Българският и първият кивот на завета

Редом със свещената Седмолъчица, съхранявана доскоро в НАИМ София и понастоящем недостъпна за българите, другият най-значим свещен артефакт от Българския Саракт е Кивотa. Малко преди масовата касапница с изколването на 52 боилски рода, държавният предател Борис 1 тайно го предава на Ватикана, с което поставя извън закона хилядолетната Тенгрианска Вяра.
Представяме ви статия от сп."Отечество", 1983 г.

В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Терачина с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е.. Преди 7 години той обитаваше един прашясал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно. Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса. Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник!
Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си?
Нека си припомним един много важен момент от нашата средновековна история от времето на княз Борис I, когато от Плиска до Рим тръгват три български пратеничества, а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.)...

В хрониките е записано, че той „Изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил...
Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, те внесли в Латеранския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красяли разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му върху Чивидалското евангелие. А те били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! А резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение! Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалийски къщи. Сандъкът от Терачина носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваянето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравненските домове като дар за стопанина.
Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната, фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима. С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане. В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполовено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мрaмoрната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел. Забележително е, че срещу тези две победни сцени има два срещуположни огледални образа. Момент на жертвоприношение. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симокат съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...
По телата на героите и конете минават удари със замба, както фигуралните композиции на дебърските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с „петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле.
Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херризираните владетели са от друго време. Те носят други облекла. Къси дрехи като съшити от кожа. Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривърхата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е в тържествена поза, подобен на древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия.
В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка. На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така както са очертани арките в паната върху сандъка.
И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пресиян: „Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой.
Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.
Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на грифона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...
Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията н навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закрилящата светла сила на орела и грифона. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила. Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа.
Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участвува в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език.
В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."
Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче, обърната анфас. Такава е тя и в предната фасада. И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една, розета — „порната с четири ряза", както казват възрожденските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палметата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.
А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулптирани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят на политическото иго.
В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябълката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка.
Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хрельовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълговечния камък: „... и нека роденият по-късно... си спомня за оногова, който го е направил..."

Посветено на светлата памет на Цаньо Антонов

Анчо Калоянов, "Старобългарското езичество", 2000 г.

В езическата епоха станът на коледарите снема характеристиката на реалния център на етничното землище - столицата Плиска и по-точно на Двореца и Храма в нея, а раздвоението на водача на ритуалната конница Добри-Дан на Добри и Дан отвежда именно към двойката Владетел и Върховен Шаман. Тяхното основно задължение в новогодишните обреди е било да осигурят "време" за цялата етнична общност.
Съвместно извършван от Владетеля и Върховния Шаман, обредът за встъпване в новия годишен цикъл е имал за най-важна съставка символичното разключване на вратите на Храма в Центъра и/или отваряне на ковчежето с атрибутите за този род свещенодействия на двамата. Ролята на такова ковчеже е изпълнявал Сандъкът от Терачина и, както се подразбира, според нас той се е разключвал с бронзовата статуетка-ключ от Плиска. Предположението ни е също толкова уязвимо, колкото ако уговорим, че подобен на него е бил разключваният, защото и той е имал същите функции (и дърворезбованата му украса е била със сцени, които са били варианти на неговите). Но за тази категоричност при идентификацията разполагаме с твърде важен аргумент - върху една от сцените на Сандъка от Терачина също откриваме присъствието на еднорога.

Еднорогът е представен с функциите на Змееборец, дубльор на орела, във второто пано на горния фриз от лявата страна. То е едно от трите пана, в които е резбована "розета, порната на четири", знак за поделеното по четирите основни и четирите допълнителни посоки пространство по хоризонтала. Производна на тези осем дяла е подредбата на осемнайсетте пана, които с изключение на двете централни под мястото за ключалката са композирани в осем двойки. Двама са героите на изобразения разказ върху Сандъка от Терачина - Брадатият и Безбрадият, съответни на двойката Владетел и Върховен Шаман във владетелската институция на българската държава през езическата епоха.

Изследвачите са забелязали, че в долния фриз Безбрадият е с трирога шаманска корона, каквито са короните на шаманите в Шуменската плочка, оловният амулет от Велики Преслав и рисунката графит от западната крепостна стена на Плиска. За разлика от тях обаче средният рог от короната на Безбрадия е двукратно по-дълъг от страничните. Трирогостта на короните в домашните паметници не е коментирана, но ако ранната й семантика отвежда към рогата на животните, в които се превъплъщава шаманът, най-вероятно е общият им сбор да съответства на комбинацията на тур с еднорог, а вече впоследствие трите рога схематично са представяни в познатата иконография. Направената уговорка позволява да видим в еднорога от второто пано на горния фриз зоометаморфозата на Безбрадия (Върховния Шаман).

Единството между ключ, който същевременно е фигура на шаман певец, и разключваното от него ковчеже с дърворезбованите осемнадесет пана, представящи "свещената история" на българската владетелска институция, задължава разчитането им като едно цяло. Една от не толкова очевидните, но все пак засега единствена възможност е да бъдат обединени чраз взаимоотношението субект (певец-ключ) и обект ("песните"-пана). Към такъв прочит ни води наблюдението, че в шаманските традиции "пътникът" е сам певец на своите странствания, т.е. Омир същевременно е и Одисей, за което имаме подкрепа във факта, че певецът от бронзовата статуетка-ключ е един от двамата герои на изобразения текст на Сандъка от Терачина. Това ще рече, че само когато ключът е в ключалката на ковчежето, тяхното двуединство функционира пълноценно и освен предназначението си да осигури достъп до ритуалните атрибути, съхранявани вътре, той е разключвал ("изпявал") изобразителния текст отвън.

След покръстването в качеството на трофеи атрибутите на Върховния Шаман и езическите знаци на властта на Владетеля, включително и меча, били изпратени в Рим заедно с ковчежето и били поделени между папа Николай и крал Людовик. Статуетката-ключ нарочно била задържана - без нея тяхната магическа сила оставала "заключена". Унищожаването й чрез претопяване или строшаване ще да се е смятало за акт с непредвидими последици за довчерашните шаманисти и тя била "изоставена" (нейната съдба споделила след 893 г. и самата столица Плиска) или по-точно съзнателно заровена ("погребана") на мястото, което по право й принадлежало. Това предположение е наложено от невъзможността да обясним оцеляването й като следствие от делничната й загуба, захвърлянето или изоставянето й при някакъв битов или исторически катаклизъм и то тъкмо в пространството, обхващащо Двореца и Храма. Защото, ако наистина става дума за статуетка-ключ към Сандъка от Терачина (или негово подобие), такава немара или случайност би била квалифицирана като светотатство от съвременниците на притежателя й. За общество, което се самоописва чрез закодираните в осемнадесетте пана правила за реда във Вселената и за ритъма на Времето, загубата на ключа, с помощта на който те се декодират и изпяват при необходимост, не би могла да се тълкува другояче освен като отказ свише да бъде допуснато до познанието. И по-кратко - отказ от бъдеще. Затова отнасяйки именно като трофеи атрибутите на Владетеля, на Върховния Шаман и самото ковчеже с дърворезбованата митология, новопокръстените българи "отказали" да предадат ключа към нейната тайна.

В църквата "Свети Николай Болнички" в Охрид се намира известната дърворезбована врата, чиято орнаментика е подобна на Сандъка от Терачина и се предполага, че нейните табла са вторично употребени от такива сандъци. На едно от тях е изобразена лисица, катереща се по вертикалата на дърво, на върха на което има птица, и навярно сцената има за основа същия календарен мит, познат от цитираната кратка приказка от Стеблево, Дебърско.

Подсказаната симетрия в него с оглед на змееборството намира своите аргументи във факти от високата традиция, които не са задоволително обяснени и остават необясними извън предполагаемия модел за свят в българското общество през ХI - ХII в., според който пространствено-времевият континуум е бил с двоен "пробив" в годишния цикъл, осигурен от кръговрата на Плеядите. Става дума за созополската икона от ХII в., в която светци змееборци са Свети Георги и Свети Димитър, за един фрагмент от Беседата на тримата светители - "два ангела громная есть: елленскїй старец Перунъ и Хорсъ Жидовинъ" и за иконографиите на Брадатия и Безбрадия от Сандъка от Терачина.

В иконата от Созопол двамата светци, чиито дни са плеядно ориентирани в календара и поделят годината на почти равни половини (зима и лято), са конници, които имат различни противници: Свети Георги (на преден план) убива крокодил, а Свети Димитър - змия. Видимо е желанието на иконописеца да подчертае разликата в тяхното разположение по хоризонталата и по вертикалата, съответстващо на мястото на Плеядите на Гергьовден до линията на хоризонта при залез слънце и на Димитровден - високо към средата на нощното небе: крокодилът се подава от (или по-скоро потъва във) водата, докато змията стремително се издига нагоре, увита около ствола на дърво. Някои елементи от иконографията на двамата светци показват видими сходства с двата варианта на змееборческия подвиг на Михаил Воин, представени от Службата и от Житието. В Службата Михаил Воин е конник, въоръжен с меч и копие, с които отсича главите и пронизва противника си, при това се загатва, че тъкмо главите е погубил във водата - "вь водах змиемъ главы сьтеры", а в Житието той е пешак с меч и щит и Змеят високо е издигнал шия. Правеното разграничение между "хоризонталния" и "вертикалния" Змей поражда разликите в начина на оставяне на следи знамения чрез нокти (в Службата) и чрез опашката (в Житието), което означава, че в първия случай той е четириног (гущероподобен). Ако зад Хала Семендра в споменатата вече песен стои саламандър (дъждовник), то и на българската митопоетична традиция ще се окаже присъща животинската хипостаза на бог Перун - крокодилът, документиран в Летописец вкратце от края на ХVII век. Ако вземем предвид изказаното вече мнение, че в годишния кръговрат на Плеядите "началото" се ориентира към зенита им, а "краят" - към надира, то става напълно обяснимо назоваването на Перун като "старец".


За изпращането на Кивота във Ватикана

Всичко започва с едно съгласувано решение на колобърите и кан Пресиан за въвеждане на християнското учение, проповядвано от българи на български, както и приемане на унифицирана българска писменост за ежедневна употреба. В началото на 50-те години от 9 век България е мощна Империя, обхващаща огромни територии на север до Днепър и на запад до Германия. В състава и влизат много славяни, печенеги, кумани, авари, ромеи – народи, където Тенгрианството е непознато, за сметка на активно навлизащото и лесно разбираемо християнство. За да се централизира властта и неутрализират опитите на Ватикана и Византия чрез своите свещенници да влияят на тези народи е взето решение да се развие изначалното българско християнство, смятано за естествено продължение на Тенгрианството. Успоредно с него обаче като част от Орендата управляващият и религиозен елит на българите е трябвало да запазят свещенните тенгриански знания и баща и син да живеят заедно в мир. Подобен модел с обратен знак е използван от евреите. За другите гойски народи има Стар завет, за евреите – Тората, а на Синедриона остават тайните кабалистични знания.
Не всеки може да бъде тенгриански колобър. Той трябва да е “прихванат”, преболедувал шаманска болест с много стабилно обучение като се почне от билколечение, бойни изкуства, чакръкчийство, нестинарство и се стигне до по-горните нива на управление на елементните стихии, пътуване по вертикалата и т.н. Да не говорим за моралните качества, които трябва да притежава. Така, за разлика от поповете, е невъзможно да завършиш някоя семинария и да станеш колобър, макар в последствие много от монасите да са били и тенгриани (като част от плана). Именно в манастирите са съхранени тенгрианските знания през последвалите години на робство и погроми. Тези разлики имат плюсове и минуси. Плюс – защото само най-добрите и избраните от Ден Грее могат да бъдат колобъри и не е имало място за самозванци (виж закона Торе). Минусът е, че в новозавладените територии на Империята не е имало достатъчно обучени хора. Този недостиг е трябвало да бъде преодолян чрез християнски свещеници, проповядващи българско християнство със силен елемент на Тенргианство във възловите точки и разбираемо от хората. Бих казал, че този план отчасти е успял и свидетелство за това е точно българското православие, където е втъкано Тенгрианството. Планът е бил премерен с новите реалности и осъществим, но е имало един непридвиден фактор – предателство. Всъщност, колобърите са знаели, че ромейските и папски агенти са активни в завербуване на ключови фигури от българската държава, но не са очаквали, че предателят ще се окаже самият кан, в чийто вени тече кръвта на Дуло.
Първоначално, контактите му с папските наместници и ромейски свещенници са го отдавали като част от плана. Може би и самият Борис в началото не е имал намерение да става предател. Подозренията около него се засилват, особено когато той открито започва да говори за покръстване на самите българи и след масовата поява на чужди мисионери в самата столица през 863г. Тогава колобърите взимат мерки и всички свещенни книги, по-значими регалии и Кивота са прибрани на сигурно място, неизвестно до днес. На тяхно място предвидливо са поставени копия и то съвсем навреме, защото през 864г. Борис тайно се среща с папския наместник в Македония и взима със себе си Кивота и каквото е останало в него. Там на Овче поле се покръства и като доказателство за сериозността на намеренията си предава исканите от папата колобърски атрибути (или копията им). За папа Николай тези регалии са били невероятно важни, защото той неистово се е страхувал от силата на Тангра и се е надявал, че самият той ще ги използва. В тайната му библиотека са се съхранявали скритите текстове за Исус, къде е бил през годините, за които канонизираните Евангелия мълчат и за това кои са влъхвите, помагали му през цялото време. По-късно, след като се разкрива подмяната, ковчежето е захвърлено в една катедрала в Терачина.
Какво точно кара Борис с един удар да погребе хилядолетната българска мощ и от Кан Субогу да се принизи до васал на византийския император Михаил III (дори да вземе името му), не е известно. Някои смятат, че е държавнически ход, след удара в гръб от византийските войски през 863г, докато българската армия се е сражавала с Великоморавия. Според други, Борис е бил жертва на нлп заклинания от византийски иконописец, който му влиза под кожата и става негов довереник и изповедник. Според някои историци ромейският агент след дълги беседи с Борис го стряска като му показва рисунки от ада, но според мен това не е достатъчно да предаде така лесно дедите си и мощта на България.
Каквато и да е истината, факт е, че след 865г. България де-факто пада без бой под византийско робство за 24 год, чак до идването на Владимир Расате. Същата година новоизлюпеният християнин слиза още една стъпка надолу към бездната, избивайки най-верните български синове и дъщери в т.н. “боилски бунт”.

След случая с покръстването и предаването на ковчежето е било ясно, че самият кан е предател. Така Колобърският Съвет и външните боили обявяват повсевместен бунт в 10-те провинции (комити). За съжаление ядрото на българска армия е все още далеч на западните граници, задържана умишлено там от Борис. Всъщност боилите, с одобрението на Съвета се приготвят да изпълнят древен ритуал точно за такива случаи, безкръвно удушаване. Древен български обичай, прилаган на знатни люде, нарушили закона Торе, без да се пролее кръвта и Орендата в нея.

Летописецът Зонара отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава". Борис обаче държи силен коз – на негова страна е мощната византийска армия, специално извикана за случая. С нейна помощ той успява да потуши бунта. Ромеите са и тези, които извършват поголовната сеч на пленените бунтовници. Никой българин не би посмял да замахне с меча срещу колобър. В случая се говори за 52 боилски рода, но всеки род е бил много голям – поне по 100 човека. Така че тук говорим за една масова касапница на жени, деца, старци. Там са били и ромейски свещенници, които са питали поотделно всеки дали се отказва от вярата си. Борис дълго след това е имал угризения, но римският папа му дава специална индулгенция с опрощение. Точно тогава, при вида на изкланите мъже, жени и деца - цвета на унищожения Саракт, на Шуменското плато с обърнати длани надолу е произнесено Проклятието, прекършило милиони човешки съдби. Там, до мадарския конник - апотеоза на величието на Саракта, на завръщането и изпълнението на Мисията. Най-силната, кръвна Клетва, изречена от колобър без възможност да бъде променена за цели 12 века. Главният Колобър по това време вече е бил убит. Настъпващите тъмни векове на погроми и робства Пазителите наричат Забранени години, през които не могат да се намесват активно.

Борис – Михаил не спира дотук в развихрянето си. Следва декрет, според който всяко село, където се практикува старата Вяра хората да са поробвани и продавани "през три земи", а на капището да бъде построена църква. Толкоз с християнското милосърдие. Гордите и непобедими българи научават една нова, непозната за тях дума - робство!

Ангел Грънчаров - Елтимир, "Воини на Тангра", 2007г.

"Предпоследният пазител на Книгата на Завета, когото познавах беше един скромен ловешки свещеник. Православен свещеник, който не можел да служи на погребения, защото плачел заедно с близките на починалия. "

"Ключът, и не само той, а и много други реликви не се намирали в ръцете на предателя Борис. Запазени са, обаче. Един от големите колобъри е бил човекът, когото познаваме под името Св. Иван Рилски. Спроед това, което се знае, трябва да минат 1200 години от произнасянето на Проклятието, за да влезе Съветът в пълната си власт. Засега той може да се намесва само индиректно, с помощта на посредници. Все пак много пъти, когато положението на Българите е изглеждало безнадеждно, Съветът се е намесвал по свой начин и нещата са тръгвали в благоприятна насока."

"Получих следното съобщение: Докато вие, убитите от своята страна не получите справедливост, тоя народ добро няма да види. Тълкувайте го както искате. Предадоха ми го с поръката да го предам на вас..."


ПРИЛОЖЕНИЕ

Из въпросите на Борис Михаил към римския папа

Въпрос;
"Грях ли е, че аз избих моите хора и семействата им?"

Отговор;
"Вие ни съобщавате, че сте покръстили поданиците си въпреки тяхното несъгласие, поради което избухнал бунт, заплашващ вашия живот. Хвала вам, защото сте укрепили авторитета си, като сте заповядали да избият заблудените овце, отказващи да влязат в кошарата. Вие не сте сторили никакъв грях, като сте проявили такава свещена жестокост; напротив, заслужавате похвала, защото сте унищожили враговете, които не са пожелали да влязат в лоното на Апостолската Църква и по този начин сте отключили Царството Небесно за подвластните ви народи. Нека царят не се бои от убийствата, ако те могат да държат поданиците му покорни или да ги подчинят на християнската вяра! Бог ще го възнагради за греховете на този свят във вечния живот."

Симеон Логотет:

"В това време в Константинопол се готвеха на война срещу блъгарете, сиреч метежниците, а не срещу царя и християнете, на които искаха да подадат помощ.”

Закон Судний Людем на княз Борис-Михаил;
(Спуснат от Византийската "Еклога", узаконяващ робството. Документът е преписано от руски източници и видоизменен. Оригиналът вече не е достъпен)

"Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Всяко село, където се вършат езически служби и клетви, на капището му да се построи божи храм и имотите му да се предадат на черковата. Които в това село вършат подобни служби и клетви, жените им да се продадат като робини през три земи, а имотите да се предадат на черквата."
(За мъжете не се уточнява каква ще е участта, но сами можем да се досетим, б.р.)

" Който от войниците се хване, че е отхвърлил нашата християнска вяра, като се върне в своята земя и град, да се предаде на черквата"
(Не е уточнено какво ще направи църквата с предадения войник, б.р.)


Речник;

Езичество - Тенгрианство
Грифон - Барадж
Лъв - Барс
Върховен Шаман - Ан-Колобър
Ювиги Хан - Кхан Субогу
Нади Сент Миглош - Свети Николай

ТОВА СА ДЪРВОРЕЗБИТЕ

НАШАТА БОРБА ЗА БЪЛГАРИЯ

Древните Български Хроники

БЪЛГАРИТЕ Борис Балкх

БЪЛГАРИТЕ
Борис Балкх

Много са неизвестните в древната история на българите. Къде е тяхната първа Родина? Към кой духовен и културен кръг са принадлежали? Какви превратности са претърпели?
Аз не знам кога е времето и къде е мястото на нашето начало, защото те днес все още са променливи величини. Връщайки се назад в историята, търсейки истината за нашите деди учените достигат до предел във времето зад който няма сведения и той става началото, докато се открият нови данни и истината за нас се премести още по-назад във времето и някъде по картата на Евразия.
Вземайки предвид последните достижения на историците в България и сведенията които са ми известни, мога да кажа, че съвременните българи са наследници на народи принадлежали към древния духовен център в района на средноазиатските планини Тян Шан, Памир, Хиндокуш и Западните Хималаи. Район известен като „Люлката на народите”. Древното учение към което са принадлежали нашите праотци, е в основата на всички значими древни и съвременни религии, на всички древни философски школи, явни и тайни учения.
Името на това учение е Балкхара. В него е вложено познанието на нашите деди за същността, изграждането, съществуването, преобразуването и разграждането на всичко във Вселената. Но до тайните на Балкхара може да се достигне единствено чрез свещения език на древните българи Бхаджа.
Балкхара е най-мощният идеен тласък в човешката история, но с времето избледнява, а Бхаджа се забравя, препокрити от множеството породени религии, митологии, езици и символи. Тях днес ги няма в обхвата на съвременното човешко познание. Но в Индия, в този океан от религии, философски течения, митове, писмености и езици е останала голяма част от идеите на Балкхара и Бхаджа, като ехо от онези славни времена когато идеализмът беше над всичко.
Нищо в древността не е било такова каквото е днес. Ние също. Променяли са се цивилизациите и културите, а от там и религиите и вярванията, обичаите, езиците и писменостите, народностите. Точно както го е казал Хераклид: „Всичко тече, всичко се променя”.
Днес е почти невъзможно да се открие къде, защо и как е произлязло определено название от древността. И ако все пак се установи защо и как, то кога и къде е било началото, си остават почти винаги неизвестни.
Няколко са принципните основания за приемане, запазване и разпространение на наименованието на определен народ.
Първо – етническото име на рода, на племето, такова каквото го възприемаме днес.
Второ – голямото държавно, политическо или военно племенно обединение, към което е принадлежал този народ.
Трето – религиозната принадлежност.
Четвърто – името на най-известният предводител: политически, военен, религиозен, бунтовнически.
Пето – географско название.
А трябва да се имат предвид и различията в названията и самоназванията.
Никой от тези пет принципа не е водещ, първичен или първостепенен. В различно време и място от живота и превратностите на една народност, всяко от тях може да заеме първа позиция за сметка на останалите, а след време статуквото да се промени. Може да остане и само едно единствено название, а може да се ползват едновременно и петте. Като се прибавят към всичко това и не редките промени на държави, народности, съюзи, религии и територии в живота на народите, бъркотията става пълна.
Тъй като за древността нещата не са сигурни, ще дам примери от нашето съвремие.
Ако днешната цивилизация се изроди напълно, накъдето отиват нещата и народите си подивеят отново на воля, как ще се справят историците им след хиляди години със следния въпрос: „Кой народ е живял на територията на днешна Германия и какво е било името на неговата държава?” Добавям и условието, че те са успели да открият всички днешни названия за този народ, а те са: самоназванието дойч – Дойчланд, англоезичното джерман – Джермани, испаноезичното алемани – Алемания, славяноезичните немци, германци – Германия. Да добавим и народностите и държавите преди обединението на Германия, като австрийци – Австрия, пруси – Прусия, баварци – Бавария, шваби – Швабия и т.н., а не споменавам и названията на германците на езиците на останалите европейски народи, понеже не са ми известни.
Не знам какъв ще бъде крайният извод на тогавашните историци и дали ще има такъв, но със сигурност ще има много сериозни научно-исторически спорове.
В горния пример участват само десетина названия на един народ, но ако обърнем поглед към Индия…? Днес за нас всеки жител на тази страна е индиец, но там има стотици народности и езици, а писменостите са десетки. Като добавим религиите, боговете, щатите и фактите, че Индия не е била там където е сега, че съвременните индийците не са онези, от древността, възниква въпросът – Може ли да се проследи цялото това многообразие?
Днес ние се наричаме българи и търсейки сведения за нашето минало назад във времето очакваме и се стремим да намерим някъде днешното си име изписано „едно, към едно”. Това обаче никога няма до се случи и този който не признава друго, освен точно това име в този му вид, явно не желае да намери нищо за днешните българи в древността или просто се е самоограничил и търсенията му са напразни.
Нашият народ съществува още от зората на човечеството и е в основата на общочовешката цивилизация. Поради причините описани по-горе името на първите българи остава неизвестно, затова до неговото откриване е добре да се наричат прабългари – първи българи. Днес този термин се използва за българите от средните векове, но средновековните названия на народа от който произлизаме и неговите клонове са известни и трябва да се ползват те, а не термина прабългари – неизвестните (все още) първи наши предтечи от дълбоката древност. Докато стигнем до тях ще се открият други, междинни във времето имена на народа ни и негови разклонения и ще се попълват празните места по пътя ни назад във времето и пространството.
Тук ще се спра на седем от тях.
-----------------------------
Естествено първото е БАЛКХАРИ – БЪЛГАРИ.
Тук и не само тук, а и по-късно в текста ще се налага да навлизам в тайните на Балкхара и Бхаджа.
Както писах по-горе, в Балкхара са вложени познания за Вселената, но до тайните на Балкхара се достига чрез свещения език на древните българи Бхаджа. В неговите двадесет и два звука са закодирани двадесет и две висши понятия от Балкхара. От тези понятия и от този език произлизат някои от имената за които ще стане въпрос тук.
Звукът „Б” от езика Бхаджа, е символ за най-висшето понятие от мирогледа Балкхара – Вселенският разум – Законът за единство и борба на противоположностите – Единният природен закон, който управлява всичко във Вселената. Той е недостижим за сетивата. До него маже да се достигне единствено чрез разума.
Звукът „А” от езика Бхаджа, е символ за понятието Поле от мирогледа Балкхара – Единното всемирно поле, чиято най-груба и видима част днес наричаме материя. Полето е съвременното понятие пространство и единствено от всички понятия от Балкхара е достижимо за сетивата и единствено чрез него се изявяват останалите понятия.
Звукът „Л” от езика Бхаджа, е символ за Кръговрата от мирогледа Балкхара. Кръговратът е съвременното понятие време, а то има отрицателна и положителна посока. Затова животът – съществуването на всяка физическа система е кръг, кръговрат. В този кръговрат участват всички понятия от Балкхара.
От звуците на тези три висши понятия се образува думата БАЛ. На по-ниско ниво, в елитарния разговорен език тя означава ИСТИНА – Цялата Истина за Вселената.
От това понятие – от тази дума започва роенето от нашата древна цивилизация и народ.
Тогава голямата Истина се разделя на части, които имат своите названия в езика Бхаджа. Така истината – знанието за най-малките физически ядра във Вселената САМ ед.ч., Сами мн.ч., става Самбала – познание за най-фината ефирна материя. Това са Тибетската Шамбала, Симбела и руското Беловодие.
А истината, знанието за това как се изгражда, съществува и разгражда материята – КХ, става Кхабала. Това е еврейската Кабала.
Както се вижда, без Бал – Истината не могат да минат нито тибетската Шамбала, нито еврейската Кабала.
Но за да придобие масовост, а от там почит и уважение от много хора, понятието БАЛ става Бог.
Бог Бал, е известен от историята и със следните имена: Бел, Пал, Пел, Балу, Баал (семитска версия), Ваал (гръцка версия). Той е бил върховен бог в Балкхара, от Акад и Бабилон, до Балистан (Палестина) и неговата колония Картаген.
Библейският Абрахам (Аврам), последовател на бог Бал, изминава пътя от Ур Халдейски до Балистан за да отиде при едноверци, поради промяна на религиозното статукво в Родината си и последвалата религиозна нетърпимост.
Навсякъде последователите на бог Бал именуват държавите си, главните си градове, планини, езера и морета с неговото име. Такива са: Балтийско море (от народа балти), езерата Балкхаш (Балхаш) и Балатон. Територията Балистан (Палестина). Градовете: БхаБел (Бабел) – Бабилон, Баалбек и БиБал в Балистан.
БиБал е оставил името си върху корицата на Библията, а с него и името на бог Бал, въпреки че в нея не са казани ласкави думи за него. Главното историческо повествовоние в Библията е борбата в тогавашен Балистан между последователите на бог Бал и тези на бог Ехова, дошли от Египет. Тогава побеждават последователите на Ехова, но както писа в една своя книга Мирча Елиаде „Борбата между Бал и Ехова още не е завършила.”
Не само Истината от Балкхара се рои и преминава в нови учения, но и езикът Бхаджа също. От него произлиза езикът на ариите – Санскрит, на който е писана ведическата литература. От Бхаджа произлизат и семитските езици. Преобладаващата част от сричките и думите в Бхаджа се образуват с участието само на една гласна – А. От тук като следствие е останало правилото в семитските езици, в писмената форма на думите да се изписват само съгласните звуци, а гласните да се изпускат.
Но да се върнем към думата БАЛ и нашето име – българи.
По правилата на Бхаджа, към БАЛ дедите ни добавят още важни звуци – понятия.
Звукът „К” от езика Бхаджа, е символ за понятието Напрегнатост на Полето от мирогледа Балкхара – причина за всички промени.
Звукът „Х” от езика Бхаджа, е символ за кодовете, шифрите по които се изгражда материята в цялото и многообразие. В животинското царство кодовете „Х” са заложени в гените на ДНК.
К и Х почти винаги вървят заедно в звукосъчетанието „КХ”, което означава изграждане поддържане или разграждане на материя.
Така думата става БАЛКХ – точно определена Истина за най-важните правила във Вселената.
За да подчертаят важността на БАЛКХ и привързаността си към тази Истина, нашите деди именуват главния си град, столицата си – Балкх, а той става хилядолетен световен духовен и книжовен център, известен от историята като „Царственият Балкх”, „Перлата на Ариана”, „Майка на всички градове”, „Зариаспа – Златоконният град”. Той съществува и днес, като малък провинциален град в северен Афганистан.
Звукът „Н” от езика Бхаджа, е символ за понятието Установяване от мирогледа Балкхара. В действителността – в материалния свят покоят е относителен, а движението – абсолютно. Затова е уместно да се използва термина установяване – относителен покой.
Звукът „Н” означава място, където е установено нещо. В нашия случай това е БАЛКХ. Към него ще добавя АН, за да не се съберат четири съгласни една след друга и ще се образува думата БАЛКХАН – името на няколко планини. Една от тях е и най-голямата планина в Дунавска България, дала името на целия полуостров. Това означава, че в земите около тази планина живеят хората който знаят, съхраняват и пренасят ИСТИНАТА през времето и пространството.
Когато с термина Балкхан е наречен отделен човек или група хора, това означава, че този човек знае, съхранява и пренася Истината. Терминът Балкхан употребен за човек, е равнозначен на: брахман, атман, махатман, химнасофист, нагомъдрец, двиджа, пандит, риши, велик мъдрец.
Написаното до тук се отнася сама за абстрактна, теоретична ИСТИНА – достижима единствено за разума.
За да се случи каквото и да е в материалното пространство, трябва да настъпи промяна на напрегнатостта на полето – К. От това задължително ще последва преструктуриране, ново подреждане на ядрата в полето, според кодовете – Х.
Звукът „Р” от езика Бхаджа, е символ за Следствието – промяната от мирогледа Балкхара. Привеждане на материалните структури – преподреждане на ядрата в тях, в съответствие с новата стойност на полето, настъпила след промяната на напрегнатостта му.
Като се прибави към БАЛКХ сричката РА, се получава думата БАЛКХАРА – абсрактната истина за голямото, общото – БАЛ и правилата за конкретното, частното – КХ, изявени чрез проявяващото, действеното – РА. Така се обединяват познанието за небитието и битието – за теорията и практиката – идеализма и материализма в Мирозданието.
Поради своята значимост, понятието БАЛКХАРА става име на цялото учение на нашите деди за тайните на Вселената. Става име и на държавата им, чиято столица е град Балкх, а те самите стават балкхари – хора знаещи тайните на Вселената. БАЛКХ – БАЛКХАРА – БАЛКХАРИ, както е и в Бабел – Бабилония – бабилонци, Рим – Римска империя – римляни.
Когато част от дедите ни се преселват в Кавказ и прикавказието и там назовават градове Балкх и държава Балкхария, която съществува и днес в Кавказ, в състава на Кабардино – Балкария. От там след Кубратова България се разделят Дунавска и Волжска Българии.
-----------------------------
Някои арабски пътешественици от средновековието споменават в своите пътеписи и нашите деди. Но за волжските българи употребяват названието сакалиба, а за кавказките и дунавските – бурджан.
Багдатският халифат е създаден в земите на Бабилон, където няколко хиляди години е бил един от световните центрове на познанието развивано от шумери, акадци, бабилонци, асирийци, перси. Арабите идват с името си, с езика и религията си, но заварват там знаещи хора и старо познание което възприемат. Затова много добре са знаели кои сме ние и как са ни наричали в древността.
САКАЛИБА Мнението на някои автори, към което се присъединявам и аз е, че сакалиба е арабското название на древният и известен народ САКХА – Сака. Народ оставил трайна и значима следа в историята на Евразия. Основал множество държави и съюзи. Известен е от древността със своите три клона: сака тиграхауда – саките с островърхите шапки, сака парадрая – отвъдморските саки и сака хаомаварга – саките употребяващи опиум.
Най-известната историческа личност от народа Сака е Буда.
Моето мнение е, че и областта Саксония е именувана така заради част от народа на саките, а от Саксония е и името Сакс.
За саките в интернет има достатъчно информация, която при желание лесно може да се открие.
БХУРДЖАН – БУРДЖАН Това название е от езика Бхаджа.
Звуците Б, Х, Р, А и Н бяха обяснени по-горе с името балкхари. От бхурджан са непознати само трите звука У, Д и Ж..
Звукът „У” от езика Бхаджа, е символ за долната граница – между физическото (земното) ядро и материята. За него ще има подробно обяснение при следващото име.
Звукът „Д” от езика Бхаджа, е символ за движението на Втората противоположност, от мирогледа Балкхара. (Първата противоположност е Е, ЕН, а Втората И, ИН.) Тя и всички понятия от Балкхара, както писах по-горе, извършват общ кръговрат. Нейното движение може да е в две посоки – от Междузвездния вакуум към Ядрото или от Ядрото към Междузвездния вакуум. Тези две движения – двете половини от кръговрата но Втората противоположност в Индия имат свои имена. Първото е Адхарма, а второто Дхарма.
Звукът „Ж” от езика Бхаджа, е символ за проява, изява от небитието в битието на химическите елементи. Звуците Д и Ж в Бхаджа, са обединени винаги в звукосъчетанието „ДЖ”. Думата „ДЖА” в Индия означава раждане, роден. Двиджа – два пъти роден.
Звукосъчетанието „БХУ” в езика Бхаджа означава, че нещата се случват близо около земното ядро – в твърдата земна обвивка или върху нея, а не далече в космоса.
В Индия, думата Бхурлока означава планетата Земя, а Бхуми ж.р., е име на планетата Земя.
От написаното до тук е ясно, че бхурджан – бурджан са хора познаващи тайните на твърдата материя, на химическите елементи и съединения.
В историята на Европа думата бурджан е оставила следи на различни места. Поради граматическите различия в европейските езици, който ползват латинската азбука, буквата „G” се чете в някои от тях като „ Г”, а в други „ДЖ”. Затова има и звукови различия в някои от наименованията производни от бурджан. Такива са: областта Бургундия, известните фамилии Борджия в Италия, Хабсбурги и Кобурги в Австрия и Гемания, думата бург – крепост, град – Хамбург, Магдебург, Петербург и др.
Но тъй като езикът Санскрит и семитските езици произлизат от езика Бхаджа, следи от бхурджан има и в арабския език. От скоро придоби световна известност арабската дума бурдж – кула. Тя се съдържа в имената на седемзвездния хотел „Бурдж Ал Араб” и по-новия му конкурент „Бурдж Дубай”.
Бург и бурдж, означават крепост, град, кула, все думи свързани с градеж, строителство, зидария, извършвани от строители, зидари, а зидари са и масоните, а те са наследници на тамплиерите, а те са наследници на катарите, а те пък са наследници на богомилите – българите разнесли дуалистичното си учение в Западна Европа, прогонени от българските земи от Източното провославие. Тяхното учение и „тайната книга” стават причина за ренесанса и реформизма в Западна Европа, а от там и на цялата съвременна цивилизация.
-----------------------------
ЕТИОПИ В един средновековен български апокриф от XI-ти век, в който се описва заселването на Карвунската земя от Испор цар и неговия народ, е написано следното: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя. И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи (ЕQIОПI)”.
Виж: http://protobulgarians.com/Sta​tii%20za%20prabaalgarite/Ethio​pi%20i%20gimnosofisti-novo.htm
Какво означава Етиопия? За да разберем, трябва да погледнем древните имена на три от южнобългарските планини.
Първата е Родопа. Тя е запазила името си непроменено и до днес. Името Родопа се състои от две части: род и опа. Род, означава родитба, раждане, урожай, изобилие от блага. Родопа наистина е благодатна планина. Опа, означава в най-общ смисъл вертикална посока, а в частност и планина. Тази дума се ползва и днес в съвременния български език. Когато някое малко дете падне, баба му обикновено казва „ Опай баби, опай.”, което означава „Стани бабиното, изправи се.”
Името на втората планина е Маропа (Сакар). Мар, на много езици означава мъртво, смърт. В съвременния български език съществува изразът „Да омеретейш дано”, от рода на „Да пукнеш дано” и „Чумата да те тръшне”, както и думата „мерешки”. Един от седемте принципа в Хептат от Зороастризма е Амеретет – безсмъртие. Коренът на думата е мер – смърт.
Опа, означава планина, а Маропа – мъртва планина. Тя наистина е известна с голите си хълмове.
Третата планина е Европа (Странджа). Евр, означава изток.
Потвърждение, че Странджа е Европа ни дава и част от древен мит от Елада.
„Царят на богатия финикийски град Сидон – Агенор, имал трима синове и дъщеря, хубава като безсмъртна богиня. Тази млада хубавица се наричала Европа. Веднъж Агеноровата дъщеря сънувала сън. Тя видяла как Азия и материкът, който е отделен от Азия с море, превърнати в жени се борели за нея. Всяка от тях искала да притежава Европа. Победена била Азия, която макар и да била възпитала и отгледала Европа, трябвало да я отстъпи на другата.”
Такова е името и на източният вятър в гръцката митология – Евър.
А за местните жители на източния бряг на Средиземно море, хората на библейския Абрахам (Аврам) са евреи – хора от изток, защото идват от Самар (Шумер), от град Ур.
Опа, означава планина, а Европа – Източна планина. Странджа наистина е най-източната планина на Балканския полуостров.
За да бъда точен съм длъжен да уточня, че истинската дума от езика Бхаджа е еур, еуро и Еуропа, но както много думи от съвременния български език са преминали през гръцки, така и еур, еуро и Еуропа са станали евр, евро и Европа. Но в някои страни от Западна Европа са запазени в оригиналния си вид. И днес, когато Централната Европейска банка ни предложи, на нашите бъдещи евро банкноти да се изписва ЕУРО, ние с похвално чувство на родолюбие се преборихме, там да пише древногръцкия вариант ЕВРО, а не древнобългарския ЕУРО.
Това е Животът – незнаещите губят, а знаещите печелят. Така пише и в Евангелието.
„Защото на всекиго, който има (знание), ще се даде и той ще има изобилие; а от този, който няма (знание), от него ще се отнеми и това, което има.”
(Думите в скоби, в горния цитат са от мен – Борис Балкх.)
По същият начин е образувано и името на планината Етиопа – Хиндокуш.
Какво означава Ети или Йети? Това е името на Снежния човек, за когото се носят легенди от векове, а самата легенда е достигнала до всички краища на света. В случая не е важно дали наистина е съществувал Снежен човек, мечка, маймуна или каквото и да е. Важно е, че съществува легендата, а тя е красива и желана и затова е безсмъртна. Тя е била достатъчно основание планината да се нарече на името на Снежния човек – Етиопа, хората които живеят там – етиопи (както балканджии), а държавата на някой от народите живеещи там – Етиопия.
Каква е връзката на българите с Етиопа? Ние сме дошли от Хиндокуш, от Етиопа. За това се споменава в апокрифа от единадесети век, цитиран по-горе. Но има и други сведения за това.
В книгата „Веда словена”, са записани устни предания и песни от помашкото население в Източна Македония. В тях се съдържат сведения за времето когато сме живели в Етиопа. За събития станали в съседни тогава с нас царства. Ето няколко цитата:
„Още рече Камяна не отрече,
хабер си кралю дойде,
чи е навървил Читайска краля
през тоя земя Харапска,
през това моря гуляму;
лю утде си дзамине,
сита земя пупленява.
Робинки си църни ръки кършет,
църни ръки кършет солзи ронет,
чи си тяхна земя уставет,
ут майка си са дялба раздилат.”
------------------------------​----------
„Бог да бие царна Харапине,
царна Харапине Харапската крале.”
------------------------------​----------
„Разеди са Харапската крале,
разеди са налюти са,
та си прати царна Харапине
да ми сече малки деца.”
Тези песни са записани през втората половина на деветнадесети век, когато още не е известен древният град Харапа, който беше открит от археолозите в началото на двадесети век в северния индийски щат Пенджаб. Харапа, Мохенджо Даро и други селища от долината на река Инд разкриха на учените от двадесети век неизвестна до тогава високоразвита древна цивилизация, която нарекоха културата Харапа. Залезът й настъпва с нахлуването на арийските племена в долината на Инд.
А сега да надзърнем в книгата на Петър Добрев “Българските огнища на цивилизацията в картата на Евразия”. Там г-н Добрев ни запознава със старинен текст от 354-та година, известен като “Анонимен Хронограф”. В него са описани вече известни, значими и уважавани народи и държави, живели и съществували някога в Азия. Последни в списъка са поставени и българите. Г-н Добрев посочва точно местата, където са живели споменатите народи и къде са били техните държави. Ето коментарът му за българите.
“И най-после стрелката на маршрута отскача рязко на изток, споменавайки добре известните гимнасофисти или нагомъдреци - средновековно название на съседните с Персия северни индийци и по-специално на индийските брахмани. До тези именно гимнасофисти във втория списък на Хронографа е поставено като завършек на текста и името на древните българи.”
Оставям на читателя сам да провери в историческите карти колко е разстоянието между Харапа и посоченото от г-н Добрев място, според Хронографа.
Виж: http://www.harappa.com/
Споменът за народа харапа е жив и днес в народното ни творчество. В съзнанието на българите арапин означава черен човек. Така се пее в народната песен: „Чер арапин бял кон язди.” Днес обикновено се приема, че между арапин и арабин няма разлика, че става въпрос за един и същ народ. Така е, но не съвсем.
В неизвестно за мен историческо време народът Харапа, от долината на река Инд, или част от него, или два народа се преселват в южната част на арабския полуостров и остават там с името си харапи – араби, а от тях е и името на целия полуостров. Но една част от този народ или вторият народ е прекосил морето и се е заселил в Африка. Този народ е запазил другото си название – етиопи и е създал царство със същото име – Етиопа. Тази, африканска Етиопия полага началото на Египетската цивилизация. В най-ранните фрески от древен Египет хората са рисувани с тъмна кожа. Същите тези етиопи са преносители на Юдаизма от Азиатска Етиопия, достигнал по-късно до Палестина. От същата тази Африканска Етиопия Савската царица отива на посещение в Палестина, при цар Соломон.
А ние сме живели в държавата Балкхара, със столица град Балкх – в северен Афганистан, в планината Хиндокуш. Преселваме се първо около Кавказ, а по-късно тук, с името си балкхари – българи. Именували сме най-голямата планина в земите си Балкхан – Балкан, а от там е и името на целия полуостров.
Сега сме балканджии, а в древността сме били етиопи.
-----------------------------
УРИ Народностно име на българите, произлизащо от понятието от Балкхара и Бхадха УР, чийто графичен знак е Y.
Долната вертикална линия от знака, е символ за физическото Ядро – за това, че в него има само едно нещо и то е Втората противоположност. Тази вертикална линия е станала знак за цифрата едно и звука И, в латиницата.
Горната разклонена част от знака, е символ за Полето, което се състои от двете тежнения, на двете противоположности.
Точката, където се съединяват трите линии, е символ за долната граница – между Ядрото и Полето (материята). Звукът за долната граница – между Ядрото и Полето в езика Бхаджа, е У. Затова V – горната разклонена част от знака, в латинския език се чете У. Най-известният пример за това днес е името на световноизвестната компания за бижута и козметика BVLGARI.
А целият знак УР – Y, е станал графичен знак за звука У в българската писменост. Той се изписва триходово, но практиката не търпи разхищение на време и движения и днес неговото изписване е станало двуходово – У.
Какво символизира знакът УР?
Той е символ за това, че долната граница – У, между Ядрото и Полето вече е отворена навън и Ядрото излъчва.
В действителността УР, е това което наблюдават астрономите върху слънчевата повърхност, в най-долния слой на слънчевата хелиосфера, над самото ядро. Там, където се образуват гранулите.
Виж: http://antwrp.gsfc.nasa.gov/ap​od/image/0511/sunspot_vtt_big.​jpg
В древността УР, е символизиран със змия, дракон или огнедишащ змей, който е обвил ядрото.
Виж: http://photojournal.jpl.nasa.g​ov/jpegMod/PIA03149_modest.jpg

В Индия, УР – „Васуки или Шеша, е цар на морските дракони или наги. Владетел на долната земя Патала. Обитава водите на първичния океан. Когато една от хилядата уста на Шеша се прозява, някъде по света става земетресение. В края на нашата епоха, когато боговете решат, че Земята вече трябва да бъде унищожена, от устата на Шеша ще се излее горяща отрова, която ще превърне в пепел всичко сътворено на света.”
И понеже цялото материално многообразие на Земята е изтекло през Ур, змиите се считат за най-мъдрите същества, а кобрата е свещено животно, както в Индия, така и в древен Египет. Можем често да я видим над главата на фараона от древните стенописи. Там, тя е наричана Уреус.
Виж: http://upload.wikimedia.org/wi​kipedia/commons/3/38/Tutancham​un_Maske.jpg
А ето от къде е взет графичният знак Y, символ за долната граница Ур.
Понятието УР, е едно от най-значимите в ученето Балкхара. Затова го срещаме на много места в историческите карти на Евразия. На първо място е Ур – столицата на древната държава Самар (Шумер). В Ур е роден и от там е излязъл библейският Абрахам (Аврам). Абрахам, е символ за непроявения Брахма. За да се прояви и изяви, той трябва да напусне УР (така е и според Библията).
Следват: Урук – друг шумерски град, името на шумерския владетел Хамурапи, езерото Урмия, държавата Урарту, планината и реката Урал, Усурийската тайга, небето Уран от митологията, областта Дуран (Туран), езикът Урду, титлата Гуру.
До наше време, в съвременна България са достигнали: старото име на странджанското село Българи – Ургури, бойният вик на българските войни – Ура, сватбеното знаме –Уруглица. Думите урна, уруки, ураган . Но най-важното достигнало до нас от УР, е българското народностно име УРИ.
От историята са ни известни следните български клонове: хайландур, вхндур, котрагури, утигури, оногондури.
От УР, са имената и на други народи. Такива са: могъщите древни хурити, а един от клоновете им е наречен, балхарис. Най-мощната хуритска държава е Митани, със столица Вашукани (Васукани). Васуки, в индииската митология е цар на всички змии.
От УР са римските авгури, народите: сури (сирийци), асури (асирийци), тури – турани, курди (кюрди), урси (руси), а в западен Китай и днес живее народът уйгури с главен град Урумчи.
Вероятно, от написаното по-горе се досещате, че Ури, означава и змии, а змиите както казват са най-мъдри. Още от древността, до наши дни в Индия змиите са наричани наги. И днес, в източна Индия съществува щат с името Нагаланд. А от древността е известно названието нагомъдреци. За да разберем, кои са нагомъдреците, ще цитирам отново текста от книгата на Петър Добрев.
„И най-после стрелката на маршрута отскача рязко на изток, споменавайки добре известните гимнасофисти или нагомъдреци – средновековно название на съседните с Персия северни индийци и по специално на индийските брахмани. До тези именно гимнасофисти във втория списък на Хронографа е поставено като завършек на текста и името на древните българи.”
Дали пък няма връзка между урите и нагомъдреците?
Ургури, което преминава в уйгури, означава „урите, които познават излъчването от физическото ядро.”
-----------------------------
КХАУРИ (Гяури) Тази дума се използва и до днес на изток, в Средна Азия. Там, както и тук се превежда неверници. Но тя се среща не сама далече в пространството, но далече и във времето, в древноиндийския епос Махабхарата. Той е една световна съкровищница в чието начало е написано „Това, което тук го пише и другаде го пише. Тава, което тук го няма никъде го няма.”
Кхаури се състои от две части КХА и УРИ. Както писах по-горе Ури е наше етническо име, а звукосъчетанието КХ означава властта и правилата за изграждане, поддържане и разграждане на материята.
Ето и няколко примера с думи от Бхаджа, съдържащи звукосъчетанието КХ и техният смисъл в човешки, обществен план.
КХАН – върховната владетелска титла на древните българи – Цар (Сар).
КХАНДА – държава, владение – царство (саракт). Маракханда (Мараканда) – старото име на град Самарканд в Узбекистан. Каракханда (Караганда) – град в Казахстан.
КХСАДРА (кшатра) ед.ч., м.р. – представител на втората от четирите варни на които е било разделено древното българско общество – аристократ.
Думата аристократ е образувана под влияние но думата кхсадра. Аристократ означава властник, военачалник – последовател на бога на войната Арис.
Но да се върнем към името Кхаури и Махабхарата.
Главната идея в епоса е борбата за власт между два рода – Пандави и Каурави. Според повествованието те са първи братовчеди, а целият епос се възприема само като красиво литературно произведение, с висока художествена стойност и безспорни исторически, етнографски и др. сведения, за период от няколко хиляди години.
Но същността на написаното в Махабхарата е друга. Там има два основни пласта. Първият е описание на физическите промени в полето около земното ядро. Той е водещият – идейната същност на епоса. Вторият е исторически, документален – за истински герои и събития. Смесването на тези два пласта чрез символиката, посредством различни художествени похвати, се извършва от неизвестни автори в продължение на хилядолетия. Автори с различни творчески възможности, реални познания и мироглед, които са полагали идеалните небесни явления върху реалните земни човешки деяния. Затова отделните части се различават по своята художествена стойност. Едни са добри, други талантливи, а някои – гениални. Накрая целият епос е събран от един човек в едно цяло произведение.
Родът на Пандавите се състои от петима братя, юридически синове на Панду, биологически – на петима богове. Те са символи за петте фини неща в природата, наричани в Индия татви. Петте татви се възприемат от петте човешки сетива.
Първият брат е Юдхищхира, съответствие на татва акаша – звука.
Вторият е Бхима, съответствие на татва ваю – топлината.
Третият е Арджуна, съответствие на татва теджас – светлината.
Тези трима братя са родени от първата съпруга на Панду – Кунти и са символи за физически величини.
Четвъртият брат е Накула, съответствие на татва притхви – мирис.
Петият е Сахадева, съответствие на татва апас – вкуса.
Тези двама братя са родени от втората съпруга на Панду – Мадри и са символи за химически величини.
Истинското име на рода е Пан Деви – общоматериални богове. Те са правилата от Единния природен закон, които управляват (изграждат, поддържат и разграждат) звука, топлината, светлината, вкуса и мириса – Ефирната материя – елементарните частици от които се изграждат химическите елементи – Твърдата материя.
Родът на Кауравите се състои от сто братя, първи братовчеди на Пандавите. Те са символи за Твърдата материя – химическите елементи. Числото сто, тук е само символ за множество, а точният брой на химическите елементи е записан в Евангелие от Йоан:
„Затова Симон Петър се качи на ладията та извлече мрежата на сушата, пълна с едри риби на брой сто петдесет и три; и все, че бяха толкова, мрежата не се скъса.”
Истинското име на рода е КХАУРИ, изменено според правилата в индийския език на Каурави.
Споровете и враждата между двата рода накрая довеждат до неизбежна война между тях. На страната на едните или другите във войната вземат участие почти всички царе в Индия. Като съюзници на Кауравите, в Махабхарата много пъти се споменават и нашите деди, а името им стои винаги най-отпред в списъка с изброяваните съюзници. Индийското название на Балкх е Балх, на Балкхара – Балхика, а на балкхарите – балхики.
Но както във всяко литературно произведение и в този епос има добри и лоши. Пандавите са добрите, а Кауравите – лошите. А най-големият злодей в епоса е най-големият от братята Каурави – Дурьодхана. Той е символ за първия химически елемент – водорода.
Името Дурьодхана се състои от две части: дурьо и дхана. Дхана, на езика Бхаджа означава спиране на диханието (на Брахма), установяване. Дурьо, не е дума от езика Бхаджа, поне в този и вид. Като се има предвид, че в индийския език има склонност към омекотяване на някои от гласните и правилото в санскрит в определени случаи Л да преминава в Р, може да се предположи, че първоначалният вид на думата е бил Дуло. Като се има предвид още, че Дурьодхана е бил формален лидер на династията на Кауравите в онзи момент, може да се предположи още, че неговото име е началото на владетелската династия ДУЛО.
Същото разсъждение е валидно и за друг герой от епоса – Бхурисрава (Бхуришрава). Той е син на царя на Балкх и е участвал във войната на страната на Кауравите. Неговото име също се състои от две части. Първата – Бхурис, е първообразът на моето лично име Борис. Втората част може да идва от името на град Рава от древна Балкхара. Знаем, че европейските престолонаследници се титулуват и с името на определен град. Така е и с последната наша царска династия СаксКобургГота. Първият престолонасредник днес се титулува Кардам Търновски. Но за Бхурис и Рава е само предположение, защото има и друга вероятност. Ако приложа споменатото по-горе правило, че в санскрит понякога Л преминава в Р, то Рава би трябвало първоначално да е звучало Лава и тогава цялото име ще е било Бхурислава, днешното Борислав.
А що се отнася до това, че ние сме лошите в епоса, а нашият лидер е главният лош, ще кажа, че в човешките взаимоотношения категориите добър – лош са относителни и се определят винаги от позицията на говорещия или пишещия, а той се ръководи от общоприетите морални норми на своето време, наложени от определено философско течение или религия. Така е и днес. Като ехо от ония времена религиите са постановили, че Раят е горе, а Адът долу и който се стреми и служи всеотдайно и предано Богу ( разбирай на църквата, разбирай на църковниците) ще отиде в Рая, а който се съмнява и не го прави ще се пържи в Ада. Но ако отделим небесното от земното, забравим за човешките пристрастия и се обърнем към правилата във Вселената ще „видим” че: „Във Всемира няма морал, етика, състрадание и милост! Там има Закон и правила и се случва винаги това, което е предвидено в Закона и правилата! Безусловно! Каквото трябва да се роди – се ражда! Каквото трябва да съществува – съществува! Каквото трябва да умре – умира!
Затова в епоса, когато войнът Арджуна се колебае – дали да воюва срещу своите роднини и приятели, бог Кришна му казва „Убий ги, защото аз вече съм ги убил”.
В идеалните небесни условия борбата се води между елементарните частици и химическите елементи. В началото са били елементарните частици – Ефирната материя, а по-късно от тях се изграждат химическите елементи – Твърдата материя. Още по-късно химическите елементи отново ще се разградят на елементарни частици, а Твърдата материя ще стане отново Ефирна.
В същия порядък се предава и властта между Пандави и Каурави в епоса. Първо на власт са Пандавите. След това Кауравите чрез машинации получават власт над половината царство, а по-късно, чрез измама – игра на зарове успяват да си присвоят властта над цялото царство за срок от дванадесет плюс една години (времето на Зодиака).
Казано по друг начин, води се борба между ефирното агрегатно състояние на материята и останалите две – течно и твърдо. Потвърждение за това е следният текст от книгата Джиан, послужила на Елена Блаватска за написване на „Тайната доктрина”.
„През време на Четвъртата Вечност Синовете получават заповед да създават своите Образи. Една трета отказва, двете други приемат.
Проклятието е произнесено. Те ще се родят в Четвъртата, ще страдат и ще причиняват страдание. Това е Първата Война.
По-древните Колела се въртят надолу и нагоре…Искрата на Майката изпълни всичко. Имаше война между Творците и Разрушителите. Водеше се битка за Пространство. Семето се появяваше отново и отново.”
Една трета е ефирът – елементарните частици. В него няма образи и форми, защото те отказват да създават своите образи и форми. Те са Разрушителите. Двете други са течното и твърдото агрегатни състояния на материята. Те приемат да създават своите образи и форми. Те са Творците. Но за съществуването и на едните и другите е необходимо пространство. Затова се водеше битка за пространство. Това е първата война.
КХАУРИ означава „Урите които познават правилата за изграждане и разграждане на материята.”
Но думата Кхаури, в същия вид е използвана в древна Индия и с друго значение. Кхаури – Гаури ж.р. е едно от многоброините имена на богинята Кхали – Кали.
С това божество, чрез символиката древните мъдреци са искали да покажат целия кръговрат – процеса на изграждане и съществуване на нашата планета, с отликите и особеностите на различни периоди от този кръговрат. Основното име с което е известна тази богиня е Кхали – Кали. То символизира разграждане на материята, когато пространството се свива, а времето тече обратно. В периода на изграждане на материята, когато пространството се разширява, а времето тече в права посока, богинята се нарича Кхаури – Гаури.
-----------------------------
Преди да посоча седмото название на нашия народ, ще събера четири от гореописаните български имена от езика Бхаджа и ще съпоставя значението и смисъла им.
БАЛКХАРА – абсрактната истина за голямото, общото – БАЛ и правилата за конкретното, частното – КХ, изявени чрез проявяващото, действеното – РА. Така се обединяват познанието за небитието и битието, за теорията и практиката, за идеализма и материализма в Мирозданието.
В думата Балкхара, последните звуци АР или АРА са термин от Бхаджа, символизиращ понятието следствие, промяна, практическо действие, извършване, осъществяване – понятие от космическо естество, а окончанието АР е.ч. и АРИ мн.ч. в думите балкхар и балкхари е и граматическа категория която означава, че човекът, който е наречен с цялата дума е приобщен и познава предмета или деянието, чийто носител е коренът, частта от думата преди наставката ар, балкх + ар.
БАЛКХАРИ – българи, означава хора познаващи цялата Истина за Вселената, за идеите и материята.
Това окончание съществува и днес в съвременния български език и е запазило същото си значение. Употребява се за хора, които обладават теоретическо и практическо знание, с приложно-битов характер в земния, материалния, човешкия свят. Така се образуват думи, които днес в повече от случаите означават професии. Ето и примери за това: лек – лекар, хляб – хлебар, нож – ножар, желязо – железар, злато – златар, каца – кацар, бъчва – бъчвар, дърво – дървар, риба – рибар, овца – овчар, говедо – говедар, обуща – обущар, врата – вратар, зид - зидар и т.н.
Това окончание – АР, в множествено число АРИ, АРИИ е станало нарицателно за голяма групи хора, дала началото на Арийската цивилизация и култура.
Балкхара е всеобхватен мироглед – познанието, Истината за Вселената, както в идеалната, така и в материалната и част. От тези две части на цялостното познание се зараждат Идеализма и Материализма. Идеализмът от Балкхара е отворен – познават се директно истинските неща и процеси. Но той е огромно и абстрактно знание и неговото препредаване през времето и пространството в цялата му пълнота и чистота се оказва непосилно и невъзможно. По тази причина древните мъдреци го преобразуват на по-ниско ниво и го превръщат в затворен Идеализъм. Там Истината е заменена със символи, които би трябвало да отвеждат отново назад към Балкхара, но обратният път отдавна е изгубен във времето и пространството, обрасъл с бурените на символиката.
Затвореният Идеализъм се отдалечава от Балкхара главно в две направления.
Първото е религията. Там истините се превръщат в символи, така че да се запази обратния път към Истината, но с течение на времето символите се превръщат в догми и се налагат съзнателно и целенасочено на народите чрез празниците и ритуалите, под строгия контрол на властващите и религиозната институция. В противовес на религиите, с по-голяма свобода и толерантност се зараждат и развиват митологиите. И там истините се обличат в символи, а символите се издигат в култ и се превръщат в догми, но те се приемат доброволно от народите, защото са участвали в тяхното създаване.
Второто направление днес се нарича Езотеризъм (тайно знание). То се е осъществявало от малки групи и отделни хора, които вярват, че могат да запазят познанието непроменено и се стремят да го предават на бъдните поколения в първоначалния му вид. Но историята показа, че и те слязоха при символизма и изгубиха обратния път. От тях останаха Астрологията, Зодиака, Колелото на промените и Календара.
Останалите три названия на нашия народ: Кхаури, Ури и Бхурджан по своето значение според езика Бхаджа отвеждат все към знания за материята.
КХАУРИ означава „УРИТЕ които познават правилата за изграждане и разграждане на материята.”
УРГУРИ, което преминава в уйгури, означава „УРИТЕ, които познават физическата материя и излъчването от физическото ядро.”
БХУРДЖАН – БУРДЖАН са хора познаващи тайните на твърдата материя, на химическите елементи и съединения.
Материализмът е познанието за материята. Естествено в онези времена тези знания не могат да се приложат и затова в древността Идеализмът е бил могъщ и властващ, а Материализмът слаб и немощен. Но както знаем, всичко се променя.
Затвореният Идеализъм налага идеята, че човекът не може да опознае нито идеалните, нито материалните неща и трябва да се придържа към догмите на Идеализма, а те твърдят, че всичко е постановено и предрешено свисше и човек не може да промени нищо. Трябва та се примирява и да приема съдбата си такава каквато е. Тоест, да не променя статуквото в обществото, защото и то е свисше постановено и одобрено. Но ако човекът продължаваше да вярва на това и само да пали кандилото и да клати кадилото днешният прогрес нямаше да се състои. От това следва, че статуквото бавно и необратимо се е променяло и продължава да се променя благодарение на „лудите глави” т.е. на разума.
Научният материализъм на „лудите глави” е този, който променяше и променя статуквото и човешката съдба. Той откри, опозна и овладя част от тайните на материята – природни закони и правила. Сътвори нови технологии и повиши общото благосъстояние и възможности на хората. Но редом с Научния материализъм се шири и Битовият. Той е рожба на животинският егоизъм и алчност у хората. Стремежът им да грабят и да имат все повече и повече, също е мощен двигател за прогреса. На тези две могъщи сили – Науката и Капитала се дължи стремителният напредък днес. Но в бъркотията наречена „Нов световен ред” „…умът не види добро ли, зло ли насреща иде…”.
Дойде ред и на последното – седмото название на рода ни – ЕЗИЧНИЦИ.
Това анатомично название звучи странно. Защо езичници, а не ушници, очници, ръчници или крачници, а именно езичници? От употребата на този термин в онези времена е ясно, че той се използва само във връзка с религиозността на нашия народ, т.е., че ние в онова време, преди насилственото налагане на християнството не сме били религиозни.
Това, че не сме били религиозни тогава е вярно и е странно, че сме успели няколко хилядолетия, въпреки превратностите, да се опазим от падението наречено Религия. Да останем свободни от хомота на някое измислено божество и алчността и егоизма на неговите служители тук на земята. Че не сме отстъпили от разума и сме се ръководили не от свещени книги или заповедите на богове и пророци, а от Истината – Балкхара, вложена в ЕЗИКА на древните българи Бхаджа, от където идва и названието ЕЗИЧНИЦИ.
-----------------------------
Но времето тече неумолимо и върши своето. Както е казал Левски „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” Още от онези времена, Светът е бил в нас и ние сме били в него. Той нас е обръщал и ние него сме обръщали, защото животът е борба.
Съдбата на един народ е в ръцете на неговия елит, който оформя собствения си мироглед като избор между Отворения и Затворения идеализъм, а посредством действията си задава историческата посока на развитие на целия народ, като му налага Научния или Битовия Материализъм.
Когато определен елит овладее властта и я затвърди, ако добре е ръководил, ще придобие мощ и самочуствие и народът му ще е добре. Но ако не „уцели ваксата”, тежко на народа, тежко и на елита. Така казва и Исус в „Евангелие на Лука”.
„Горко на вас, законници! Защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте, и на влизащите попречихте.”
Мисля, че тук е подходящо място да спомена едно от правилата в обществения живот, което работи безотказно независимо от времето и мястото, независимо от това дали го познаваме или не, дали го спазваме или не. А то гласи: „Всяко сдружение, явно или тайно, оставено без надзор и контрол, рано или късно се обръща против това заради което е създадено.” Такива са: елитът, държавата, религията, идеологията, партията, армията, банката, мафията, масоните и т.н.
Днес се предполага, че хората в една държава живеят по правилата на обществен договор изразен с Конституцията и законите. Там би трябвало елитът и останалите граждани да изпълняват своите задължения произтичащи от обществения договор, в името на благото на целия народ и държава. Но какво става когато елитът се сдружи или подчини на друг елит, от друга държава?
В Кубратава България, след смъртта на Кубрат, престолонаследника е приел доброволно или е бил принуден да приеме Юдаизма и да го наложи на част от народа. Това е причина за гражданска война в която участват и хазарите на страната на официалната власт. Юдаистите побеждават, а останалите братя на владетеля Бат Баян не приемат нито религията – каквато и да е тя, нито чуждата политическа власт произтичаща от приемането на чужда религия. Една част от народа ни се преселва на Волга и Кама, образува там нова свободна България и след време, като реакция и превантивна мярка против посегателства и асимилация от страна на Хазарския Каганат, приема доброволно Исляма. Другите братя поемат по свои пътища и Аспарух довежда народа си в земите южно от река Дунав и изгражда тук още една България. След време, сценарият от края на Кубратова България се повтаря и тук.
Симеон е заложник в Константинопол, а баща му – Борис загубва войната с Византия и е поставен на колене. Това е звездният миг за Византия, чакан и подготвян отдавна. Историята се пише от победителите, а там пише, че княз Борис – доброволно, осенен свисше, прозрял и приел вярата Христова и т.н. и т.н. И като я приел на часа побързал да ощастливи и целия български народ. Бедният и добър славянски народ приел християнството с радост, като манна небесна, а лошите властници, които били българи не пожелали, понеже били обладани от нечестива и бесовска езическа религия.
Ако някой наистина иска да разбере какво се е случило по време на покръстването и след него, да прочете за това в книгата на Димитър Съселов „Пътят на България”. Но и аз бих могъл да подскажа какво точно е станало и какво точно се случва винаги в такава ситуация. Същото каквото е станало след преврата на девети септември. Дни преди това Съветският съюз обявява война на България, за да има юридическо право и причина да окупира страната ни. След девети, в цялата държавна машина на България плъзнаха комунистическите агенти на КГБ и първо унищожиха физически цялата родолюбива интелигенция. А във всички важни държавни институции поставиха свои представители, без чието знание и одобрение нищо в България не можеше да се реши или извърши. Същото се е случило и по време на покръстването. В потвърждение на горното прилагам следните два цитата.
Първият е от „Житие на св. Цар Борис, Покръстител на българите” от архимандрит Серафим (Алексиев), писано в наши дни.
„Ала имало и люде, които не били доволни от своето покръстване. Такива били някои знатни боляри, петдесет и двама на брой, които се гордеели със своите древни езически родове. Те свързвали големството си и успехите си с езическата религия и не желаели християнството, което със своята проповед за смирение и със своето учение за братство и равенство в Христа ги приравнявало с простия народ. Затова, недоволни, че им се налага недобър закон, дигнали бунт срещу царя-покръстител и искали да го убият, за да могат да възстановят старото езичество. Това означавало да се тури край на християнската вяра, благочестие и просвета, да се държи в безправие народът и да продължи да се шири езическата бесовска власт над душите на непросветените. Но Божественото Провидение не допуснало това.”
(Тъмният шрифт и подчертаното в горния цитат е от мен – Борис Балкх.)
А ето какво казва помакът Хасим от село Чавдарли, Пазарджишка кааза, относно тези събития, преди повече от сто и четиридесет години. Този цитат е от книгата „Веда Словена”.
“Дедо ми казваше, че такива китапе имало всяко село в Доспат, дур да станат кауре. Тогава нашите душмане, като надвили на нашите дедове с вярата, което никак си инак с пусат или юнаство не можели да достигнат, зафанали да горят онези стари китапе, най-сетне с техний мурафет тогашний наш цар издал буюрутие, че лу у кого се намерят онези стари китапе, ша гу накаже със смърт. Тога едни се противили на царската повеля, дур и кавга усторили, но царят, спомаган от душманите, надвил хми и ги разгонил. Които предпочели да остаят отечеството си, а не вярата си, и тъй се разпръснали по фред земята, а други скришом си чували старата вяра и китапете; това го правили нашите душмани, не че имали гайле на нашите дедове, но да достигнат с вярата онова, което с юнаство не можели и да се загуби нашият ихтибар, че сичко от нас излело, но пак ша дойде време, когато нашите дедове пак ша си земат първият ихтибар, защо и Господ кабул не чини да се тъптат толко онези, от които всичко излезло на земята.”
Този текст е безценен за българската история. Той е ценен като цяло, но аз бих искал да отделя едно изречение на което трябва да се обърне особено внимание.
„Които предпочели да остаят отечеството си, а не вярата си, и тъй се разпръснали по фред земята, а други скришом си чували старата вяра и китапете”
Тези които „се разпръснали по фред земята” са богомилите. Те разпространяват дуалистичното си учение и „тайната книга” – идеите на Балкхара в западните части на Балканския полуостров, в северна Италия, в южна Франция и Германия. В Италия тези идеи допринасят за Ренесанса. Във Франция техни последователи са Катарите. След жестокия разгром на Катарите, Тамплиерите продължават делото им, а и след техния разгром идват масоните; във Франция, Шотландия и Англия. От там те отиват в Новия свят от където управляват света и до днес. В Германия идеите на богомилите са причина за реформизма на Мартин Лутер и раждане на Протестанството.
От тези действителни исторически събития се вижда каква е мощта и стойността на идеите от Балкхара. Ни повече, ни по-малко те промениха Западна Европа, а от там и цивилизацията в целия съвременен свят.
Написах последната част за да покажа, че от хиляди години до днес така се случва, че други пият вода от нашия извор, а ние все жадни ходим.

Българско присъствие в Персийската империя

"В Иран изкачих връх Мусала и разбрах, че името "мусала" идвало от иранското "доминиращ". Мусала е доминиращият връх в България. В Иран има три върха "Мусала", има няколко градове Варна, има град Бургас, град Ловеч. Човек като отиде там, разбира някои неща, които не можем да разберем в България за нашата история...."



Намерени са сигурни следи от присъствие на древни българи в Персийската империя. Това каза доц. Явор Шопов - директор на Института по древни цивилизации относно резултатите от първата експедиция за търсене на следи от присъствие на древните българи в Иран. Той обясни, че през 1971-ва година по време на честванията на 2500-годишнината от създаването на Персийската империя, специално е била поканена българска делегация, като иранците са смятали, че българите са участвали в Персийската империя. „В тази делегация е имало български историци, които са посочили на някои от фризовете в Персеполис фигури, които според тях са били на български воини. Оказва се всъщност, че честванията за 1300 години България, са били вдъхновени от честванията на 2500-годишнината на Персийската империя. Това беше едно от нещата, които знаехме предварително. Другите данни, които имахме, са че много преди това е имало един древен народ, който се казва „кути” или „гути”, впоследствие са ги наричали „кути-гури”, това е един от клоновете на прабългарите. Този древен народ е живял там много дълго време. Даже има археологически находки и писмени сведения, че те всъщност завладяват Шумер и Акад в 2478 г. преди н.е. и основават една голяма империя. Тогава за първи път се употребява титлата „цар”, под формата „шар” в един надпис на кутите, където той самият се титулува: „Аз, могъщият шар на кутите, владетел на четирите четвъртини на света”. Тези глинени таблички са намерени от проф. Хил Предчт от Университета в Пенсилвания, към 1910 г. са публикувани в цяла книга и съдържат най-древната версия на библейската история за потопа, която е с около 700 години по стара от шумерската версия. Той твърди, че всички останали версии са преписани от този оригинал. Това е, което се знаеше предварително и по тези данни с колегите от Иран ходихме и търсихме съответни индикации за присъствие на древните българи в Иран”, каза доц. Шопов.

„Не са намерени от нас, но са констатирани едни изображения на български войни, които са на фризовете на гробниците на шест Ахеменидски императори, между които Ксеркс и Артаксеркс. Изобразена е следната сцена: една подвижна платформа, на която се намира императорът на Персийската империя и тази платформа се носи от 28 войници от 28 различни народа. Самите скулптури са така направени, че да може да се познае по облеклото, униформата и по чертите на лицето на всеки един от тези войници кой към кой народ принадлежи. Първият войник на първия ред носи една българска шапка с много характерна форма. Тя е описана от персийския историк Закария Казвини през 13 век като българска шапка. Даже в един негов трактат има една риба, която той нарича риба с формата на българска шапка. Това са интересни податки, които намерихме там”.



Най-древното изображение на мартеница, известно досега в света, е констатирано по време на първата експедиция за търсене на следи от присъствие на древните българи в Иран. „На короните и шлемовете на прабългарските владетели винаги висят две лентички. Същото нещо го има при Сасанидските владетели. Тези две лентички са подобни на мартеница и символизират божественост. В Иран има много такива фризове, в които, при коронясването на Сасанидския император, му връчат символ, който представлява халка с две лентички, които висят от нея. Добре известно е, че при прабългарите владетелят, тоест канът, е едновременно цар и върховен жрец. Те са съчетавали светската и духовната власт и се смята, че те са представители на бога на земята. Това именно символизират тези две лентички. На един от тези фризове, който представлява сцена на пленяването на император Валериан от Шапур Велики, е първото изображение на мартеницата, която е на гърдите на върховния жрец на владетеля Шапур Велики”, каза доц. Шопов. Той обясни, че изобразената мартеница представлява две гофрирани лентички. „Ние работим с един иранец, който е доктор по история на Иран, в България живее от много години. Той ми обясни, че в Иран също имат мартеници и ми обясни даже символиката на мартениците, която ние сме забравили. По думите му белият конец символизира мир и спокойствие, а червеният конец символизира здраве и щастие. Според тях това е символиката на мартеницата. В Иран обаче мартениците са само бял и червен конец, а не са с характерни форми, както в България се е развило изкуството”, обясни доц.Шопов.

По време на експедицията учените са констатирали много релефи, подобни на Мадарския конник. Според доц. Шопов иконографията на Мадарския конник е типично персийска. „Има много подобни фризове. Повечето от тях са сасанидски. Има податки, че Сасанидската династия е родствена на рода Дуло, без, разбира се, самият народ да има някакви роднински връзки. Вероятно по тази причина иконографията и някои характерни символи са еднакви”, каза доц. Шопов.

„На честването на десетгодишнината на специалността иранистика в Софийския университет говорителят на Външното министерство на Иран ни обясни откъде произхожда етническото име „българи”. Той каза, че най-древният исторически запис, в който се споменава думата „българин”, е на един класически персийски поет, който разказва историята, че когато Александър Македонски напада персите, част от тях се скриват в дъното на една пещера. На персийки пещера е „гар”, а дъно е „бон”. Когато си заминава Александър Македонски, тези хора излизат от пещерата и започват да населяват районите около пещерата и оттогава ги наричат „болгар”. В момента в историческите среди има консенсус, че древните българи са живели в Бактрия през 7 до 5-4 век пр.н.е. Точно по това време Бактрия е била част от Персийската империя”.



В българския фолклор има някои следи, които доказват, че българите са живели в Персийската империя. Това каза той относно резултатите от първата експедиция за търсене на следи от присъствие на древните българи в Иран.

„На български език има една поговорка „да обереш парсата”. На български „парса” означава „такса”, „налог”. На персийски „парса” е името на град Персеполис, който всъщност не е град, а е използван като такъв само три дни в годината, за да събират данъците. Тогава всички народи в империята са се събирали там на нещо като олимпийски игри и са носили данъците за империята, на базата на които се е поддържала цялата държавна структура”, обясни доц. Шопов.

По думите му - съвременните българи са индоевропейци, които са живели заедно с други народи на територията на днешна България и Румъния някъде до преди 7500 години. „След това т.нар. потоп в Черно море – заливането на Черно море от води на Средиземно море, изтласква индоевропейците, които са живеели по бреговете, навътре към Европа и тогава те се обособяват на отделни клонове – славяни, келти, гърци и т.н. Древните българи попадат в частта на индоевропейците, които се изселват в Мала Азия и оттам в Иран. Много дълго време живеят там, като засега са идентифицирани само два от техните клонове. Добре е известно от Волжка България и от Велики Болгар, че прабългарите не са били хомогенни. Те са се делили на кутигури, утигури и т.н. От тези клонове в Иран са идентифицирани в този исторически период – пето до второ хилядолетие преди новата ера, единтсвено кутите, впоследствие наричани кутигури, „гури” означава народ. Другият клон, обитавал Иран по същото време, е кучи-болгар, който по това време се е наричал куч”, обясни доц. Шопов. Той добави, че в Иран има град с името Куч.

„Много интересни са топонимите. В Иран качих връх Мусала и разбрах, че името „Мусала” идвало от иранското „доминиращ”. Мусала е доминиращият връх в България. В Иран има три върха Мусала, има няколко градове Варна, има град Бургас, град Ловеч. Човек, като отиде там, разбира някои неща, които не можем да разберем в България за нашата история”.



Над 1000 са персийските думи, запазени в българския език, от древни времена. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” доц. Явор Шопов - директор на Института по древни цивилизации, по повод резултатите от първата експедиция за търсене на следи от присъствие на древните българи в Иран.

„Има речник на 400 персийски думи в българския език, публикуван от една иранка, която работи като преводач в Иранското посолство. В момента се подготвя един по-голям речник от 1200 такива думи, от археолозите Васил Мутафов и Мария Мутафова”, каза доц. Шопов.

Примери за персийска дума в българския език са например „чешма”, „чардак” и много други, посочи доц. Шопов. Той обясни, че някои от тези думи се смятат за турски, но те всъщност са навлезли в турския език, тъй като персите са били владени от турците също като българите, доста дълго време. „Има много пластове, които ни свързват с различни народи в Иран, не със самите иранци, разбира се. Но след като толкова дълго сме обитавали тази територия, има някакви остатъци от нашето присъствие там. В Иран също имат кисело мляко и бяло сирене. Правят и айрян, който на персийски се нарича мас. Там ми обясниха какво представлява българското шишче, то се нарича булгар-кебап. Дадоха ми едно обяснение за конструкцията на българското шишче, която знам от баща ми – прави се от едно парче месо, едно парче сланина и едно парче лук или чушка. Аз бих казал, че те знаят повече за нас, отколкото ние за тях. Направи ми също впечатление, че народните им песни много приличат на нашите. При това не само народните им песни, но и тяхната чалга е по същия начин, по какъвто и българската. Това означава сходен начин на мислене, сходни музикални традиции”, каза доц. Шопов.

Той посочи, че на честването на десетгодишнината на специалността иранистика в Софийския университет говорителят на Външното министерство на Иран е обяснил произхода на етническото име „българи”. „Той каза, че най-древният исторически запис, в който се споменава думата „българин”, е на един класически персийски поет, който разказва историята, че когато Александър Македонски напада персите, част от тях се скриват в дъното на една пещера. На персийки пещера е „гар”, а дъно е „бон”. Когато си заминава Александър Македонски, тези хора излизат от пещерата и започват да населяват районите около пещерата и оттогава ги наричат „болгар”. В момента в историческите среди има консенсус, че древните българи са живели в Бактрия през 7 до 5-4 век пр.н.е. Точно по това време Бактрия е била част от Персийската империя”, каза доц. Шопов.

Весела БАРЪМОВА

Български руни

Българска историческа истина!
Когато човек казва истината не се налага да лъже!



Българските руни, наследство от Балхара и Стара Велика България

"бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки"
/Черноризец Храбър/

Това са само част, от над 300 български знаци, някой от който многократно изобразявани из целите балкани. Руните ни са слабо проучени и умишлено пренебрегвани. Българската държава умишлено отлагаше и изтикваше проучването на различни български крепости, за наличие на руни. Вместо това, то залагаше на търсене на евтини сензации покрай наследството на един народ от духовни пигмей - траките. Всичко това, доведе до абсурдността, че в България има повече учени който да се опитват да разчетат мнимото "тракииско писмо"(което не е доказано че съществува), а за българското руническо писмо няма дори и на половината толкова желаещи. Факти като този, могат да огорчат всеки истински българин милеещ за страната ни, особено след като вече изяснихме(в 2 други теми от сайта), че тези руни идват от едно древно огнище на цивилизация - Балхара, откъдето пък са дошли в Северен Кавказ, и няколко века по-късно - с идването на Българите на Балканите, те се появяват по нашите земи. Знаците, който виждате силно са повлияли последващите азбуки, създадени по поръчение на византиискииците, със цел по-лесно прокарване на християнството. Очевидно е че, разпространението и важността им е означавало само едно - те не са могли да бъдат пренебрегнати.

От Черноризец Храбър знаем за неславянската дума Куниг, с която българите са наричали своята писменост. В неговото съчниение за буквите, той принизява българските рунически знаци до "черти и резки", водейки се от тогава модерната идеология че всичко езическо(българско) е лошо, и трябва час по-скоро да отпадне от живота. И докато ритуали като писането на рунически знаци, или черепната деформация, са били премахнати от християнството, то редица други обичай си стоят непокътнати до днес. Това е един малък триумф на българската култура, над религия обявила себе си за наднационална.

/Карта на геогравското разпространение на руните ни на балканите/

От картата става ясно, че Освен в Северна Добруджа(Мурфатлар, Басараб, и остров Пъкуюл луй Сюаре/крепостта Преславец/) надписите ни са били разпространени и на много други места из балканите. Освен добруджа, другата голяма сбирка на наши руни е района на Южните Родопи и беломорска Тракия. Там по стечение на обстоятелствата бяха открити три рунически надписа, като във Филипи е открит И надпис на древнобългарски със гръцки букви. Интересно е че в крепостта Перперик, владяна през цялото средновековие от българите също има прабългарски руни. Естествено, никой от археолозите там, не им отделя повече от едно изречение, заради характерната им "сензационност'. Всъщност Перперек и стените му са построени в истинският смисъл на думата за пръв път през 8 век от българите. Както знаем - траките не са познавали Хоросана, и други спояващи материали, което е предполагало че всичките им крепости са били само пародия на такива.

/Отпечатък от Прабългарски руни/
Названието на руните ни Куниг, има своят аналог със названията на Шумер и Акад, на думата писменост - Кунуку. Според Чернерозец Храбър, нашите руни са служели и за гадаене, което по ското смалява ролята им на писменост в днешният смисъл на думата. Може да се каже за част от знаците като IYI че това са система от религиозни знаци. В Кирилицата и Глаголицата много от буквите са взаимствани или поне повлияни от нашето писмо. Днес за такива букви се смятат Б, Ж, З, У, Ф, Ш, Щ, Ъ, Ь.

/Прабългарски руни открити в Добруджа, и опит за разчитане на повечето от руните ни на Петър Добрев. Официалната наука разбира се е скептична, но за 130 години, не успя да извади на бял свят по-добра интерпретация и изследване на писмеността си.

Български руни с вероятно религиозно значение

Очевидно е широкото разпространение и огромната маса на българите, който са достигнали чак до Бялото Море, и са заели тази територия...така и до днес.