (според пророчеството от Нарабанчи).
2084 г. сл. Р. Хр. - край на 18-годишната война; начало на новата епоха (?).
Държавно устройство и принципи на Българския Саракт
Tози материал е обобщение от всичко написано досега за Саракта. В него са включени материали на Бешевлиев, както и на хора от Движението. Нямаме претенции за пълнотата му и като такъв се смята за чернова, който ще търпи още редакции. Ако имате някакви съображения, мнения или допълнения, споделете ги във форума, раздел „Тенгрианство и Саракт”.
“Сarakton” - древноарийско име за кръгла ограда, стълп. В тенгрианската вяра – Държава на Духа. Медно Гумно. Седмостълпци.
Символ – IYI
1. Предговор
След като ще се възстановява Българския Саракт, идва времето и за малко повече конкретика, относно държавното му устройство в миналото, за да имаме реална представа, какво трябва да направим за в бъдеще и как да го направим, за да бъде функциониращо. През хилядолетията Саракта е представлявал особена форма на управление, която използва държавообразуващите елементи на старата българска Вяра като основополагащи за устройството на държавата. Най-точното определение може да бъде синархия, където са съчетани трите основни форми на управление в човешката история – теокрация, монархия и демокрация в строго определена йерархия, подчиняваща се на божествените порядки. По същество това е идеалната държава, където неправдата и злото е изкоренено до основи. Държава на Духа, в която Свободата на човешкия дух е издигната на пиедестал. Единственият земен аналог на синархия като Саракта освен българския е легендарната Шанбала. Той е базиран на космични принципи в планетен мащаб. Защото изграждането на Саракта, започва отгоре-надолу, а не както републиките, отдолу-нагоре. Единствено при Българите тази формула била въплътена в държавното устройство.
2. Структура и йерархии
Колобърски Съвет
Това е най-висшата йерархия. Съвет от колобъри, които са говорители на Небето. Тези хора са тенгриански духовници, които осъществяват връзката с Небето и предават воля му. Те са в основата на Саракта. Бройката им може да варира, но като цяло е 12. Начело на Съвета е Ан-Колобър. Върховният балагур. В древността ритуалът за избора му е провеждан по Еньовден, като е преминавал през определени изпитания за да бъде определен. В идеалния случай колобър е и върховния Владетел на Саракта – Кана. Когато той става Кан Субоги –или Кан-колобър. Това е и най-висшата степен на управление – теокрацията. Тези хора решават кога Кана е подходящ за владетел и кога трябва да се оттегли. Те ще имат своята последна дума при избора на висшето държавно управление. На тяхно разположение чрез Капкана ще бъдат и въоръжените сили. В бъдещето управление Съвета ще играе незабележима роля и ще е неизвестен за поданиците на Саракта. Избирането на членовете му е посочено от Небето, призованите са посвещавани в съответните степени според способностите им.
Кан (Цар, Президент)
Канът е върховния владетел. Кан Субоги – “От Бога Владетел”. Ако се приеме за първично японският превод на думата Субоги – “Субару”, може да се приеме и израза “ От Плеядите Владетел”. В бъдеще претендентите за тази позиция ще са определяни от боилския съвет, но ще е посочен от Колобърския съвет след серия изпитания. Тази институция представлява втората по важност йерархия – монархията. Веднъж избран, Канът е пожизнен, освен ако не избере сам да се оттегли или не е призован за това от колобърския Съвет. При отказ да го направи следва насилствена смяна чрез свещенодействие. Този Кан ще е наследник на управяващата някога династия Дуло. Ако управляващият род по една или друга причина изчезне, новият владетел ще се избира измежду членовете на друг боилски род. Наследник на българския владетел е могъл да бъде не само неговия син, но и неговия брат. При наследяването на трона от сина на Кана принципът на първородство няма да е задължителен. Ако Канът няма пряк престолонаследник, властта получава неговия братов син. Ако в семейството на Кана няма член от мъжки род или той е малолетен, тогава ще се назначи регент, обикновено капкана или велик боил до намирането на наследник. Изборът му за Кан ще бъде от колобърския Съвет по същите правила, описани по-горе.
Капкан (Съвладетел, Вицепрезидент)
Капканът принадлежи към съсловието на боилите, както показва пълната му титла. Той е член на вътрешния боилски съвет и съвместява длъжността министър на въоръжените сили на България (армия и вътрешни войски). Това е втората по-важност държавна длъжност след Кана. Желателно е той да е също Колобър. В случай на смърт или отказ от управление на Кана, той поема управлението до определянето на такъв от колобърския Съвет. Капканът е от лявата страна на Кана, избиран от него и е одобрен от колобърския Съвет.
Ичургу боил (Премиер)
Втори по значение боил в българската държава е ичиргу боилът. Според това шестимата велики боляри са били най-висшите сановници в българската държава, между които на първо място са били капханът и ичиргу боилът. Те са съветници и приближени на кана и част от боилския съвет. Ичургу боилът освен министър-председател ще съвместява и ролята на външен министър. Подобно е управлението на САЩ, където Държавния секретар е третия по йерархия в държавата. Ичургу боила седи от дясната страна на Кана на кръглата маса. Избиран е от Кана.
Вътрешен велик съвет (Министерски съвет)
Той е общо от 7 човека, където освен Кана, Капкана и Ичургу боила са включени още 4 висши боила. Това е вътрешния кръг на Саракта, откъдето се взимат всички висши управленски решения. 4-те висши боила са избирани от Ичургу-боила, одобрявани от Кана. Те съвместяват останалите министри, необходими за управлението на България. Вземането на решения е ставало по принципа на вишегласието около кръгла маса. Третата форма на управление – демокрация.
Външен боилски съвет (Народно събрание)
Съставен е от 101 боила, от които 6 са от Великия съвет. Народното събрание не е било постоянно държавно тяло, но е било свиквано за решаване на особено важни държавни работи. То е решавало въпроса за мирни преговори, избирало е или е сваляло владетелите. В случая по-точно казано е, че е предлагало за владетел или да бъде свален като такъв. Самото одобрение е прерогатив на Колобърския съвет. В бъдещия Саракт боилите ще предложат претендите за Кан (Цар), а Небето чрез колобърския Съвет ще определи кой от тях е най-достоен. Външните боили ще бъдат избирани чрез пряко гласуване от българите, имащи право да гласуват.
Таркани (Областни управители)
Обикновено са боили от външния съвет, макар и да не е задължително. Обхващат 12 области – 10 външни и 2 вътрешни. Избирани са от хората, имащи право да гласуват от съответните области. Кметовете ще бъдат избирани пак чрез пряка демокрация от жителите на даденото населено място, имащи право да гласуват.
3. Гласуване.
За решаване на висши държавни проблеми във Великия съвет ще се гласува с единогласие като Канът има краен глас (вето). В народното събрание ще се гласува по вишегласие (мнозинство). Затова е с нечетен брой. Изборът за Народно събрание и местни избори ще става от българи, имащи право да гласуват. Те ще отговарят на определен етнически, възрастов и образователен ценз. Това са пазителите на Саракта, критичната маса българи, които в началото ще построят основите му. Изборите ще стават чрез народни събори, съвременния аналог на местни избори за народни представители.
Мъжката част от избирателите ще имат привилегията да притежават мощно стрелково оръжие и да извършват граждански арести, като при неподчинение да го използват по предназначение. Те ще са Пазителите на Саракта, което е въпрос на чест и отговорност. Като такива ще съвместяват и ролята на нещатна полиция. Самата полиция ще е предадена на общинско управление и ще е съвсем малобройна. Необходимост от по-голяма няма да има, с което държавния и общински щат ще е сведен до минимум. Всички щатни административни позиции ще се заемат след конкурсни избори с много строг подбор на кандидатите.
4.Закони
В древнобългарския Саракт до 9 век основен закон е бил тенгрианския закон Торе.
„Един Бог, един Владетел, един Закон”
В Четвъртото българско царство ще бъдат съчетани някои от съществуващите закони с древнобългарските. Смъртното наказание ще бъде възстановено. Политическите партии ще бъдат разпуснати, а правото на обединение ще е на други принципи, най-вече професионални. Всяка злоупотреба с власт и позиция без значение от боил или обикновен служител ще се наказва много строго като криминално деяние. Всяка злоупотреба с власт от Кана или член на Великия съвет ще се наказва със смърт. При неспособност или неумение да си носят отговорността, те ще бъдат приканвани да се оттеглят. Решенията за това във висшата администрация ще идват съобразно йерархията от Колобърския съвет – за Кана/Капкана и от Съвладетелите спрямо Вътрешния боилски съвет след консултации с останалите по мнозинство. Ще бъде въведена задължителна военна служба с редовни годишни учения, на които ще се явяват с личното си оръжие всички мъже с право да гласуват. В отношенията с малцинствата са спазвани същите закони като към мнозинството с изключение на отговорността да гласуват и притежават оръжие. Тя ще бъде снета също и от тази част на мнозинството, не отговаряща на останалите критерии за образование, местожителство, плащане на данъци, възраст и криминално минало. Робството, малтретирането и подтискането на човешките свободи ще бъдат забранени със закон.
5. Религиозни свободи
Българският Саракт като многонационална империя винаги е бил толерантен към всички видове религии, стига те да не са заплашвали устоите му, да са поробвали духа на поданиците му или да са проповядвали сатанизъм. Така ще е и в бъдеще, като основните религии ще имат пълната свобода да бъдат практикувани, стига да не се стига до подтискане на духа (секти или краен религиозен екстремизъм) или намеса в държавното управление.
6. Данъци, социална помощ, нормативни уредби
Плосък данък – 10% за всички работещи.
Премахване на лихварството. Социална помощ, сведена до подпомагане на малък бизнес или ферма според древните закони. При нежелание за работа без здравословни проблеми – задължителна трудова повинност (залесяване, почистване, благоустройство). Безплатно здравеопазване и образование за всички поданици на Саракта. Насърчаване на малкия бизнес, иноваторски идеи, култура и спорт. Забрана на всякаква сатанинска, антибългарска и сепаратистка пропаганда. Строги закони за замърсяване и бракониерство.
“Сarakton” - древноарийско име за кръгла ограда, стълп. В тенгрианската вяра – Държава на Духа. Медно Гумно. Седмостълпци.
Символ – IYI
1. Предговор
След като ще се възстановява Българския Саракт, идва времето и за малко повече конкретика, относно държавното му устройство в миналото, за да имаме реална представа, какво трябва да направим за в бъдеще и как да го направим, за да бъде функциониращо. През хилядолетията Саракта е представлявал особена форма на управление, която използва държавообразуващите елементи на старата българска Вяра като основополагащи за устройството на държавата. Най-точното определение може да бъде синархия, където са съчетани трите основни форми на управление в човешката история – теокрация, монархия и демокрация в строго определена йерархия, подчиняваща се на божествените порядки. По същество това е идеалната държава, където неправдата и злото е изкоренено до основи. Държава на Духа, в която Свободата на човешкия дух е издигната на пиедестал. Единственият земен аналог на синархия като Саракта освен българския е легендарната Шанбала. Той е базиран на космични принципи в планетен мащаб. Защото изграждането на Саракта, започва отгоре-надолу, а не както републиките, отдолу-нагоре. Единствено при Българите тази формула била въплътена в държавното устройство.
2. Структура и йерархии
Колобърски Съвет
Това е най-висшата йерархия. Съвет от колобъри, които са говорители на Небето. Тези хора са тенгриански духовници, които осъществяват връзката с Небето и предават воля му. Те са в основата на Саракта. Бройката им може да варира, но като цяло е 12. Начело на Съвета е Ан-Колобър. Върховният балагур. В древността ритуалът за избора му е провеждан по Еньовден, като е преминавал през определени изпитания за да бъде определен. В идеалния случай колобър е и върховния Владетел на Саракта – Кана. Когато той става Кан Субоги –или Кан-колобър. Това е и най-висшата степен на управление – теокрацията. Тези хора решават кога Кана е подходящ за владетел и кога трябва да се оттегли. Те ще имат своята последна дума при избора на висшето държавно управление. На тяхно разположение чрез Капкана ще бъдат и въоръжените сили. В бъдещето управление Съвета ще играе незабележима роля и ще е неизвестен за поданиците на Саракта. Избирането на членовете му е посочено от Небето, призованите са посвещавани в съответните степени според способностите им.
Кан (Цар, Президент)
Канът е върховния владетел. Кан Субоги – “От Бога Владетел”. Ако се приеме за първично японският превод на думата Субоги – “Субару”, може да се приеме и израза “ От Плеядите Владетел”. В бъдеще претендентите за тази позиция ще са определяни от боилския съвет, но ще е посочен от Колобърския съвет след серия изпитания. Тази институция представлява втората по важност йерархия – монархията. Веднъж избран, Канът е пожизнен, освен ако не избере сам да се оттегли или не е призован за това от колобърския Съвет. При отказ да го направи следва насилствена смяна чрез свещенодействие. Този Кан ще е наследник на управяващата някога династия Дуло. Ако управляващият род по една или друга причина изчезне, новият владетел ще се избира измежду членовете на друг боилски род. Наследник на българския владетел е могъл да бъде не само неговия син, но и неговия брат. При наследяването на трона от сина на Кана принципът на първородство няма да е задължителен. Ако Канът няма пряк престолонаследник, властта получава неговия братов син. Ако в семейството на Кана няма член от мъжки род или той е малолетен, тогава ще се назначи регент, обикновено капкана или велик боил до намирането на наследник. Изборът му за Кан ще бъде от колобърския Съвет по същите правила, описани по-горе.
Капкан (Съвладетел, Вицепрезидент)
Капканът принадлежи към съсловието на боилите, както показва пълната му титла. Той е член на вътрешния боилски съвет и съвместява длъжността министър на въоръжените сили на България (армия и вътрешни войски). Това е втората по-важност държавна длъжност след Кана. Желателно е той да е също Колобър. В случай на смърт или отказ от управление на Кана, той поема управлението до определянето на такъв от колобърския Съвет. Капканът е от лявата страна на Кана, избиран от него и е одобрен от колобърския Съвет.
Ичургу боил (Премиер)
Втори по значение боил в българската държава е ичиргу боилът. Според това шестимата велики боляри са били най-висшите сановници в българската държава, между които на първо място са били капханът и ичиргу боилът. Те са съветници и приближени на кана и част от боилския съвет. Ичургу боилът освен министър-председател ще съвместява и ролята на външен министър. Подобно е управлението на САЩ, където Държавния секретар е третия по йерархия в държавата. Ичургу боила седи от дясната страна на Кана на кръглата маса. Избиран е от Кана.
Вътрешен велик съвет (Министерски съвет)
Той е общо от 7 човека, където освен Кана, Капкана и Ичургу боила са включени още 4 висши боила. Това е вътрешния кръг на Саракта, откъдето се взимат всички висши управленски решения. 4-те висши боила са избирани от Ичургу-боила, одобрявани от Кана. Те съвместяват останалите министри, необходими за управлението на България. Вземането на решения е ставало по принципа на вишегласието около кръгла маса. Третата форма на управление – демокрация.
Външен боилски съвет (Народно събрание)
Съставен е от 101 боила, от които 6 са от Великия съвет. Народното събрание не е било постоянно държавно тяло, но е било свиквано за решаване на особено важни държавни работи. То е решавало въпроса за мирни преговори, избирало е или е сваляло владетелите. В случая по-точно казано е, че е предлагало за владетел или да бъде свален като такъв. Самото одобрение е прерогатив на Колобърския съвет. В бъдещия Саракт боилите ще предложат претендите за Кан (Цар), а Небето чрез колобърския Съвет ще определи кой от тях е най-достоен. Външните боили ще бъдат избирани чрез пряко гласуване от българите, имащи право да гласуват.
Таркани (Областни управители)
Обикновено са боили от външния съвет, макар и да не е задължително. Обхващат 12 области – 10 външни и 2 вътрешни. Избирани са от хората, имащи право да гласуват от съответните области. Кметовете ще бъдат избирани пак чрез пряка демокрация от жителите на даденото населено място, имащи право да гласуват.
3. Гласуване.
За решаване на висши държавни проблеми във Великия съвет ще се гласува с единогласие като Канът има краен глас (вето). В народното събрание ще се гласува по вишегласие (мнозинство). Затова е с нечетен брой. Изборът за Народно събрание и местни избори ще става от българи, имащи право да гласуват. Те ще отговарят на определен етнически, възрастов и образователен ценз. Това са пазителите на Саракта, критичната маса българи, които в началото ще построят основите му. Изборите ще стават чрез народни събори, съвременния аналог на местни избори за народни представители.
Мъжката част от избирателите ще имат привилегията да притежават мощно стрелково оръжие и да извършват граждански арести, като при неподчинение да го използват по предназначение. Те ще са Пазителите на Саракта, което е въпрос на чест и отговорност. Като такива ще съвместяват и ролята на нещатна полиция. Самата полиция ще е предадена на общинско управление и ще е съвсем малобройна. Необходимост от по-голяма няма да има, с което държавния и общински щат ще е сведен до минимум. Всички щатни административни позиции ще се заемат след конкурсни избори с много строг подбор на кандидатите.
4.Закони
В древнобългарския Саракт до 9 век основен закон е бил тенгрианския закон Торе.
„Един Бог, един Владетел, един Закон”
В Четвъртото българско царство ще бъдат съчетани някои от съществуващите закони с древнобългарските. Смъртното наказание ще бъде възстановено. Политическите партии ще бъдат разпуснати, а правото на обединение ще е на други принципи, най-вече професионални. Всяка злоупотреба с власт и позиция без значение от боил или обикновен служител ще се наказва много строго като криминално деяние. Всяка злоупотреба с власт от Кана или член на Великия съвет ще се наказва със смърт. При неспособност или неумение да си носят отговорността, те ще бъдат приканвани да се оттеглят. Решенията за това във висшата администрация ще идват съобразно йерархията от Колобърския съвет – за Кана/Капкана и от Съвладетелите спрямо Вътрешния боилски съвет след консултации с останалите по мнозинство. Ще бъде въведена задължителна военна служба с редовни годишни учения, на които ще се явяват с личното си оръжие всички мъже с право да гласуват. В отношенията с малцинствата са спазвани същите закони като към мнозинството с изключение на отговорността да гласуват и притежават оръжие. Тя ще бъде снета също и от тази част на мнозинството, не отговаряща на останалите критерии за образование, местожителство, плащане на данъци, възраст и криминално минало. Робството, малтретирането и подтискането на човешките свободи ще бъдат забранени със закон.
5. Религиозни свободи
Българският Саракт като многонационална империя винаги е бил толерантен към всички видове религии, стига те да не са заплашвали устоите му, да са поробвали духа на поданиците му или да са проповядвали сатанизъм. Така ще е и в бъдеще, като основните религии ще имат пълната свобода да бъдат практикувани, стига да не се стига до подтискане на духа (секти или краен религиозен екстремизъм) или намеса в държавното управление.
6. Данъци, социална помощ, нормативни уредби
Плосък данък – 10% за всички работещи.
Премахване на лихварството. Социална помощ, сведена до подпомагане на малък бизнес или ферма според древните закони. При нежелание за работа без здравословни проблеми – задължителна трудова повинност (залесяване, почистване, благоустройство). Безплатно здравеопазване и образование за всички поданици на Саракта. Насърчаване на малкия бизнес, иноваторски идеи, култура и спорт. Забрана на всякаква сатанинска, антибългарска и сепаратистка пропаганда. Строги закони за замърсяване и бракониерство.
Древнобългарският Календар
Много хора погрешно приемат тази година за началото на българския календар. Според нея, сега трябва да сме 7514 г., докато на Еднажден миналата година ние се честитяхме с новата 6777 г. по българския ни календар. Откъде идва тази разлика.
Всичко започва с проф. Златарски. Tой се позовава на един договор между Византия и България от 823 г. с Кан Субоги Омуртаг, където е записано, че е станало в 6328 година от сътворението на света.
Оттам с елементарна сметка, той дава годината 5505 пр.н.е. като начало на календара. Това негово твърдение се приема безрезервно нататък, и всички го приемат като начало на българския календар.
Само че има едно обаче. Така отбеляано като начало на света идва от византийското летоброене. Това не е и календар, защото те нямат календар.
Ромеите използват видоизменения юлиянски календар, с разликата, че началото на годината започва от 1.09 и завършва на 31.08 следващата година.
Фанариотите някак си не приемат този "езически" календар и леко го променят. Също така, освен "от началото на света", те използват и термина "индиктион", което ще рече група от 15 години.
При всички случай, това не е българския календар, а поромейчен юлиянски календар.
Въпросният надпис по договора с Кан Омуртаг е именно според тяхното си летоброене. Ето и типичен пример, как ромеите използват това летоброене;
Из “История” на Скилица – Кедрин;
“В 6508 [=1000] г., индикт 13, императорът (Василий) изпратил силна войска срещу българските крепости оттатък
Хемус под предводителството на патриций Теодоракан и на протоспатарий Никифор Ксифий.
Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав, както и Плиска, и се върнала невредима и победоносна.”
С докс започва българската Нова година. С докс започва поредният 12 годишен цикъл. Затова и тогава - в трите дни от неделя до сряда (Коледа) се е колело прасе, древна българска традиция, останала до днес. Всичко в този календар е изместено с един месец. Неслучайно! Най-лесно можете да го изчислите като приравните Докс със зодиака на Козирог. И оттам нататък всеки може да направи другите изчисления. Годините Докс са 1971, 1983, 1995 и т.н. Който сам иска да го провери, може да използва като отправна точка не онзи договор, а един друг надпис от това време - Чаталарския надпис. В него директно са посочени двете летоброения - ромейското и българското. Годината е 821г. по съвременния грегориански календар или по истинския Български календар - шегор, елем. Година телец (3-та от 12 годишния цикъл), месец елем (22.09-21.10). Оттам нататък е елементарна математика, като имаме предвид, че Шегор е 2009 г. и разделим тези 1188 години оттогава на 12.
Много си задават въпроса - с какво тогава българският календар е най-стар и най-точен? Отговор на това можем да дадем веднага. Ромейското летоброене не Е календар. Те използват Юлианския, като променят само новата година. Защо приемат 5505 като сътворението на света? Допускам, че това наистина съвпада с края на последния черноморски Потоп, което е останало от преданията на гърците, които пък са го заимствали от тракобългарите и предците им - беласите. Разликата от сътворението на света - 5505 пр. Хр. и началото на българския календар - 4768 г. пр Хр. е само 737 години, което си идва в същата епоха. За сравнение по еврейския календар сега сме 5770г., което е над хилядолетие по-късно. Следващият най-точен календар след българския - този на маите е значително по-късен. Техният е слънчево-плеядиянски, започва от 3114г. пр Хр. и свършва след 3 години. Грешката му спрямо тропическата слънчева година е само 1.98 дни за 10 000 години. Грешката на грегориянския календар, приет в България на 31.03.1916г. е 3.02 дни. Грешката на българският календар за това време е ... 0.02 дни. Сами си правете изводите. Другото огромно предимство според него е, че всички дати през цялата година съвпадат на точните дни от седмиците. Така, ако сте роден в неделя, ще знаете, че винаги ще си празнувате рождения ден в неделя. Затова през 1976г. ЮНЕСКО приема нашия календар като най-точния и дори тогава е имало опит да се приеме наместо грегориянския. (с разликата, че са искали да Новата година да си остане на 1.01). Нашата Нова година обаче неслучайно започва именно в неделя, Еднажден. Денят на зимното слънцестоене. Българският календар най-добре може да бъде описан като слънчево-юпитерски. Древните ни предци много добре са знаели, че Юпитер е газов гигант и са го отнасяли като слънце, а не планета. Което е и правилното. Както Канът е имал наместник, Капкан - така и Еньо си е имал наместник - Янкул. За ориентир като начало на новата година са използвали в кой двор от Зодиака е бил Юпитер в деня на зимното слънцестоене. Точно както за ориентир за началото на новата епоха са използвали в кой двор ще отиде Слънцето при залез в нощта на пролетното равноденствие. Сега първото изгряващо съзвездие на 21.03 вече е Водолей - епохата на Агни. Преди 6700 години обаче Слънцето е отивало при съзвездието Телец, където са и Плеядите.
Българският календар добавя Еднажден към обичайните 364 дни, разделени на 4 по 91 дни. Всеки сезон с два месеца по 30 дни и първия с 31 дни. Златно математическо деление, което не спира дотук. Тези дни могат да се делят на 7 и дават 52-те седмици в годината. Веднъж на 4 години се е добавял още един ден както сега. Той се е добавял през лятното слънцестоене, диаметрално противоположен на Еднажден. Наричали го Слънчев ден -Бехти, който се добавя преди сегашния Еньовден. По този начин седмицата е започвала от неделя. В кумранския календар, както и този на Енох (Еньо), седмицата започва от сряда. При българския след Еднажден в 3-те дни на Отключеното небе до сряда е било забранено да се работи. А тогава се е чествало Рождеството на Млада Бога - Коледа. Цикълът от 12 години е групиран в по-голям от 5 по 12 или 60, редуван както Ин и Ян с женско и мъжко начало. Сравнете го с 52-годишният на маите. При нас не Плеядите, а Юпитер го е обуславял. Според техните изчисления, на 10 080 години е трябвало да извадят 3 дни, които премахват и 3-те дни грешка между календарната и тропическата година. 10 080 е кратно на 3, а 3360 е кратно както на 12, така и на 5. Виждате сами с каква неземна точност са разполагали като махат дори тези 3 дни отклонение, което има при грегорианския календар. Откъде са ги имали тези знания?
"Божие откровение въплътено в човешка наука." Като всяко нещо, което са правили древните ни предци. Българите! Близко е времето, когато ще бъде възстановен отново българският ни календар. Защото Времето ни дава възможност в Саракта да се извършват свещенодействия. Точното време е толкова важно, както точното място и точната символика. Сравнителната таблица е дадена тук , макар и да има допусната техническа грешка, започваща с 1974 година на 3-тата колонка.
За Календара и Седмолъчицата
Въпросът е календарът дали има някакъв божествен или извънземен произход или чисто научен за онова време.
Българският Календар е съчетание на двете, той е божие откровение въплътено в човешка наука. Основен принцип залегнал в календара е онова, което четем в Муртафларския надпис;
"Подвижните светила са 7. Небесен господар /бог/ им е Слънцето. То и Юпитер, Време - господарят управлява."
Това е един пълен преобрат на ведическата доктрина за времето, посочена в Атхарваведа, защото поставя Господар, който да го управлява. А в Атхарваведа, времето е представено така;
"Във времето (кала) е впрегнат коня.
Седем лъча, хилядооки, нестареещи, многобройни.
Заблуди се издигат, но мъдрите виждат през тях, кръга на всички светове.
Времето се движи от седемте чакри и достига седмото небе на безсмъртието.
Времето е породило всички тези светове, то е първият бог.
Времето поражда потомството, в началото на времето е Праджапати.
Самият свят и костенурката са чрез времето, жарта е родена от времето "
И така тези два взаимопротичащи процеса на вътрешното и външното, довеждат до една проста необходимост, да се създаде ключ, който да отключва небесните порти и осигурява пътуването през времепространството. Това трябва да стане през Слънцето, което управлява и Времето. Затова се налага консолидация на много бройните му лъчи ( Магура и Байлово) в седем лъча, за да се премине през седемте порти и съответно да се разключат и седемте чакри, които движат времето.
Всеки лъч придобива символ, който вибрира с пулсациите на всяка чакра и всяко едно фино енергийно поле. Символите са два, защото като отидеш, трябва да се върнеш, като усилиш, след това трябва да намалиш, като вземеш, след това трябва да дадеш.
Българският и първият кивот на завета
Редом със свещената Седмолъчица, съхранявана доскоро в НАИМ София и понастоящем недостъпна за българите, другият най-значим свещен артефакт от Българския Саракт е Кивотa. Малко преди масовата касапница с изколването на 52 боилски рода, държавният предател Борис 1 тайно го предава на Ватикана, с което поставя извън закона хилядолетната Тенгрианска Вяра.
Представяме ви статия от сп."Отечество", 1983 г.
В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Терачина с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е.. Преди 7 години той обитаваше един прашясал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно. Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса. Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник!
Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си?
Нека си припомним един много важен момент от нашата средновековна история от времето на княз Борис I, когато от Плиска до Рим тръгват три български пратеничества, а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.)...
В хрониките е записано, че той „Изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил...
Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, те внесли в Латеранския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красяли разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му върху Чивидалското евангелие. А те били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! А резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение! Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалийски къщи. Сандъкът от Терачина носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваянето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравненските домове като дар за стопанина.
Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната, фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима. С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане. В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполовено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мрaмoрната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел. Забележително е, че срещу тези две победни сцени има два срещуположни огледални образа. Момент на жертвоприношение. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симокат съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...
По телата на героите и конете минават удари със замба, както фигуралните композиции на дебърските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с „петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле.
Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херризираните владетели са от друго време. Те носят други облекла. Къси дрехи като съшити от кожа. Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривърхата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е в тържествена поза, подобен на древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия.
В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка. На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така както са очертани арките в паната върху сандъка.
И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пресиян: „Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой.
Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.
Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на грифона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...
Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията н навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закрилящата светла сила на орела и грифона. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила. Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа.
Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участвува в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език.
В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."
Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче, обърната анфас. Такава е тя и в предната фасада. И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една, розета — „порната с четири ряза", както казват възрожденските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палметата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.
А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулптирани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят на политическото иго.
В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябълката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка.
Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хрельовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълговечния камък: „... и нека роденият по-късно... си спомня за оногова, който го е направил..."
Посветено на светлата памет на Цаньо Антонов
Анчо Калоянов, "Старобългарското езичество", 2000 г.
В езическата епоха станът на коледарите снема характеристиката на реалния център на етничното землище - столицата Плиска и по-точно на Двореца и Храма в нея, а раздвоението на водача на ритуалната конница Добри-Дан на Добри и Дан отвежда именно към двойката Владетел и Върховен Шаман. Тяхното основно задължение в новогодишните обреди е било да осигурят "време" за цялата етнична общност.
Съвместно извършван от Владетеля и Върховния Шаман, обредът за встъпване в новия годишен цикъл е имал за най-важна съставка символичното разключване на вратите на Храма в Центъра и/или отваряне на ковчежето с атрибутите за този род свещенодействия на двамата. Ролята на такова ковчеже е изпълнявал Сандъкът от Терачина и, както се подразбира, според нас той се е разключвал с бронзовата статуетка-ключ от Плиска. Предположението ни е също толкова уязвимо, колкото ако уговорим, че подобен на него е бил разключваният, защото и той е имал същите функции (и дърворезбованата му украса е била със сцени, които са били варианти на неговите). Но за тази категоричност при идентификацията разполагаме с твърде важен аргумент - върху една от сцените на Сандъка от Терачина също откриваме присъствието на еднорога.
Еднорогът е представен с функциите на Змееборец, дубльор на орела, във второто пано на горния фриз от лявата страна. То е едно от трите пана, в които е резбована "розета, порната на четири", знак за поделеното по четирите основни и четирите допълнителни посоки пространство по хоризонтала. Производна на тези осем дяла е подредбата на осемнайсетте пана, които с изключение на двете централни под мястото за ключалката са композирани в осем двойки. Двама са героите на изобразения разказ върху Сандъка от Терачина - Брадатият и Безбрадият, съответни на двойката Владетел и Върховен Шаман във владетелската институция на българската държава през езическата епоха.
Изследвачите са забелязали, че в долния фриз Безбрадият е с трирога шаманска корона, каквито са короните на шаманите в Шуменската плочка, оловният амулет от Велики Преслав и рисунката графит от западната крепостна стена на Плиска. За разлика от тях обаче средният рог от короната на Безбрадия е двукратно по-дълъг от страничните. Трирогостта на короните в домашните паметници не е коментирана, но ако ранната й семантика отвежда към рогата на животните, в които се превъплъщава шаманът, най-вероятно е общият им сбор да съответства на комбинацията на тур с еднорог, а вече впоследствие трите рога схематично са представяни в познатата иконография. Направената уговорка позволява да видим в еднорога от второто пано на горния фриз зоометаморфозата на Безбрадия (Върховния Шаман).
Единството между ключ, който същевременно е фигура на шаман певец, и разключваното от него ковчеже с дърворезбованите осемнадесет пана, представящи "свещената история" на българската владетелска институция, задължава разчитането им като едно цяло. Една от не толкова очевидните, но все пак засега единствена възможност е да бъдат обединени чраз взаимоотношението субект (певец-ключ) и обект ("песните"-пана). Към такъв прочит ни води наблюдението, че в шаманските традиции "пътникът" е сам певец на своите странствания, т.е. Омир същевременно е и Одисей, за което имаме подкрепа във факта, че певецът от бронзовата статуетка-ключ е един от двамата герои на изобразения текст на Сандъка от Терачина. Това ще рече, че само когато ключът е в ключалката на ковчежето, тяхното двуединство функционира пълноценно и освен предназначението си да осигури достъп до ритуалните атрибути, съхранявани вътре, той е разключвал ("изпявал") изобразителния текст отвън.
След покръстването в качеството на трофеи атрибутите на Върховния Шаман и езическите знаци на властта на Владетеля, включително и меча, били изпратени в Рим заедно с ковчежето и били поделени между папа Николай и крал Людовик. Статуетката-ключ нарочно била задържана - без нея тяхната магическа сила оставала "заключена". Унищожаването й чрез претопяване или строшаване ще да се е смятало за акт с непредвидими последици за довчерашните шаманисти и тя била "изоставена" (нейната съдба споделила след 893 г. и самата столица Плиска) или по-точно съзнателно заровена ("погребана") на мястото, което по право й принадлежало. Това предположение е наложено от невъзможността да обясним оцеляването й като следствие от делничната й загуба, захвърлянето или изоставянето й при някакъв битов или исторически катаклизъм и то тъкмо в пространството, обхващащо Двореца и Храма. Защото, ако наистина става дума за статуетка-ключ към Сандъка от Терачина (или негово подобие), такава немара или случайност би била квалифицирана като светотатство от съвременниците на притежателя й. За общество, което се самоописва чрез закодираните в осемнадесетте пана правила за реда във Вселената и за ритъма на Времето, загубата на ключа, с помощта на който те се декодират и изпяват при необходимост, не би могла да се тълкува другояче освен като отказ свише да бъде допуснато до познанието. И по-кратко - отказ от бъдеще. Затова отнасяйки именно като трофеи атрибутите на Владетеля, на Върховния Шаман и самото ковчеже с дърворезбованата митология, новопокръстените българи "отказали" да предадат ключа към нейната тайна.
В църквата "Свети Николай Болнички" в Охрид се намира известната дърворезбована врата, чиято орнаментика е подобна на Сандъка от Терачина и се предполага, че нейните табла са вторично употребени от такива сандъци. На едно от тях е изобразена лисица, катереща се по вертикалата на дърво, на върха на което има птица, и навярно сцената има за основа същия календарен мит, познат от цитираната кратка приказка от Стеблево, Дебърско.
Подсказаната симетрия в него с оглед на змееборството намира своите аргументи във факти от високата традиция, които не са задоволително обяснени и остават необясними извън предполагаемия модел за свят в българското общество през ХI - ХII в., според който пространствено-времевият континуум е бил с двоен "пробив" в годишния цикъл, осигурен от кръговрата на Плеядите. Става дума за созополската икона от ХII в., в която светци змееборци са Свети Георги и Свети Димитър, за един фрагмент от Беседата на тримата светители - "два ангела громная есть: елленскїй старец Перунъ и Хорсъ Жидовинъ" и за иконографиите на Брадатия и Безбрадия от Сандъка от Терачина.
В иконата от Созопол двамата светци, чиито дни са плеядно ориентирани в календара и поделят годината на почти равни половини (зима и лято), са конници, които имат различни противници: Свети Георги (на преден план) убива крокодил, а Свети Димитър - змия. Видимо е желанието на иконописеца да подчертае разликата в тяхното разположение по хоризонталата и по вертикалата, съответстващо на мястото на Плеядите на Гергьовден до линията на хоризонта при залез слънце и на Димитровден - високо към средата на нощното небе: крокодилът се подава от (или по-скоро потъва във) водата, докато змията стремително се издига нагоре, увита около ствола на дърво. Някои елементи от иконографията на двамата светци показват видими сходства с двата варианта на змееборческия подвиг на Михаил Воин, представени от Службата и от Житието. В Службата Михаил Воин е конник, въоръжен с меч и копие, с които отсича главите и пронизва противника си, при това се загатва, че тъкмо главите е погубил във водата - "вь водах змиемъ главы сьтеры", а в Житието той е пешак с меч и щит и Змеят високо е издигнал шия. Правеното разграничение между "хоризонталния" и "вертикалния" Змей поражда разликите в начина на оставяне на следи знамения чрез нокти (в Службата) и чрез опашката (в Житието), което означава, че в първия случай той е четириног (гущероподобен). Ако зад Хала Семендра в споменатата вече песен стои саламандър (дъждовник), то и на българската митопоетична традиция ще се окаже присъща животинската хипостаза на бог Перун - крокодилът, документиран в Летописец вкратце от края на ХVII век. Ако вземем предвид изказаното вече мнение, че в годишния кръговрат на Плеядите "началото" се ориентира към зенита им, а "краят" - към надира, то става напълно обяснимо назоваването на Перун като "старец".
За изпращането на Кивота във Ватикана
Всичко започва с едно съгласувано решение на колобърите и кан Пресиан за въвеждане на християнското учение, проповядвано от българи на български, както и приемане на унифицирана българска писменост за ежедневна употреба. В началото на 50-те години от 9 век България е мощна Империя, обхващаща огромни територии на север до Днепър и на запад до Германия. В състава и влизат много славяни, печенеги, кумани, авари, ромеи – народи, където Тенгрианството е непознато, за сметка на активно навлизащото и лесно разбираемо християнство. За да се централизира властта и неутрализират опитите на Ватикана и Византия чрез своите свещенници да влияят на тези народи е взето решение да се развие изначалното българско християнство, смятано за естествено продължение на Тенгрианството. Успоредно с него обаче като част от Орендата управляващият и религиозен елит на българите е трябвало да запазят свещенните тенгриански знания и баща и син да живеят заедно в мир. Подобен модел с обратен знак е използван от евреите. За другите гойски народи има Стар завет, за евреите – Тората, а на Синедриона остават тайните кабалистични знания.
Не всеки може да бъде тенгриански колобър. Той трябва да е “прихванат”, преболедувал шаманска болест с много стабилно обучение като се почне от билколечение, бойни изкуства, чакръкчийство, нестинарство и се стигне до по-горните нива на управление на елементните стихии, пътуване по вертикалата и т.н. Да не говорим за моралните качества, които трябва да притежава. Така, за разлика от поповете, е невъзможно да завършиш някоя семинария и да станеш колобър, макар в последствие много от монасите да са били и тенгриани (като част от плана). Именно в манастирите са съхранени тенгрианските знания през последвалите години на робство и погроми. Тези разлики имат плюсове и минуси. Плюс – защото само най-добрите и избраните от Ден Грее могат да бъдат колобъри и не е имало място за самозванци (виж закона Торе). Минусът е, че в новозавладените територии на Империята не е имало достатъчно обучени хора. Този недостиг е трябвало да бъде преодолян чрез християнски свещеници, проповядващи българско християнство със силен елемент на Тенргианство във възловите точки и разбираемо от хората. Бих казал, че този план отчасти е успял и свидетелство за това е точно българското православие, където е втъкано Тенгрианството. Планът е бил премерен с новите реалности и осъществим, но е имало един непридвиден фактор – предателство. Всъщност, колобърите са знаели, че ромейските и папски агенти са активни в завербуване на ключови фигури от българската държава, но не са очаквали, че предателят ще се окаже самият кан, в чийто вени тече кръвта на Дуло.
Първоначално, контактите му с папските наместници и ромейски свещенници са го отдавали като част от плана. Може би и самият Борис в началото не е имал намерение да става предател. Подозренията около него се засилват, особено когато той открито започва да говори за покръстване на самите българи и след масовата поява на чужди мисионери в самата столица през 863г. Тогава колобърите взимат мерки и всички свещенни книги, по-значими регалии и Кивота са прибрани на сигурно място, неизвестно до днес. На тяхно място предвидливо са поставени копия и то съвсем навреме, защото през 864г. Борис тайно се среща с папския наместник в Македония и взима със себе си Кивота и каквото е останало в него. Там на Овче поле се покръства и като доказателство за сериозността на намеренията си предава исканите от папата колобърски атрибути (или копията им). За папа Николай тези регалии са били невероятно важни, защото той неистово се е страхувал от силата на Тангра и се е надявал, че самият той ще ги използва. В тайната му библиотека са се съхранявали скритите текстове за Исус, къде е бил през годините, за които канонизираните Евангелия мълчат и за това кои са влъхвите, помагали му през цялото време. По-късно, след като се разкрива подмяната, ковчежето е захвърлено в една катедрала в Терачина.
Какво точно кара Борис с един удар да погребе хилядолетната българска мощ и от Кан Субогу да се принизи до васал на византийския император Михаил III (дори да вземе името му), не е известно. Някои смятат, че е държавнически ход, след удара в гръб от византийските войски през 863г, докато българската армия се е сражавала с Великоморавия. Според други, Борис е бил жертва на нлп заклинания от византийски иконописец, който му влиза под кожата и става негов довереник и изповедник. Според някои историци ромейският агент след дълги беседи с Борис го стряска като му показва рисунки от ада, но според мен това не е достатъчно да предаде така лесно дедите си и мощта на България.
Каквато и да е истината, факт е, че след 865г. България де-факто пада без бой под византийско робство за 24 год, чак до идването на Владимир Расате. Същата година новоизлюпеният християнин слиза още една стъпка надолу към бездната, избивайки най-верните български синове и дъщери в т.н. “боилски бунт”.
След случая с покръстването и предаването на ковчежето е било ясно, че самият кан е предател. Така Колобърският Съвет и външните боили обявяват повсевместен бунт в 10-те провинции (комити). За съжаление ядрото на българска армия е все още далеч на западните граници, задържана умишлено там от Борис. Всъщност боилите, с одобрението на Съвета се приготвят да изпълнят древен ритуал точно за такива случаи, безкръвно удушаване. Древен български обичай, прилаган на знатни люде, нарушили закона Торе, без да се пролее кръвта и Орендата в нея.
Летописецът Зонара отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава". Борис обаче държи силен коз – на негова страна е мощната византийска армия, специално извикана за случая. С нейна помощ той успява да потуши бунта. Ромеите са и тези, които извършват поголовната сеч на пленените бунтовници. Никой българин не би посмял да замахне с меча срещу колобър. В случая се говори за 52 боилски рода, но всеки род е бил много голям – поне по 100 човека. Така че тук говорим за една масова касапница на жени, деца, старци. Там са били и ромейски свещенници, които са питали поотделно всеки дали се отказва от вярата си. Борис дълго след това е имал угризения, но римският папа му дава специална индулгенция с опрощение. Точно тогава, при вида на изкланите мъже, жени и деца - цвета на унищожения Саракт, на Шуменското плато с обърнати длани надолу е произнесено Проклятието, прекършило милиони човешки съдби. Там, до мадарския конник - апотеоза на величието на Саракта, на завръщането и изпълнението на Мисията. Най-силната, кръвна Клетва, изречена от колобър без възможност да бъде променена за цели 12 века. Главният Колобър по това време вече е бил убит. Настъпващите тъмни векове на погроми и робства Пазителите наричат Забранени години, през които не могат да се намесват активно.
Борис – Михаил не спира дотук в развихрянето си. Следва декрет, според който всяко село, където се практикува старата Вяра хората да са поробвани и продавани "през три земи", а на капището да бъде построена църква. Толкоз с християнското милосърдие. Гордите и непобедими българи научават една нова, непозната за тях дума - робство!
Ангел Грънчаров - Елтимир, "Воини на Тангра", 2007г.
"Предпоследният пазител на Книгата на Завета, когото познавах беше един скромен ловешки свещеник. Православен свещеник, който не можел да служи на погребения, защото плачел заедно с близките на починалия. "
"Ключът, и не само той, а и много други реликви не се намирали в ръцете на предателя Борис. Запазени са, обаче. Един от големите колобъри е бил човекът, когото познаваме под името Св. Иван Рилски. Спроед това, което се знае, трябва да минат 1200 години от произнасянето на Проклятието, за да влезе Съветът в пълната си власт. Засега той може да се намесва само индиректно, с помощта на посредници. Все пак много пъти, когато положението на Българите е изглеждало безнадеждно, Съветът се е намесвал по свой начин и нещата са тръгвали в благоприятна насока."
"Получих следното съобщение: Докато вие, убитите от своята страна не получите справедливост, тоя народ добро няма да види. Тълкувайте го както искате. Предадоха ми го с поръката да го предам на вас..."
ПРИЛОЖЕНИЕ
Из въпросите на Борис Михаил към римския папа
Въпрос;
"Грях ли е, че аз избих моите хора и семействата им?"
Отговор;
"Вие ни съобщавате, че сте покръстили поданиците си въпреки тяхното несъгласие, поради което избухнал бунт, заплашващ вашия живот. Хвала вам, защото сте укрепили авторитета си, като сте заповядали да избият заблудените овце, отказващи да влязат в кошарата. Вие не сте сторили никакъв грях, като сте проявили такава свещена жестокост; напротив, заслужавате похвала, защото сте унищожили враговете, които не са пожелали да влязат в лоното на Апостолската Църква и по този начин сте отключили Царството Небесно за подвластните ви народи. Нека царят не се бои от убийствата, ако те могат да държат поданиците му покорни или да ги подчинят на християнската вяра! Бог ще го възнагради за греховете на този свят във вечния живот."
Симеон Логотет:
"В това време в Константинопол се готвеха на война срещу блъгарете, сиреч метежниците, а не срещу царя и християнете, на които искаха да подадат помощ.”
Закон Судний Людем на княз Борис-Михаил;
(Спуснат от Византийската "Еклога", узаконяващ робството. Документът е преписано от руски източници и видоизменен. Оригиналът вече не е достъпен)
"Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Всяко село, където се вършат езически служби и клетви, на капището му да се построи божи храм и имотите му да се предадат на черковата. Които в това село вършат подобни служби и клетви, жените им да се продадат като робини през три земи, а имотите да се предадат на черквата."
(За мъжете не се уточнява каква ще е участта, но сами можем да се досетим, б.р.)
" Който от войниците се хване, че е отхвърлил нашата християнска вяра, като се върне в своята земя и град, да се предаде на черквата"
(Не е уточнено какво ще направи църквата с предадения войник, б.р.)
Речник;
Езичество - Тенгрианство
Грифон - Барадж
Лъв - Барс
Върховен Шаман - Ан-Колобър
Ювиги Хан - Кхан Субогу
Нади Сент Миглош - Свети Николай
ТОВА СА ДЪРВОРЕЗБИТЕ
Представяме ви статия от сп."Отечество", 1983 г.
В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Терачина с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е.. Преди 7 години той обитаваше един прашясал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно. Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса. Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник!
Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си?
Нека си припомним един много важен момент от нашата средновековна история от времето на княз Борис I, когато от Плиска до Рим тръгват три български пратеничества, а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.)...
В хрониките е записано, че той „Изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил...
Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, те внесли в Латеранския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красяли разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му върху Чивидалското евангелие. А те били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! А резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение! Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалийски къщи. Сандъкът от Терачина носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваянето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравненските домове като дар за стопанина.
Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната, фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима. С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане. В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполовено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мрaмoрната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел. Забележително е, че срещу тези две победни сцени има два срещуположни огледални образа. Момент на жертвоприношение. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симокат съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...
По телата на героите и конете минават удари със замба, както фигуралните композиции на дебърските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с „петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле.
Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херризираните владетели са от друго време. Те носят други облекла. Къси дрехи като съшити от кожа. Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривърхата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е в тържествена поза, подобен на древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия.
В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка. На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така както са очертани арките в паната върху сандъка.
И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пресиян: „Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой.
Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.
Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на грифона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...
Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията н навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закрилящата светла сила на орела и грифона. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила. Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа.
Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участвува в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език.
В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."
Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче, обърната анфас. Такава е тя и в предната фасада. И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една, розета — „порната с четири ряза", както казват възрожденските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палметата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.
А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулптирани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят на политическото иго.
В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябълката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка.
Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хрельовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълговечния камък: „... и нека роденият по-късно... си спомня за оногова, който го е направил..."
Посветено на светлата памет на Цаньо Антонов
Анчо Калоянов, "Старобългарското езичество", 2000 г.
В езическата епоха станът на коледарите снема характеристиката на реалния център на етничното землище - столицата Плиска и по-точно на Двореца и Храма в нея, а раздвоението на водача на ритуалната конница Добри-Дан на Добри и Дан отвежда именно към двойката Владетел и Върховен Шаман. Тяхното основно задължение в новогодишните обреди е било да осигурят "време" за цялата етнична общност.
Съвместно извършван от Владетеля и Върховния Шаман, обредът за встъпване в новия годишен цикъл е имал за най-важна съставка символичното разключване на вратите на Храма в Центъра и/или отваряне на ковчежето с атрибутите за този род свещенодействия на двамата. Ролята на такова ковчеже е изпълнявал Сандъкът от Терачина и, както се подразбира, според нас той се е разключвал с бронзовата статуетка-ключ от Плиска. Предположението ни е също толкова уязвимо, колкото ако уговорим, че подобен на него е бил разключваният, защото и той е имал същите функции (и дърворезбованата му украса е била със сцени, които са били варианти на неговите). Но за тази категоричност при идентификацията разполагаме с твърде важен аргумент - върху една от сцените на Сандъка от Терачина също откриваме присъствието на еднорога.
Еднорогът е представен с функциите на Змееборец, дубльор на орела, във второто пано на горния фриз от лявата страна. То е едно от трите пана, в които е резбована "розета, порната на четири", знак за поделеното по четирите основни и четирите допълнителни посоки пространство по хоризонтала. Производна на тези осем дяла е подредбата на осемнайсетте пана, които с изключение на двете централни под мястото за ключалката са композирани в осем двойки. Двама са героите на изобразения разказ върху Сандъка от Терачина - Брадатият и Безбрадият, съответни на двойката Владетел и Върховен Шаман във владетелската институция на българската държава през езическата епоха.
Изследвачите са забелязали, че в долния фриз Безбрадият е с трирога шаманска корона, каквито са короните на шаманите в Шуменската плочка, оловният амулет от Велики Преслав и рисунката графит от западната крепостна стена на Плиска. За разлика от тях обаче средният рог от короната на Безбрадия е двукратно по-дълъг от страничните. Трирогостта на короните в домашните паметници не е коментирана, но ако ранната й семантика отвежда към рогата на животните, в които се превъплъщава шаманът, най-вероятно е общият им сбор да съответства на комбинацията на тур с еднорог, а вече впоследствие трите рога схематично са представяни в познатата иконография. Направената уговорка позволява да видим в еднорога от второто пано на горния фриз зоометаморфозата на Безбрадия (Върховния Шаман).
Единството между ключ, който същевременно е фигура на шаман певец, и разключваното от него ковчеже с дърворезбованите осемнадесет пана, представящи "свещената история" на българската владетелска институция, задължава разчитането им като едно цяло. Една от не толкова очевидните, но все пак засега единствена възможност е да бъдат обединени чраз взаимоотношението субект (певец-ключ) и обект ("песните"-пана). Към такъв прочит ни води наблюдението, че в шаманските традиции "пътникът" е сам певец на своите странствания, т.е. Омир същевременно е и Одисей, за което имаме подкрепа във факта, че певецът от бронзовата статуетка-ключ е един от двамата герои на изобразения текст на Сандъка от Терачина. Това ще рече, че само когато ключът е в ключалката на ковчежето, тяхното двуединство функционира пълноценно и освен предназначението си да осигури достъп до ритуалните атрибути, съхранявани вътре, той е разключвал ("изпявал") изобразителния текст отвън.
След покръстването в качеството на трофеи атрибутите на Върховния Шаман и езическите знаци на властта на Владетеля, включително и меча, били изпратени в Рим заедно с ковчежето и били поделени между папа Николай и крал Людовик. Статуетката-ключ нарочно била задържана - без нея тяхната магическа сила оставала "заключена". Унищожаването й чрез претопяване или строшаване ще да се е смятало за акт с непредвидими последици за довчерашните шаманисти и тя била "изоставена" (нейната съдба споделила след 893 г. и самата столица Плиска) или по-точно съзнателно заровена ("погребана") на мястото, което по право й принадлежало. Това предположение е наложено от невъзможността да обясним оцеляването й като следствие от делничната й загуба, захвърлянето или изоставянето й при някакъв битов или исторически катаклизъм и то тъкмо в пространството, обхващащо Двореца и Храма. Защото, ако наистина става дума за статуетка-ключ към Сандъка от Терачина (или негово подобие), такава немара или случайност би била квалифицирана като светотатство от съвременниците на притежателя й. За общество, което се самоописва чрез закодираните в осемнадесетте пана правила за реда във Вселената и за ритъма на Времето, загубата на ключа, с помощта на който те се декодират и изпяват при необходимост, не би могла да се тълкува другояче освен като отказ свише да бъде допуснато до познанието. И по-кратко - отказ от бъдеще. Затова отнасяйки именно като трофеи атрибутите на Владетеля, на Върховния Шаман и самото ковчеже с дърворезбованата митология, новопокръстените българи "отказали" да предадат ключа към нейната тайна.
В църквата "Свети Николай Болнички" в Охрид се намира известната дърворезбована врата, чиято орнаментика е подобна на Сандъка от Терачина и се предполага, че нейните табла са вторично употребени от такива сандъци. На едно от тях е изобразена лисица, катереща се по вертикалата на дърво, на върха на което има птица, и навярно сцената има за основа същия календарен мит, познат от цитираната кратка приказка от Стеблево, Дебърско.
Подсказаната симетрия в него с оглед на змееборството намира своите аргументи във факти от високата традиция, които не са задоволително обяснени и остават необясними извън предполагаемия модел за свят в българското общество през ХI - ХII в., според който пространствено-времевият континуум е бил с двоен "пробив" в годишния цикъл, осигурен от кръговрата на Плеядите. Става дума за созополската икона от ХII в., в която светци змееборци са Свети Георги и Свети Димитър, за един фрагмент от Беседата на тримата светители - "два ангела громная есть: елленскїй старец Перунъ и Хорсъ Жидовинъ" и за иконографиите на Брадатия и Безбрадия от Сандъка от Терачина.
В иконата от Созопол двамата светци, чиито дни са плеядно ориентирани в календара и поделят годината на почти равни половини (зима и лято), са конници, които имат различни противници: Свети Георги (на преден план) убива крокодил, а Свети Димитър - змия. Видимо е желанието на иконописеца да подчертае разликата в тяхното разположение по хоризонталата и по вертикалата, съответстващо на мястото на Плеядите на Гергьовден до линията на хоризонта при залез слънце и на Димитровден - високо към средата на нощното небе: крокодилът се подава от (или по-скоро потъва във) водата, докато змията стремително се издига нагоре, увита около ствола на дърво. Някои елементи от иконографията на двамата светци показват видими сходства с двата варианта на змееборческия подвиг на Михаил Воин, представени от Службата и от Житието. В Службата Михаил Воин е конник, въоръжен с меч и копие, с които отсича главите и пронизва противника си, при това се загатва, че тъкмо главите е погубил във водата - "вь водах змиемъ главы сьтеры", а в Житието той е пешак с меч и щит и Змеят високо е издигнал шия. Правеното разграничение между "хоризонталния" и "вертикалния" Змей поражда разликите в начина на оставяне на следи знамения чрез нокти (в Службата) и чрез опашката (в Житието), което означава, че в първия случай той е четириног (гущероподобен). Ако зад Хала Семендра в споменатата вече песен стои саламандър (дъждовник), то и на българската митопоетична традиция ще се окаже присъща животинската хипостаза на бог Перун - крокодилът, документиран в Летописец вкратце от края на ХVII век. Ако вземем предвид изказаното вече мнение, че в годишния кръговрат на Плеядите "началото" се ориентира към зенита им, а "краят" - към надира, то става напълно обяснимо назоваването на Перун като "старец".
За изпращането на Кивота във Ватикана
Всичко започва с едно съгласувано решение на колобърите и кан Пресиан за въвеждане на християнското учение, проповядвано от българи на български, както и приемане на унифицирана българска писменост за ежедневна употреба. В началото на 50-те години от 9 век България е мощна Империя, обхващаща огромни територии на север до Днепър и на запад до Германия. В състава и влизат много славяни, печенеги, кумани, авари, ромеи – народи, където Тенгрианството е непознато, за сметка на активно навлизащото и лесно разбираемо християнство. За да се централизира властта и неутрализират опитите на Ватикана и Византия чрез своите свещенници да влияят на тези народи е взето решение да се развие изначалното българско християнство, смятано за естествено продължение на Тенгрианството. Успоредно с него обаче като част от Орендата управляващият и религиозен елит на българите е трябвало да запазят свещенните тенгриански знания и баща и син да живеят заедно в мир. Подобен модел с обратен знак е използван от евреите. За другите гойски народи има Стар завет, за евреите – Тората, а на Синедриона остават тайните кабалистични знания.
Не всеки може да бъде тенгриански колобър. Той трябва да е “прихванат”, преболедувал шаманска болест с много стабилно обучение като се почне от билколечение, бойни изкуства, чакръкчийство, нестинарство и се стигне до по-горните нива на управление на елементните стихии, пътуване по вертикалата и т.н. Да не говорим за моралните качества, които трябва да притежава. Така, за разлика от поповете, е невъзможно да завършиш някоя семинария и да станеш колобър, макар в последствие много от монасите да са били и тенгриани (като част от плана). Именно в манастирите са съхранени тенгрианските знания през последвалите години на робство и погроми. Тези разлики имат плюсове и минуси. Плюс – защото само най-добрите и избраните от Ден Грее могат да бъдат колобъри и не е имало място за самозванци (виж закона Торе). Минусът е, че в новозавладените територии на Империята не е имало достатъчно обучени хора. Този недостиг е трябвало да бъде преодолян чрез християнски свещеници, проповядващи българско християнство със силен елемент на Тенргианство във възловите точки и разбираемо от хората. Бих казал, че този план отчасти е успял и свидетелство за това е точно българското православие, където е втъкано Тенгрианството. Планът е бил премерен с новите реалности и осъществим, но е имало един непридвиден фактор – предателство. Всъщност, колобърите са знаели, че ромейските и папски агенти са активни в завербуване на ключови фигури от българската държава, но не са очаквали, че предателят ще се окаже самият кан, в чийто вени тече кръвта на Дуло.
Първоначално, контактите му с папските наместници и ромейски свещенници са го отдавали като част от плана. Може би и самият Борис в началото не е имал намерение да става предател. Подозренията около него се засилват, особено когато той открито започва да говори за покръстване на самите българи и след масовата поява на чужди мисионери в самата столица през 863г. Тогава колобърите взимат мерки и всички свещенни книги, по-значими регалии и Кивота са прибрани на сигурно място, неизвестно до днес. На тяхно място предвидливо са поставени копия и то съвсем навреме, защото през 864г. Борис тайно се среща с папския наместник в Македония и взима със себе си Кивота и каквото е останало в него. Там на Овче поле се покръства и като доказателство за сериозността на намеренията си предава исканите от папата колобърски атрибути (или копията им). За папа Николай тези регалии са били невероятно важни, защото той неистово се е страхувал от силата на Тангра и се е надявал, че самият той ще ги използва. В тайната му библиотека са се съхранявали скритите текстове за Исус, къде е бил през годините, за които канонизираните Евангелия мълчат и за това кои са влъхвите, помагали му през цялото време. По-късно, след като се разкрива подмяната, ковчежето е захвърлено в една катедрала в Терачина.
Какво точно кара Борис с един удар да погребе хилядолетната българска мощ и от Кан Субогу да се принизи до васал на византийския император Михаил III (дори да вземе името му), не е известно. Някои смятат, че е държавнически ход, след удара в гръб от византийските войски през 863г, докато българската армия се е сражавала с Великоморавия. Според други, Борис е бил жертва на нлп заклинания от византийски иконописец, който му влиза под кожата и става негов довереник и изповедник. Според някои историци ромейският агент след дълги беседи с Борис го стряска като му показва рисунки от ада, но според мен това не е достатъчно да предаде така лесно дедите си и мощта на България.
Каквато и да е истината, факт е, че след 865г. България де-факто пада без бой под византийско робство за 24 год, чак до идването на Владимир Расате. Същата година новоизлюпеният християнин слиза още една стъпка надолу към бездната, избивайки най-верните български синове и дъщери в т.н. “боилски бунт”.
След случая с покръстването и предаването на ковчежето е било ясно, че самият кан е предател. Така Колобърският Съвет и външните боили обявяват повсевместен бунт в 10-те провинции (комити). За съжаление ядрото на българска армия е все още далеч на западните граници, задържана умишлено там от Борис. Всъщност боилите, с одобрението на Съвета се приготвят да изпълнят древен ритуал точно за такива случаи, безкръвно удушаване. Древен български обичай, прилаган на знатни люде, нарушили закона Торе, без да се пролее кръвта и Орендата в нея.
Летописецът Зонара отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава". Борис обаче държи силен коз – на негова страна е мощната византийска армия, специално извикана за случая. С нейна помощ той успява да потуши бунта. Ромеите са и тези, които извършват поголовната сеч на пленените бунтовници. Никой българин не би посмял да замахне с меча срещу колобър. В случая се говори за 52 боилски рода, но всеки род е бил много голям – поне по 100 човека. Така че тук говорим за една масова касапница на жени, деца, старци. Там са били и ромейски свещенници, които са питали поотделно всеки дали се отказва от вярата си. Борис дълго след това е имал угризения, но римският папа му дава специална индулгенция с опрощение. Точно тогава, при вида на изкланите мъже, жени и деца - цвета на унищожения Саракт, на Шуменското плато с обърнати длани надолу е произнесено Проклятието, прекършило милиони човешки съдби. Там, до мадарския конник - апотеоза на величието на Саракта, на завръщането и изпълнението на Мисията. Най-силната, кръвна Клетва, изречена от колобър без възможност да бъде променена за цели 12 века. Главният Колобър по това време вече е бил убит. Настъпващите тъмни векове на погроми и робства Пазителите наричат Забранени години, през които не могат да се намесват активно.
Борис – Михаил не спира дотук в развихрянето си. Следва декрет, според който всяко село, където се практикува старата Вяра хората да са поробвани и продавани "през три земи", а на капището да бъде построена църква. Толкоз с християнското милосърдие. Гордите и непобедими българи научават една нова, непозната за тях дума - робство!
Ангел Грънчаров - Елтимир, "Воини на Тангра", 2007г.
"Предпоследният пазител на Книгата на Завета, когото познавах беше един скромен ловешки свещеник. Православен свещеник, който не можел да служи на погребения, защото плачел заедно с близките на починалия. "
"Ключът, и не само той, а и много други реликви не се намирали в ръцете на предателя Борис. Запазени са, обаче. Един от големите колобъри е бил човекът, когото познаваме под името Св. Иван Рилски. Спроед това, което се знае, трябва да минат 1200 години от произнасянето на Проклятието, за да влезе Съветът в пълната си власт. Засега той може да се намесва само индиректно, с помощта на посредници. Все пак много пъти, когато положението на Българите е изглеждало безнадеждно, Съветът се е намесвал по свой начин и нещата са тръгвали в благоприятна насока."
"Получих следното съобщение: Докато вие, убитите от своята страна не получите справедливост, тоя народ добро няма да види. Тълкувайте го както искате. Предадоха ми го с поръката да го предам на вас..."
ПРИЛОЖЕНИЕ
Из въпросите на Борис Михаил към римския папа
Въпрос;
"Грях ли е, че аз избих моите хора и семействата им?"
Отговор;
"Вие ни съобщавате, че сте покръстили поданиците си въпреки тяхното несъгласие, поради което избухнал бунт, заплашващ вашия живот. Хвала вам, защото сте укрепили авторитета си, като сте заповядали да избият заблудените овце, отказващи да влязат в кошарата. Вие не сте сторили никакъв грях, като сте проявили такава свещена жестокост; напротив, заслужавате похвала, защото сте унищожили враговете, които не са пожелали да влязат в лоното на Апостолската Църква и по този начин сте отключили Царството Небесно за подвластните ви народи. Нека царят не се бои от убийствата, ако те могат да държат поданиците му покорни или да ги подчинят на християнската вяра! Бог ще го възнагради за греховете на този свят във вечния живот."
Симеон Логотет:
"В това време в Константинопол се готвеха на война срещу блъгарете, сиреч метежниците, а не срещу царя и християнете, на които искаха да подадат помощ.”
Закон Судний Людем на княз Борис-Михаил;
(Спуснат от Византийската "Еклога", узаконяващ робството. Документът е преписано от руски източници и видоизменен. Оригиналът вече не е достъпен)
"Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Всяко село, където се вършат езически служби и клетви, на капището му да се построи божи храм и имотите му да се предадат на черковата. Които в това село вършат подобни служби и клетви, жените им да се продадат като робини през три земи, а имотите да се предадат на черквата."
(За мъжете не се уточнява каква ще е участта, но сами можем да се досетим, б.р.)
" Който от войниците се хване, че е отхвърлил нашата християнска вяра, като се върне в своята земя и град, да се предаде на черквата"
(Не е уточнено какво ще направи църквата с предадения войник, б.р.)
Речник;
Езичество - Тенгрианство
Грифон - Барадж
Лъв - Барс
Върховен Шаман - Ан-Колобър
Ювиги Хан - Кхан Субогу
Нади Сент Миглош - Свети Николай
ТОВА СА ДЪРВОРЕЗБИТЕ
Абонамент за:
Публикации (Atom)